В Москва при Брежнев

.

Разказ от Радослав Генчев

През октомври 1982 г. се наложи да замина спешно за Москва за очна операция. Почти не виждах и баща ми и майка ми трябваше да ме придружат. Знаех, че отивам на заколение и че е много рисково, но не губех надежда пак да видя обичното си братче и телевизионната кула на Копитото.

Влакът беше съветски. Настанихме се в хладното купе. Беше привечер. Появи се някаква горничная и ни раздаде кат завивки. В съседното купе битуваше „проводник“, някакъв отговорник за не знам си какво, който веднага след тръгване се заключи и отдаде на пиянство. Минахме румънската граница и спряхме в Букурещ. Беше посред нощ, но на една лавка се тълпяха хора да си купуват банички. Под прозорците на купето подвикваха мъже дали имаме цигари, алкохол и какво ли не. След Букурещ ме порази пълният мрак в Румъния. Не можех да мигна и почти до границата с тогавашна Молдавия не видях никаква светлина. Когато се развидели, пред мен грейна красивата снага на румънска църква. Не знаех къде сме, но се захласнах. Сега Румъния е отдавна пред нас.

Граничният пункт Унгени не беше осветен от румънска страна, защото откъм СССР се блещеха мощни прожектори като от концлагер. Чухме как проводникът предвидливо изхвърли бутилките под влака. Появи се гладко обръснат и костюмиран, сякаш отиваше на опера във Виена.

В купето влязоха двама души. Единият беше с автомат и ни подкани да си покажем документите. Другият бавно и методично разглеждаше снимките и се втренчваше ту в тях, ту в лицата ни.

– Свалете очилата! – каза отчетливо на баща ми.

Свали ги и го погледна право в очите с леко насмешлив поглед.

– Татко, не го зяпай така. Ще ни арестуват! – прошепнах му аз.

– Глупости! Нищо не сме направили. Само размахват тия железа, уж да ни плашат.

Минахме това изпитание и влакът трябваше да бъде прехвърлен на по-широките релси. Бях чул, че са направени нестандартни, за да не може врагът да ги използва при нахлуване. Не разбрах дали това е така.

Решихме да слезем и да се поразтъпчем. Татко предложи да вземем нещо за ядене. Нямаше избор – само някакви студени пирожки с риба. Оттогава намразих студенопушена риба и досега не вкусвам.

Потеглихме отново. От двете страни на релсите, на стотина метра, имаше безкрайна редица дръвчета. Били ги сложили да не може пак въпросният враг да зърне какво има отвъд. Сякаш някой се запердваше да не му лъснат задните части.
Бяхме позадремали, когато ни стресна отварянето на вратата. Появи се среден на ръст, слабоват мъж с благо, но много изхабено лице:

– Извинете, може ли при вас? – попита учтиво.

– Разбира се, заповядайте.

Заговорихме се и му беше интересно да чуе за България и живота у нас.

– Аз съм от Виница. Имам жена и две деца. Когато немците дойдоха, избиха пред очите ми баща ми, майка ми, сестра ми и брат ми. Бях се скрил за дървената ограда и не ме намериха. После леля и чичо ме отгледаха. Сега съм електротехник в завода и благодаря на съдбата, че ме дари с прекрасна съпруга и деца. Не сме богати, но ни стига.

Хапнахме заедно от баничките ни за из път. Посочи с ръка пластмасовата бутилка с вода на прозореца.

– Вода ли искате? Сега ще ви налеем.

– Не, не! Като изпиете водата, ако може да ми дадете бутилката. Жена ми много ще се зарадва. Ще бъде чудесен подарък.

Изпихме я, че и другата бутилка, и му ги връчихме. Порази ме как за него бе ценност нещо, което у нас се въргаляше навсякъде. Зарадвахме се, че му доставяме удоволствие, но после тази радост ме потисна.

Слезе във Виница. Дълго му махахме. И той на нас, стиснал ценния бутилъчен дар, сякаш искаше да напъха там ужаса от детството си.

