Свободата, Cанчо…

.

Свободата е страшно нещо. Тя е сродна на нищото, от което по-страшно няма. Цял живот мрънкаме на другите и най-вече на себе си. „Искам да съм свободен и тогава… Ех, тогава какви чудеса ще станат…“ Нищо няма да стане, друже. Ти не желаеш да си свободен. Свободата те ужасява. Тя е безкрайна, като вселената, а безкрайността не се побира в човешките ни глави. Как тъй няма да има край? Та тогава няма и начало. Безкрайност без начало и без край?!? Как тъй? Обяснете ми? Аз, без начало и без край. Просто аз. Не идвам отникъде и наникъде не вървя. Абсолютно свободен от всичко, даже и от времето. Та аз съм умрял!

Абсолютната свобода е нещо, което за нищо на света не искаме да ни се случи. Защо тогава бръщолевим непрекъснато, че тя – свободата, е най-ценното на този свят и без нея не можем да живеем? Може и така да е, но ние също така не можем и да я понесем. Свободата, де.

И тогава се появяват те. Тези, които вечно ни пречат да сме свободни. Гадните сатрапи, диктатори, поробили ни по подъл и подмолвен начин, откраднали най-ценното от нас – свободата.

Може да са фашистите, може монархистите, може и комунистите или либералите. Може да е съпругата ни или супругът ни, може да са децата ни, родителите ни, проклетото възпитание, религията, глобалното затопляне, работата, наразбирането на другите… Всичко, което съществува във възпаленото ни въображение, е там, за да ни отнеме свободата. Та как иначе, нали именно ужасът от това да сме свободни ни кара да създаваме виртуалните реалности на живота си. Ние сами се оковаваме във веригите на времето и си измисляме миналото и бъдещето. То е просто защото настоящето е прекалено трудно да се приеме без тази задължителна времева връзка. Кажете си „Аз съм“. А сега ми кажете не Ви ли се иска да продължите? Да кажете нещо като: аз съм Виктор, или Петър, или Красимир. Аз съм лекар, или художник, или съпруга, или баща. Защо са ни всички тези определения? Защото е прекалено страшно просто да си. Кое плаши най-много в остаряването знаете ли? Остаряването идва с много гадни неща, но-най-страшното е загубата на паметта. А знаете ли какво правят болните, загубили паметта си? Измислят си памет. Има даже такъв термин – кофабулация. Означава измислена, никога не случила се памет. Ние всички си измисляме миналото по малко. Доукрасяваме тук, послъгваме там, нагаждаме си миналото към настоящето. Че как иначе всички ще се женят за зайчета, слънчица, мишенца и сърнички, а ще се развеждат със свине, змии, жаби и пепелянки? И винаги това се казва с най-голяма доза убеденост. И в двата случая човек е убеден, че той е виждал това в партньора си от самото начало, но просто се е бил излъгал по някакъв невъобразим начин – от любов ли, от наивност ли.

Караме се с приятели, с роднини, сменяме си работата, емигрираме и винаги измисляме история. Когато емигрирах, България беше глупава страна, която не ме оценяваше и като такава не ме заслужаваше. Днес тя е завинаги загубената ми, непрежалима Татковина. И в двата случая съм сигурен, че говоря истината. И двете неща са моята история. Просто при заминаването съм позабравил и туширал някои неща, а след близо трийсет години емиграция – други.

Измислената ми история ме прави това, което съм, и ми предопределя бъдещето. Резонен въпрос: Като толкова много жаля за България, защо не се върна? Няма отговор. По-скоро има прекалено много и всичките неискрени. Мога да Ви приказвам, че децата са ми тук, жена ми е тук, работа имам, тук е по-сигурно и какво ли още не. Истината е, че ме е страх. Страх ме е да разруша една виртуална реалност и да почна да градя нова. Страх ме е от безвремието между двете реалности, когато миналото вече го няма, а бъдещето още не е започнало. Време на равносметка, време на среща със себе си. Страх ме е.

Та всичко сега изглежда толкова стабилно. Има строго определено минало, настояще и до голяма степен бъдеще. Колко спокойно се живее сред миналото и бъдещето, без да се налага да се потапяш в сегашното. В настоящия момент.

Настрадин Ходжа не искал да умре, но нямал нахалството да моли Аллаха за безсмъртие. Той отправял молитви Аллах да не го взима от този свят, докато не си изплати всичките дългове, добре знаейки, че това никога няма да стане.

Така сме всички. Заобикаляме се с връзки, приятелства, обич, задължения, потребности, заграждаме се от свободата с най-различни пречки и невъзможности и после цял живот мрънкаме, че видиш ли, не сме свободни. Обвиняваме кого ли не и какво ли не, но истината е, че се затваряме в собственоръчно изградена килия. “We are all just prisoners here, of our own device”. Казано на български, всички сме Илия.

Ето колко много думички написах, за да се освободя от самата мисъл за освобождаване. След като толкова добре ги разбирам тези работи, то аз сигурно съм свободен човек, а? Трънки и глогинки. Освобождаваме се само, когато напуснем този свят. А аз съм още тук.

И за това, да живеят зависимостите. Да живеят оковите и решетките. Да са благословени ключалките и ключарите.

Нека сме зависими. Нека зависим един от друг. Та това е любовта между хората. Нека зависим от Бог. Нека не можем без храна, без пийване, без въздух и вода. Нека обичаме родините си. Нека имаме много родини, много приятели, много роднини и всичките те нека вечно ни пречат да сме свободни, да си поемем въздух, да сме само със себе си, да сме само тук и сега.

Още колко мога да Ви напиша, но ще прощавате. Нямам време. Пациентите ме чакат. Аман от тия навлеци, дето само ходят по доктори! Добре са ми дошли! Благодарен съм им!

.

Д-р Виктор Хинов

.