Ако нямаше 10 ноември и 4 февруари – кой какъв е и защо такъв е?

.

Или красиво, нали!

Това публисе (публицистично есе) е разширен и обновен – чрез поток-на-асоциации – вариант на „Ако нямаше 10 ноември и 4 февруари“, публикувано през 2012 г. в Еurochicago.com, Nessebar-news.com и в. „Компас“. Сега искам да напиша (i) какво се е случило на тези дати от политическия календар на България и (ii) кой какъв е и защо такъв е?. За да знаят те, младите, 40–45 годишни българи, и да си спомним ние, по-възрастните. И на финала, всички да възкликнем „Красиво, нали!“.

Започвам „асоциациите“ си с журналиста Георги Лозанов: „10 ноември 1989, когато тихомълком и задкулисно превзеха България и 45 години ни трябваха, за да стигнем до свободата на мисълта, и 35 години, за да започнем да се отказваме от нея“. Когато този известен (и фамозен) интелектуалец каже нещо, винаги съм се питал: „той или папийонката му мисли толкова умно и разумно?“. Все още нямям отговор, но „Какво те интерусва какво мислят другите хора?“ – посъветва ме авторът на книгата с такова заглавие – „един любопитко“, казва се Ричард Файнман, носител на Нобелова награда за физика – 1965. Прочетох и „Сигурно се шегувате, г-н Файнман!“ на същия „любопитко“. И двете книги ми подари приятелят проф. Коста Костов, който е bromanсе с доц. Георги Лозанов. Bromance (от brother и romаnce на английски) е приятелство на мъже, които се разбират мисловно и емоционално, несексуално, разбира се. При жените такова приятелство се нарича womance (от woman и romаnce).

Акад. Георги Марков: „35 години преход стигат!“

„Какво се случи на 10 ноември?“ – попита журналистката от в. „Стандарт“.
„Свалянето на Тодор Живков след 35-годишно управление е всъщност изпълнение на повелята на Горбачов. На 10 октомври той махна Хонекер в ГДР. На 10 ноември изпраща у нас Виктор Шарапов, посланик и генерал от КГБ, съюзиха се тук Луканов, Младенов и другите, свързани с Москва, и свалиха Живков от власт. Това беше един вътрешнопартиен преврат. Не революция, както някои сега се бият в гърдите“. Публисето ми „Защо от „45 години стигат, времето е наше“ стигнахме до 34 години стигат, времето е тяхно?“ е публикувано през 2023 г. в няколко е-медии.

Евродепутатът Александър Йорданов: „Българските комунисти изиграха комедията „10 ноември”. Свалянето на Живков, на фона на всичко, което се случваше в „социалистическия лагер”, бе наистина комедийно представление, сценка за народа, изиграна от висшето комунистическо ръководство с цел БКП да се легитимира като партия на промяната и да легитимира удобна за ползване опозиция… Целта на „сценаристите“, както ги нарекох тогава, бе да трансформират политическата си власт в икономическа, а чрез нея отново да си върнат политическата власт, ако случайно през прехода вземат, че я загубят. И всичко у нас се разви според този сценарий.“

Но нека изляза от „поток-на-асоциации“, защото повече за това и за друго съм написал в книгата „Плектика. За хората, обществото и политиците“, на български и английски, ръкописът сега е в златните ръце на нашата компютър-дама, с която работим от миналия век. Но сега нека да кажем нещо и за 4-ти февруари, пак разказано от друг, преди аз „да взема думата“. Ето Георги Куртев, „На четири очи“ в интервю за БНР: „Всички си спомняме за 10-и ноември 1989-а, а като че ли 4-ти февруари 1997-ма остава по-назад. А всъщност 4-ти февруари е истинската повратна точка на пътя на страната ни. Тогава спечели България, не спечели нито един от политиците, а някои сега искат да си сложат значката „Аз бях“. И продължи: „Тогава като че ли нищо не съществуваше – имаше стачки, нямаше градски транспорт, хлябът изчезваше, всички големи кръстовища в големите градове бяха барикадирани с пейки, гуми, огньове. Хората бяха на улицата! Това беше време с хиперинфлация, което започна с управлението на Жан Виденов от БСП, когато доларът достигна 3000 лева. България беше на ръба на гражданска война“… След няколко месеца написах „Един американски професор не трябва да струва 1 795 български. Български принос в науката е значително по-обективен критерий за оценка, отколкото принос в българската наука“ и в. „Капитал“ го публикува на 13 септемри 1997 г.