До влака безмълвно бяха приседнали възрастни жени и предлагаха мижави ябълки и някакви билки за чорба. Купихме няколко ябълки. Струваха копейки. После се появи един другар с униформа и методично заизхвърля кошниците зад оградата. Било амбулантна търговия. Влакът бавно потегли, а бабите мълчаливо събираха скъпоценната си стока.

На другата сутрин влакът пристигна на Киевската гара в Москва. Като слязохме, стресът беше пълен. Тълпи се люшкаха насам-натам и нямахме никаква представа как да се придвижим до хотела. Баща ми имаше далечна братовчедка, Донка, която работеше в посолството. Беше й писал кога пристигаме и помолил за съдействие, но тя не отговори. Но не беше забравила и се появи като ангел спасител:

– По принцип не контактувам с роднини, защото са завистливи. Но ти никога не си ми искал нищо, а и виждам, че положението със сина ти е тежко, и идвам да ви посрещна. Но не искайте нищо повече.

Малко ли беше това? Никак. Метна ни във волгата и ни откара до хотела. Даде ни адреса на посолството и ни каза, ако искаме, да я посетим и да обядваме в стола. Беше делова, не се усмихваше, но правеше всичко, каквото се налага.

Аз почти не виждах, но излязохме с нашите да се поразходим. Червеният площад беше съвсем наблизо и стигнахме скоро. Изобщо не беше червен за мен, а застлан с големи, влажни, тъмносиви павета. Излъчваше бездушие. Както и гълъбите – по-големи и по-тъмносиви от нашите. Само катедралата „Свети Василий Блажени“ грееше като истинска перла. Тогава не беше катедрала, а част от някакъв техен музей. Прииска ми се да влезем и глупаво се обърнах към един голям милиционер, загърнат с пелерина:

– Извинете, как може да се влезе?

– Я се махай веднага! – беше краткият отговор.

Потънахме в метрото с подвити опашки. Метрото беше архитектурно и най-вече художествено чудо. Чисто и светло, безотказно функциониращо и полезно. Без него огромният град щеше да застине – наземният транспорт се състоеше от раздрънкани, овехтели тролеи, по-лоши и от нашите. А и винаги претъпкани. Разбира се, навсякъде и в метрото имаше невъобразими тълпи и движение, но всички бяха възпитани и внимателни. Нямаше бутане и блъскане. Порази ме как всеки пътуващ вадеше книга. Също така не видях правостояща жена. Веднага отстъпваха място. Жените бяха светици за тях. Изнесли сами цялата война, захващали се с всякаква мъжка и женска работа, заобиколени от охтичави старци и недъгави, които не ставали за нищо. А мъжете и синовете им гинели на фронта. Тогава разбрах, че трагедията на войната не са умрелите. Тях ги няма. За живите няма утеха, носят на раменете си теглото на погребани близки, мечти и желания до края на дните си.

В метрото и по улиците се нагледах на синеоки Снежанки, които хвърляха погледи с осъзнато превъзходство. Носеха разкошни кожени палта и крачеха като манекенки. Бях много млад и се замислих защо трябва да ходя в миризливата болница, а не да поканя една или повече от тези Снежанки на бар.

Все пак в метрото присъствахме и на две масови сбивания на някакви келеши. При едното дори за малко да пострадаме. Бързо идваха охранители със свирки и палки и ги разпръскваха. Единия път продължиха да се млатят и навън, но минувачите просто ги засрамваха с тежките си думи.

На другия ден трябваше да постъпя в болницата, но ни изненадаха неприятно. Не били подготвени да ме приемат – чак след десетина дни. Това ни изправи пред голям проблем. Бяха ни разрешили мизерна сума рубли, смятахме да останем 15 дни, а се наложи да са трийсет. Как да се оправим? Хрумна ми гениалната идея да си продадем дрехите. Чистачките от хотела се нахвърлиха върху тях като лешояди на умрял хипопотам. Грабеха всичко и не се пазаряха. Бяхме донесли стари дрехи с идеята да ги хвърлим и да не ни тежат на връщане. Имах и хубави. България тогава изнасяше конфекция дори в Англия. Едни кадифени джинси, с които се разделих за сто рубли. Огромна сума, предвид средната заплата от 165 рубли. И тях грабнаха и бяха доволни, че дори ни донесоха и малка кутийка с много вкусни бонбони. И ангелът Донка помогна с нещо. После върнахме парите й на роднините й в България.

