.
Диана Христова е родена през 1971 г. в Пазарджик. Завършва гимназия, с профил “Изобразително изкуство”, в класа на скулптора Добрин Гочев. По-късно продължава образованието си в СУ “Св. Климент Охридски”, където се дипломира със специалност “Право” и работи в областта на банковото и корпоративното право. От 2003 г. живее във Валенсия, Испания. Автор-белетрист на множество разкази, импресии, статии и романа “Цвят на небе”. Един малък псевдоним – Олива, отличава творческото й име от гражданското. Нейни разкази са публикувани в редица вестници, списания и литературни сборници. Дебютният й роман “Цвят на небе”, е публикуван през 2019 г. и официално представен в родния Пазарджик, Консулството на Р България в гр. Валенсия, Испания, както и по Българско национално радио. През 2024 г. излиза от печат сборникът с разкази “Да те целуне ангел”. Творчеството й е отличено с Награда в конкурса за коледен разказ на Фондация “Арт Ангел” (2020), Награда на журито в Национален литературен конкурс “Мостове” (2021), Призово отличие в Международен литературен конкурс “Изящното перо” – Чикаго (2021), Първа награда в Националния литературен конкурс, посветен на 145 години от рождението на Елин Пелин (2022), Специална награда в Национален литературен конкурс “Нестинарството, живият въглен на българския дух” (2022), Почетна грамота от Народното събрание на Р България (2022), Специалната награда на Община Царево (2022), Голямата награда за високо художествено майсторство в раздел “Проза” в Международен литературен конкурс Хамбург, Германия (2023). През 2019 г. разказът й “Любов” (б.р.: може да го видите по-долу на български в тази публикация) става част от селекцията с произведения от испаноезичната книга “Sentiments”, която се издава от Асоциацията AVAFI (Associació Valenciana d`Afectats de Fibromiálgia) и е част от кампанията за подпомагане на хора, болни от Фибромиалгия. От 2021 г. Диана е член на Лигата на българските писатели в САЩ и по света. Член на борда на директорите на Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина.
„СТРАДАЙКИ, СЕ УЧИМ ДА БЪДЕМ ДОБРИ…“
Георги Н. Николов
Заглавието е заимствано от романа „Цвят на небе“ на Диана Христова-Олива, а сега пред читателите е разказният й сборник „Да те целуне ангел“, изд. „Мултипринт“, С., 2024 г. Самата авторка принадлежи, съвсем условно, разбира се, към „испанската“ група на наши сънародници-писатели, трайно пребиваващи в този географски ареал: Златко Ангелов, Живка Балтаджиева, Росица Ангелова, Малинка Цветкова, Валентина Цветанова, Евгения Михалска, Бойка Николас, Милена Иванова (Миранда Ибанес), а има и още творчески имена. Тематично разнопосочни, с впечатляващ интелектуален натюрел, те успешно допълват книжовното ни присъствие по света заедно с други наши сънародници… Част от които – обединени под егидата на Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина.
Доколкото пък познавам създаденото от Диана Христова досега, то винаги поставя акцент върху същността на човека в цялата му разнолика същност. Съвършен и несъвършен… Млад, възрастен, диалогичен. Или „грапав“ по характер, но винаги убедително изведен от контекста на личностното „аз“ там, където съществува по волята на Създателя. Или на предопределената му, непредсказуема съдба, понесла в броеницата на дните нечакани обрати. „Във всяка от тези истории – отбелязва в предговора си към сборника чудесната поетеса Снежана Галчева – героите и сюжетите са толкова истински, защото са почерпени от самия живот – най-великата и мъдра книга на сътворението. В този наш живот, в който всяка минута и във всяко кътче на земята има толкова много неща, от които можем да се очароваме, да се научим, да ни заболи, но и да разберем как да надмогнем себе си и да преминем в по-горен клас на духовно обучение. Да преминем през изпитанията на времето, отредено ни на тази земя и да оставим нещо“.
Разказите в иначе малката по обем книга се спояват в панорама на уж познатата, но всъщност дълбоко иносказателна делничност. И са вградени върху непомръкващия хоризонт на добротата, човечността и нравствеността – три безсмъртни извора на философското зачатие. Определящи по доказан във вековете, историческите трусове и идейните превратности код защо си струва да съществуваме. И как да различаваме стойностното от мимолетното в сивотата на делника. В кръстопътя на минало, настояще и бъдеще, между които се лута тленната ни същност. Търсейки себе си в олтара на просветлената себеотдаденост и милосърдието.