На върха на протестите най-много скача Иван Костов и той стана министър-председател (1997–2001), и зарази България с „фалиране, приватизация, разпродажба” по схемата „Ран-Ът-Костов“. След това от Мадрид дойде един цар, обеща да ни оправи за 800 дни, минаха 4 години и останахме неоправени. Тогава един мъдрец написа следния „кеворкизъм“: „Симеон хвана последния влак за България в ръцете си с нотариалния акт за имоти“. Стана нещо, наподобяващо на  „Плешивата певица“ на „Ангела на абсурда“ – великият писател и драматург Йожен Йонеско (1909–1994) и на „В очакване на Годо“ на друг великан на писането, Самюъл Бекет (1906–1989), носител на Нобелова награда за литература: „Двама души чакат до едно дърво. Чакат някой си Годо. Говорят си. Идват още двама, говорят и те, после си отиват. Продължава очакването на Годо. Но кой е Годо? Така ли се нарича? Ще дойде ли? И има ли го изобщо? Няма АЗ, няма ИМАМ, няма СЪМ“. – Има трангенерационен преход, извършен пред очите ни от синове, дъщери и внуци на БКП-ДС.

Сега наистина вече „вземам думата“: През 2012 г. големият театрален и филмов актьор и режисьор Йоско Сърчаджиев пак ме възхити с блясъците на своя мисловен и емоционален заряд в телевизионното предаване „На четири очи” – особено с отговора му на въпроса „Какво ще кажете за днешната политика?“. Сърчаджиев се замисли, потърси по-лесните за произнасяне думи и отговори, че като момче бил доста палав и често се биели с тези от съседната махала. Тогава чичо Кольо го извикал и му казал: „Йосо, не се прави на мъж, бъди мъж!“. Това е най-краткият и най-смислен политически коментар, който съм чувал досега. Всеки политик трябва да има един чичо Кольо до себе си, който да му казва: „Не се прави на политик, бъди политик!“. Като онзи роб, който зад гърба на триумфиращия римски император му повтарял „Memento mori“ („Помни, че си смъртен“).

„Кой какъв е защо е такъв“ в събитията, станали на 10 ноември 1989 г. и на 4 февруари 1997 г.? Има книга с такова заглавия – хумористични разкази за деца от известни наши писатели. Има и книга със заглавие „Няма такава книга“ от д-р Людмил Станев, не от проф. Людмил Станчев – също от Варна, той преподава на студентите по история в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Когато идва във Варна, ни разказва, че „История се фалшифицира, когато и двете страни лъжат“, също така – интересни академични случки от „Яйцето“, университетския ресторант.

Ние, гражданите на Република България, научаваме за случилото се на тези две дати от книги, публикувани след като са минали години след събитията. Например от книгата „Това се случи пред очите ми“ на Йордан Василев – основател и първи главен редактор на вестник „Демокрация“; книгата е съпроводена от „Закъснял послепис“ на писателя Румен Леонидов. Главният герой на 4-ти февруари 1997 г. беше президентът Петър Стоянов (1997–2001). Той каза: „На 4-ти февруари водачите на БСП не са се отказали сами от второ правителство и не те, а колективният политически разум е спасил България от евентуална гражданска война“.

Платон ми е мил, но истината ми е по-мила – казва Аристотел. Последвам философа и казвам на президента Петър Стоянов: „Морето, жените и бургазлиите са много разочаровани от апатията Ви към Поета Христо Фотев, когото беше тежко болен – въпреки че група бургазлии Ви изпратихме писмо за помощ, също така – статията ни, публикувана във вестник „Стандарт“. Защо, господин Президент, нямахме „обратна връзка“ поне от някоя служителка в канцеларията Ви? Изпритихме Ви и специалния брой на международното научно списание Biomedical Reviews, с молба да го подарите на президента Бил Клинтън  (1993 – 2001) от името на издателите (Българско дружество за клетъчна биология), когато щяхте да бъдете на официално посещение при него – по време на критиките за френската му приказка с Моника. А темата на броя на списанието беше Sexual Differentiation of the Brain (Сексуална диференциация на мозъка), наистина подходяща за случилата се в Белия дом приказка“.

Сега, 35 години след онзи ентусиазиран 10-ти ноември и 28 години от онзи критичен 4-ти ноември, можем да предполагаме какви щяха да бъдат видимите (може да се каже и наетите от БКП-ДС) герои на демокрацията, ако тези две дати ги нямаше в политическия календар на България, тоест, ако комунизмът беше останал в нашата страна.