Настана досадно чакане. С майка ми седяхме в хотела, за да не се заразяваме. Баща ми се щураше напред-назад в търсене на някаква храна. Това не беше лесен въпрос. Навсякъде имаше опашки за всичко. Чакаше се по един час и повече, а през октомври там вече валеше сняг. Хората просто се нареждаха чинно, без да се интересуват какво се предлага, и цареше ред и уважение. Татко не го хващаше мира. Разхождаше се по цял ден да опознае града и хората. Притеснявахме се да не стане жертва на гамени, но на него не му пукаше. Можел да излезе от всяка ситуация. Беше медицинско лице и познаваше човека от пръв поглед. А и беше служил трудовак и не се плашеше лесно. Намираше побратими навред. Имаше едни будки за бира, където хората взимаха стъклена халба за 40 копейки и бавно вървяха в кръг. Докато стигнат пак до будката, бяха гаврътнали халбата и си взимаха нова и така до откат. Татко не говореше изобщо руски, но разбираше, както всички българи. После ни разказваше удивителните съдби на хората до него.

Майка ми си почиваше, а аз гледах, по-точно слушах „Центральное телевидение“. Въпреки че всеки петък у нас даваха съветска телевизия, тогава осъзнах колко по-добра и разнообразна от нашата бе тя. Дори и с похвалните усилия на Иван Славков. Имаше всякакви програми за различна аудитория. Бяха компетентни и обективни. Смая ме едно интервю с прочут техен езиковед за езика и националния характер. „Вземете българския език. Там най-важните думи „аз“ и „агне“ са с първата буква от азбуката. А при нас – с последната. „Я“ и „ягнец“. Това показва колко ни е рабска психиката!“ Не можех да повярвам, че по телевизията на най-успялата комунистическа държава се изричат такива думи.

Десетината дни минаваха мудно. Във фоайето на хотела имаше самовар и всеки си наливаше, колкото и когато си иска. Там се и пушеше. По това време се засичахме с някакви монголоиди, неясно откъде дошли. Седяха безмълвни и не ни закачаха. Имаше достойнство в тях. Но ни гледаха втренчено през шестоъгълните си лица. Беше смущаващо. После изчезнаха и се появиха трима холандци, които веднага вдигнаха гюрултия за стотина.

Накрая дойде заветният ден. Приеха ме. Хигиенните условия бяха под всяка критика. Веднага измихме цялото легло с дезинфектант, който носехме от България. Майка ми беше опитна медицинска сестра и знаеше точно къде се крият заразите. После ме оперираха и настанаха едни от най-кошмарните дни в живота ми. Половината глава ме болеше нетърпимо, сякаш беше отцепена. Няколко пъти исках лекарство, а те ми казаха, че не дават, и да ме боляло. Стоях скован и жалък и се чудех дали Господ ме е забелязал.

Минаха три дни и болката поотшумя, но все още ме влудяваше. Тогава ме прегледа доктор Брикман. Даде ми лекарство, успокои ме с правилните думи и ми каза:

– Веселин, Вашето нещастие е, че сте се родили сега, а не след 20-30 години.

След много време разбрах колко е прав. Не го виждах – превръзката ми пречеше. Чак на изписване го зърнах – среден на ръст, с рижава брада и открито, ясно лице. Евреинът, който знае какво е животът и какво искат хората от него.

В леглото до мен лежеше азерско момче – Азад. Гледаше го леля му. Майка орлица, която се грижеше за 25 деца, нейни и на братята й, в просторна къща на Каспийско море. Беше свръхинтелигентна, инженер и активен член на КПСС. Но и предана помощница на близките си в нужда. Утешаваше Азад:

– Щом се приберем, ще заколим един баран и ще се съберем всички за твое здраве!

Не се стърпях:

– Тамила, ти нали си от КПСС? Какъв е тоя баран?

Не трепна и тогава чух една от най-паметните реплики в живота си:

– Веселин, КПСС одно дело, Аллах – другое дело!

Както и с „ягнеца“, когато изречеш очевидната истина, никой не може да ти каже копче. По-силен си от всекиго.