Които, ако се вгледаме внимателно между редовете на Олива, са втъкани във всеки разказ. Техен незабележим вестител и скромен адепт е дядо Тотю от разказа „Петдесет стотинки на тротоара“, заедно с охлузения и вмирисан на нафталин Стою – „Грях“, а до тях се нареждат безработният Варадин, самотната Елена, болната Ана… Смазаната от самота и напразно очакване да се върнат от странство близките й баба Кера. Пребитата, но с неугасим майчински порив Дора и цяла още галерия персонажи – приютили ангелската си същност в изтерзана плът, но с незабележима за зрящите слепци нимба на святост, за каквато дори и не мечтаем. Властно в небесата на споделеното се рее мотивът за осмисленото страдание, водещо до катарзис измъчените души. Не мога да отмина равнодушно и „Хляб“ – разказ за тихата, но непречупваща се вяра в небесното чудо. Който по внушението си за целебната Божия намеса в хорските тегоби властно ни припомня „Занемелите камбани“ на Елин Пелин. Защото и тук, в посланието на Олива, е откроена убедително философската интерпретация за пречистването и правото на нов живот върху едничкия доказан пиедестал – вярата.
Ще определя разказите на Диана, колкото и странно да прозвучи това, на снимки от реалността. Някои правени преди миг, други отдавна – вече пожълтели и ретуширани, а в „Нестинарска нощ“ – образно казано – и от вечността. От тях, през пулса на времето, надничат всякакви човеци. Едни скрити в килнати селски къщици, други – забравени в ехтящите джунгли на големия град. Почти всички – и отритнати от бурния порой на делничното битие като почти непотребни. Но това е само привидно: те стават желани и скъпи до читателите чрез дълбокия психологически усет на Диана Олива, с който са възродени по страниците.
Авторката е вещ познавач на живия живот и в неговите дипли приютява за дълговечност персонажите си. Нарисувани с ласкава добронамереност и съпричастност; с правото да бъдат непрекъснато край нас с жалките си дребни грижи и непоискани съвети. Но всеки със свой мъничък, интимен свят. Скътан дълбоко в изстрадалите души и там защитен от уж цивилизованата пошлост, алчността, непремерената горделивост, равнодушието, индивидуализма. Това са „малките“ хора в градежа на обществото, без които обаче то е немислимо. Защото малък не означава пред другите слаб и излишен и защото всеки е силен по своему. Особено когато е понесъл, без да се съмнява в него, кръста на теистичната вяра, а още – вярата в доброто и в правото да правиш това добро пряко сили, каквото и да ти струва. Без да чуеш в ответ от ближния заветното „благодаря“…
С риск да се повторя ще спомена, че преди десетилетия често в литературата се употребяваше понятието „малки хора“. Днес то е забравено, а в псевдоактуалните писания на модни автори се решават дилемите на цялото човечество. И се описват лицата на друг вид човеци – неподвластни на нищо друго, освен на собствените си хрумвания. За ръждясалите им по рождение пера възрожденските ценности са архаизъм, добротата – израз на мекушава слабост, вярата – да ни видят околните как ходим в неделя на църква. Такива теми като страданието, старостта, „обикновената“ любов, семейството, битката за физическо оцеляване, са хабене на хартия. Да-а-а, съвсем друго е да възпяваш, срещу сериозен хонорар, любовните искри между милионера и красавицата на луксозна яхта с шампанско в ръце. Или подвизите на татуиран примат, чието хоби е да троши костите на околните още на закуска. Да, друго си е, друго.
Затова такива сборници, като „Да те целуне ангел“ на Диана Христова-Олива идват да запълнят с ярка и ясна мисъл, много човещина, преклонение пред красотата и хармонията – всичко това поднесено с несъмнено литературно дарование – тъмна празнина в днешното литературно издаване. Книгата несъмнено ще заплени голям брой читатели на различни възрасти и има защо. Наградата за авторката й – сборникът да бъде разгръщан отново и отново, убеден съм, е вече с право завоювана…
И още: на гърба на сборника Диана Христова-Олива, споделя: „Уча се да забелязвам всички онези малки неща, които правят живота ми голям и го изпълват със смисъл. Уча се да живея в свят, в който всички носят маски. Тук е привилегия да видиш душата на някого. Уча се… пишейки. Оставя следа от мислите си върху белия лист, защото знам, че понякога от обикновените неща стават необикновени истории.“ Не можем да не се съгласим с нея, особено давени във въртопа от съмнителни ценности, с които ни заливат. Някога незабравимият Слав Хр. Караславов беше казал най-мъдрото нещо за благослов на литературната нива: „В живота трябва да се взираме!“. Откриваме това прозрение в книгата „Да те целуне ангел“ и разбираме – има в прочита му какво да съзрем с духовния си поглед. И още да се учим, да се учим…
––––––––––––––––––––––––––––––––––-
.