Тогава Илия Минев, Едуард Генов, Тончо Карабулков, Тодор Кавалджиев, Любомир Собаджиев, Петър Манолов и други честни българи щяха да са все още в затворите. Филип Димитров и Петър Стоянов щяха да продължават адвокатската си работа. Александър Йорданов – литературата. Надежда Михайлова щеше да е говорител на БКП, след това депутат в Народното събрание. Иван Костов – да е професор по политикономика на комунизма и коментатор във в. „Работническо дело“. Съпругата му щеше да основе фондация „Бъдеще за БКП“. Емил Кошлуков – да учи в Московский государственный университет имени М.В. Ломоносова в Москве. Тодор Живков – да продължава да е бодигард на Любомир Левчев, Светлин Русев и други, които „обичат повече властта, отколкото таланта си“, както казваше мъдрият Поет Константин Павлов. Недялко Йорданов щеше да продължава да си другарува с партийните секретари на Бургас. Георги Първанов още щеше да е „Гоце“ и заедно със СДС (Сергей Димитревич Станишев), Андрей Райчев, Илияна Йотова и Меглена Кунева щяха да бъдат членове на ЦК на БКП. Симеон Борисов Сакскобургготски щеше да си стои в Мадрид и да мечтае за имотите си в България. Соломон Паси – да замени„Трабанта“ с „Лада“, за да качва в нея главнокомандващия на Варшавския договор. ГЕРБ щеше да е само диагнозата „Гастро-Езофагеална Рефлуксна Болест“. Ирина Бокова нямаше да е генерален директор на ЮНЕСКО. Елена Поптодорова пак щеше да е преводачка на Тодор Живков. Бойко Борисов – пак пожарникар. Тео Лирков, Радко Попов и Петър Доков щяха да продължават да говорят на радиовълните на BBC и „Свободна Европа“, ние пак да ги слушаме, но нямаше сме „броманси“ на живо, да си говорим и пием с мезета, разбира се.

Но повече от два милион българи нямаше да могат да емигрират в меритократичните страни, като САЩ, Италия, Германия, Англия или Испания и така Народна Република България щеше да остане населена с 8–9 милиона затворници, които си разказват вицове в кафенета и кръчми.

Не в кафенетата и кръчмите,
а във нашите души,
Тя – Свободата – се изгражда и руши
– щеше да напише Христо Фотев в поемата си „Книга за Свободата“.

Аз – „Magister dixit“:

Кафенетата и кръчмите са нашите площади –
страдаме от агорафобия и
чакаме, не излизаме на площадите –
не някой, ние да се освободим.

Ако чакате, тя – Свободата – няма сама да дойде при вас – каза Учитeлят.

Послепис: Научни новини за жени… и мъже, според информация на Live Science: Учени направиха атлас на вагината. Ето защо. (Scientists are building an atlas of the vagina. Here’s why):

.

.

Красиво, нали! Така изглежда здравият вагинален микробиом, наблюдаван с микроскоп – има обаче варианти на това кои микроби живеят в „здравата“ вагина – обсъждат учените. (There is likely variation in what constitutes a „healthy“ vaginal microbiome, scientists argue). Тази микрофотография е направена от Getty Images.

„Атлас на вагината“ не е „Монолог на вагината“ (американска пиеса, играна и в България). Атласът показва разнообразието от микроби, живеещи във вагината. Тези микроби са известни като вагинален микробиом и включват бактерии, гъбички и вируси. Промените в изобилието на тези микроби са свързани с различни здравословни състояния, включително усложнения на бременността, като преждевременно раждане – и с болести, като ендометриоза, инфекции на пикочните пътища и други. В коментар, публикуван на 6 февруари 2025 г. в научното списание Trends in Microbiology, „15 учени твърдят, че все още не разбираме как изглежда „здравият“ вагинален микробиом в различни демографски групи по света“.

Особено в някои южноамерикански страни, където beso nero (испански: „черна целувка“) е любовна традиция за мъжете – знам това от нашите студенти от Колумбия и Боливия, когато учиха медицина преди 35 години във Варна. Има обаче много здравословни рискове от beso nero, ако вагиналният микобиом не е здрав. Те включват хепатит, хламидия инфекция, гонорея и други болести, предавани по полов път.

Заключение: Всичко след първите 35 години от 10 ноември 1989 г. е хубаво и лошо, но хубавото е повече, а лошото е по-малко, отколкото беше през онези 45 години на соцтура и нейната прислуга цензуратура.

.

Д-р Георги Н. Чалдъков

.