Изписаха ме, но трябваше да не пътувам още една седмица. Отидохме на гости на препоръчан от приятел на баща ми. Посетихме и още двама-трима. Всички бяха прекрасни хора, гостоприемни, с чувство за хумор и с твърдост пред изпитанията на живота. Бяха наясно с всички добри и лоши неща на комунизма и ги казваха открито. Та този, препоръчаният, работеше в свръхсекретен военен завод до Москва, с голяма заплата. Жена му отговаряше за специален магазин за хранителни стоки за върхушката. И двамата бяха доста пълни. У тях не липсваше нищо – сирена от Финландия, колбаси от Германия, най-избрана риба, хайвер, всякакви напитки. Наизвадиха какво ли не, трепереха над нас да сме доволни. Интересуваха се как живеем. Обърна се към баща ми:

– Знаеш ли, приятел, аз до края на дните си не мога да напускам Москва по каквато и да е причина. Както виждаш, имаме всичко. Но се задушавам, все едно съм в гроб. И синът ми не може. Казах му да ме убие, когато поиска, заради това, което му причиних. Той побесня как съм могъл изобщо да си го помисля. Но някак ми се иска да го направи и да ме избави.

Изпи още две чаши водка, падна под масата и заспа.

– Не се притеснявайте, това му е обичайно. После е пак кукуряк – каза спокойно жена му.

Булевардите в Москва бяха ужасни. Непрекъснат грохот от коли и камази, които пръскаха капчици неизтриваема, черна кал. Тази кал беше навсякъде. Сякаш бяхме натикани в железния й източен капан.

Но вече бях прогледнал и всичко ми се струваше цветно и красиво. Снежанките бяха по-синеоки, а гълъбите – по-оловносиви. Но и това ми харесваше.

Настана време да си тръгваме. Донка пак ни закара до гарата и ни даде дребни подаръци. Никога няма да забравя тази жена.

Пътуването мина леко, понеже си бях купил „Панталеон и посетителките“ в оригинал и жадно се зачетох – нали вече бях прогледнал? А и Марио Варгас Льоса бе любимият ми писател. Майка ми все ме караше да си почивам, но книгата не ме остави. Руските книжарници бяха огромни, с всякаква литература – родна, преводна и на чужди езици. Имаше много книги, за които тук и дума не можеше да става да се продават.

Пътувахме с някакъв учен, отиваше на конгрес. Вече в България отваряше прозореца, разгръщаше разговорника и промълвяваше:

– Зильена искъйрска гавьеда.

– Искърско говедо – добре, ама защо зелено?

– За по-красиво – парира ме той.

Пристигнахме вечерта. На гарата ни чакаха милото ми братче и леля ми, която обичахме като родна майка. Грижеше се за него, докато ни нямаше. Прибрахме се с трамвая.

– Брадата ти е пораснала като на Бармалей! – занасяше ме Иванчо. Спомням си как през годините все го карах да ми носи вода, а той дискретно ми наливаше чаша с топла вода и се отдалечаваше тихо. Което предизвикваше невъобразим стрес у мен.

На другия ден се разходих из София. Видя ми се като западен град в сравнение с Москва. Не бях ходил на Запад и не знаех, но така го усещах. Бяха я и разкрасили за 1300 години България. Казват, че Москва сега се е разхубавила безвъзвратно и изглеждала по-добре от много западни мегаполиси. Оттогава не съм ходил в Москва. Дано да е така.

Седях на балкона, палех цигара и се наслаждавах на силуета на Витоша право срещу мен. Радвах се, че се бяхме прибрали. След десетина дни Брежнев почина.

.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Радослав Генчев е роден в София през 1959 г. Завършил е Испанска филология и английски език в СУ „Св. Климент Охридски“ със специализация по Латиноамериканска литература. Работил е дълги години като водещ на новини, редактор и преводач в Английската служба на Радио България. Практикува журналистика в Испанското чуждестранно радио в Мадрид, Испания. Публикувал е статии и материали във в. „Стършел“, „ФантAstika“, немски списания и ATA Newslette. Негова статия на английски език за сложността и нюансите на грешките при превода може да се види тук.

.