ЛЮБОВ
разказ от Диана Христова-Олива
Думите на лекаря още звучаха в главата й – тревожно, окончателно и безнадеждно като присъда. Беше се борила с болката дълго, години. Тя опустоши тялото, душата, мислите й. Сякаш ураган беше минал през нея и бе помел по пътя си всеки хубав спомен, всяка нейна надежда, мечтата за неосъщественото голямо пътуване и топлата прегръдка на Карибско море. Една дума бе достатъчна да разбие на парчета света около нея. Беше загубила битката. На четиридесет, тя бе безкрайно уморена, достигнала лимита на силите си и на желанието да живее.
Дъщеря й не бе звъняла няколко дни и Ана погледна празния екран на телефона си. Чувстваше се самотна, след като Сара бе заминала да учи, първо в столицата, после във Франция. Затисната от лекциите и изпитите в Университета, тя се обаждаше рядко и още по-рядко си идваше, пестейки парите от неголямата си стипендия. Бяха прекарали една чудесна Коледа заедно. Ана бе направила неимоверно усилие да прикрие болката и умората. Облече онзи прекрасен червен пуловер, сложи и червило, което да прикрие бледостта на лицето й. Дали бе успяла… Не беше сигурна. Улови притеснения поглед на дъщеря си и в очите й прочете съжаление. Но тя бе майка! Майките трябваше да са силни да са до децата си, особено на Коледа. Ана потрепери при този спомен и въпреки че бе разгара на лятото, тръпки полазиха по гърба й, сякаш замръзваше, а и мисълта да се прибере в тихия си, подреден апартамент я плашеше.
Стоеше в тесния болничен коридор, държеше папката с изследвания и краката й силно трепереха. Бе късен следобед и нямаше други пациенти. Беше пусто и тихо. Приседна почти на ръба на едно кресло. До нея в миг се приближи санитар.
– Добре ли сте, госпожо?
Тя кимна утвърдително, въпреки че не беше добре.
– Да се обадя ли на някого, да Ви придружи до вкъщи?
– Не, благодаря, ще се прибера сама. Трябват ми няколко минути само, за да се съвзема… Не се безпокойте, добре съм! – повтори тя.
Щеше да се прибере сама. Съпругът й бе зает, както винаги, и дори да му се обадеше, гласът на секретарката съчувствено щеше да й каже, че в момента е с клиент или на друга работна среща. Санитарят само кимна. Без да бърза се отдалечи и стъпките му заглъхнаха постепенно. Пак стана тихо. Ана отгърна папката отново и прочете: „Окончателна диагноза – ФИБРОМИАЛГИЯ“. Прииска й се точно в този момент да заплаче, да се разкрещи на себе си, на лекаря, на целия свят. До вчера имаше надежда, че болката можеше да си отиде някак, но сега… Изпита отчаяние. Постоя така, впила поглед в ситно изписаните под диагнозата обяснения. После рязко затвори папката, изправи глава, изтри сълзите си и стана. Оправи поомачканата си пола и, както обикновено, заключи дълбоко в себе си целия ураган от чувства, който бушуваше в нея. Излезе от болницата и с несигурен жест спря първото такси, което видя.
Прибра се вкъщи изтощена. Отми следите от плача и остатъците от грима пред огледалото в банята. Вгледа се в призрачното отражение на лицето си. Въпреки болестта и изтощението, лицето й бе красиво. Кожата й бе нежна, сякаш прозрачна и тази бледост й придаваше едно меко, аристократично излъчване. Няколко бръчици се бяха появили издайнически около очите й, които блестяха с онова огнено пламъче, както в младостта, която бавно се изплъзваше между пръстите й. Ана бе прекрасна, дори в своето страдание.
Тя изсипа няколко таблетки в ръката си. Щеше да заспи и единствено в съня си нямаше да изпитва тази проклета, разтърсваща болка. Тя продължи да се взира в огледалото пред себе си. Помисли си, че иска да направи още толкова много неща. Но имаше ли време? Изпи хапчетата, съблече се и легна. В стаята беше сумрачно. Светлините на града навлизаха през отворения прозорец и заедно с вятъра, който си играеше със завесите, чертаеха фигури по стените на тихата стая. Шумът от хора и коли бавно стихваше в лятната нощ. Градът заспиваше полека, заедно с Ана.
Беше към полунощ, когато входната врата хлопна. Виктор се бе върнал. Остави чантата с документи на шкафчето в коридора и небрежно събу обувките си.
– Ана, спиш ли? – гласът му бе мек, тих, уморен и спокоен.
Открехна вратата на спалнята и влезе. Ана спеше. Видя следите от плача по лицето й. На пода до леглото се бяха пръснали листата от медицинския й картон. Виктор се наведе и започна да ги прибира обратно в папката. Тогава видя диагнозата, изписана с главни букви. Задържа листа в ръцете си. Умората се изпари за миг и той седна на стола до масата. Прегледа и останалото. Изведнъж изпита вина. Той трябваше да е до нея днес, да я прегърне, да я утеши, да погали лицето й, да я целуне, да сподели болката й, не физическата, а онази, другата, по-страшната, която стягаше сърцето й. Прокара ръка по лицето си, сякаш да премахне притеснението, издайнически запечатано там. Замисли се колко дълго не беше я целувал, не беше я докосвал… Какво се бе случило? Просто знаеше, че тя е там, вкъщи и го чака. Толкова много въпроси напираха в главата му, а той имаше един единствен отговор – работата, парите… Този свят е материален… Но защо ли този жалък лист хартия в ръката му разклати прагматичната му мъжка теория?
Коленичи до леглото и я погали. Вгледа се в чертите на лицето й, в разпилените на възглавницата тъмни коси. Запита се дали я обича още. Сърцето му лудо се обърна в гърдите му и потвърди. Тя бе неговото момиче. Тя му бе подарила най-красивите и щастливи мигове в живота, мигове, които не можеха да се купят с всичките пари на света. Спомни си нощите, в които страстно се любеха и той тръпнеше в очакване на нейните ласки. Спомни си мига, в който му подадоха току-що родената Сара и мъничкото й телце, което мърдаше в ръцете му. Спомни си очите й, които го посрещаха и изпращаха с толкова много любов и преданост. Тя бе неговия свят, неговото минало и настояще. Сега повече от всякога той се нуждаеше от нея. Болестта й не бе присъда. Той не бе готов да я изгуби. Искаше Ана да бъде и неговото бъдеще!
Утрото почука на прозорците и напълни стаята със светлина. Виктор стана, краката му бяха изтръпнали от неудобната поза, в която прекара нощта край леглото й. Отново прокара ръка по лицето си, замисли се, хвана телефона си и набра един номер. Беше време за промяна.
Ана усети как топлината на летния ден пролази по тялото й. Бе късно и тя с усилие се опита да отвори очи. Отново я стегна познатото безпокойство и стомахът й инстинктивно се сви. Но с всичките си сетива усети нещо различно. Едно меко червено сияние багреше стаята и лек мирис на цветя се носеше във въздуха и гъделичкаше любопитството й. Тя надигна глава и хиляди цветни петна заиграха пред очите й, като в огромен калейдоскоп, който подреждаше прекрасна картина. Помисли си, че още сънува. Цялата стая бе обсипана с червени рози. Някъде сред тях видя и Виктор. Той се усмихваше.
– Какво е това? – Тя погали цветята до леглото си. – Ти си полудял! Защо не си на работа?
Надигна се и отново вдиша аромата на това море от рози, червени като кръв, като сърце, като цветът на любовта.
– Прости ми! – прошепна Виктор, коленичи до леглото и я целуна. – Това е за теб!
Той й подаде малък плик. Ана отвори широко очи и без думи, с недоумяващ поглед сякаш го попита: „А това… какво е…?“
– Отвори го! За теб е!
Пръстите й трепереха и бе леко замаяна от току-що отхвърлената прегръдка на съня. Отвори плика и сърцето й сякаш спря. Вдигна глава и погледна Виктор. Тъмното пламъче в очите й се превърна в пожар и озари лицето й. Тя не вярваше. В ръцете си държеше самолетни билети за мечтания плаж със ситен коралов пясък и жарко южно слънце, милващо вълните на океана.
– Но… ние не можем да си го позволим, ти си полудял, наистина си полудял…- повтори несвързано и невярващо тя.
– Виж – Виктор посочи билетите, – няма да станем по-бедни, ако похарчим тези пари, нито пък по-богати, ако ги спестим. Твърде дълго отлагахме. Все чакахме нещо – Сара да се роди, да си купим жилище, Сара да порасне, да си купим по-хубава кола, Сара да завърши Университета… Стига вече! Искам теб, искам да си добре, искам да си щастлива… с мен! Искам още снимки в семейните албуми… с теб!
– Аз… – Ана понечи да каже нещо, но гласът й се изгуби, някъде дълбоко в гърлото.
Сърцето й се сви на топка и през лицето й мина онази грозна сянка на болестта.
– Видях! – Виктор взе една роза и я пъхна в ръцете й. – Но това е без значение. Аз съм тук и те обичам. Не знам как да те защитя от това, но ще опитам.
Ана заплака. Но този път сърцето й пееше, припомняйки си сладостта да бъде обичана. Сълзите й не бяха сълзи, натежали от болка и самотност. Тя плачеше от щастие. Червеното сияние на розите около нея багреше лицето й с цвета на тихата, осъзната съпружеска обич. Светът беше малък, събран в една стая, пълна с любов, червени рози и две ръце, които я прегръщаха. Повече не й бе необходимо.
.
Материала подготви Георги Н. Николов
.