Голямото пиене

.

Страх ме е било от пияни хора. На баба брат й – Кольо Княза, беше пияница, но хората умираха за него. Поправяше им обувките, пиеше и им пееше. Но аз умирах от страх да не падне по дървената стълба на къщата ни и да се пребие.

Пияниците рано или късно падат и се пребиват. Дори тези, които пеят като грамофонни плочи. Баба ми Дона така казваше за брат си: „Пее като грамофонна плоча“.

Голям страх съм брал, като видя някой да залита по улицата и да се клатушка. Представял съм си, че идва мечка, която може да ме изяде.

Мъжете пият много – винаги са пиели. От студ, от сняг, от жега, от мъки и най-вече – за да се забравят. И от любов, и от драматизиране на любовта – алкохолът превръща любовта в пиеса. Божии създания сме, но пиенето пали такива дяволи под кожата ни, че описване няма. Но е сигурно, че дяволите под кожата на човек понякога го радват, правят го да не мисли нищо, да политне – и встрани, и нагоре – преди да си счупи носа в камъните.

Аз пия от ученик в трети-четвърти клас. Глътвах си тайно от шишето с ракия по две-три глътки, гледах как ракията в шишето се заплита на синджирчета и заспивах. Исках да не мисля нищо, да спя. А и ме мързеше страшно – нищо не исках да става. После в гимназията всеки ден пиех по две бири тайно на гарата в Ловеч и спях по цял следобед. А като постъпих на работа в Комсомола, пиех непрекъснато – в Ловеч – на битова основа, а в София – на интелектуално-партийна основа. Напълно щях да се пропия, когато избухна демокрацията и аз се върнах в първо отделение и станах учител. Пиене до откат – по всички линии, та чак до инфаркт.

Толкова за мъжкото пиене.

Вие сте в пълното си право да разширите и разклоните написаното от мен с всякакви мъжки алкохолни истории – от кисел и непоносим характер до побоища, скандали и тормоз на всичко, което шава около пиещите мъже.

За мъжете хубаво. Но защо толкова много пият жените? Ей така, както се правят, че не близват ракия, както сумтят и мразят пиещите си мъже, почват да пият тихо и напоително и се превръщат в не знам точно какво.

Като дойдох в София, първите месеци ходех на гости на едно мое роднинско семейство. Издигнати хора – той млад доцент в институт, тя – доктор. А като им ходех на гости, докторката така се напиваше, че заемаше поза на жаба, оглупяваше напълно, пулеше се с разширени очи, само мучеше и о, ужас, както се казва – пияният й мъж – доцентът, хем се радваше, че се е напила, хем я презираше, че прави това, което прави и той самият. Олекваше му по този начин.

Не знам дали на жените по някое време не им писва от нашето мъжко пиене и правят същото, за да ни покажат какви свине ставаме в пияно състояние.

Имах и колежка от учителския ми период, която толкова обичаше мъжа си, че наричаше неизменното му вечерно натряскване опиване.

– Сашо и тази вечер се опи много. Не спря, докато не изпи ракията, и се опи. И аз го сложих да си легне.

Каква любов само, каква жена, каква учителка. Сашо се опи! Мед й капеше от устата. Или кой й знае какво й е капело. Тоя същият Сашо обаче взел, та я гръмнал в крака с пищова си една вечер от ревност и защото не му била направила супа – както се бил опил.

Иди вярвай на любовта и на пиенето. И двете ни запращат в непознати гори и в непознати светове. Защото пиенето и любовта не прощават.

С голяма мъка на сърцето ще ви кажа, че майка ми също се пропи – като умря татко, и се пропи. Прибирам се на село да я видя, тя синя по главата, по ръцете и ме лъготи, че се ударила на печката, че еди-какво си станало. А тя просто почнала да се напива, да пада из къщата и да се въргаля.

Казвал съм го поне хиляда пъти, че беше най-добрият човек на света, но като почна да пие, така я намразих, че нито ми се връщаше в село да я видя, нито можех да понасям пияния й, разтеглив глас по телефона.

Оказа се, че и други вдовици около нея по комшийска линия, уж да си говорят за кокошките, за козите, уж да клюкарстват, а пиеха още от сутринта – греяна ракия с портокалови кори вътре.

Една сутрин полупияна приятелка на майка ми някъде към осем часа още се обади, че майка лежи на средата на стаята и ни мърда, ни шава. Помислих си, че е инсулт, оказа се алкохолно отравяне. Трябва да отбележа, че след този инцидент тя някак се прекърши и омекна. Пиенето спря да я радва и да й помага.

Сигурно човешкият мозък не може да търпи реалността такава, каквато е. А каква е реалността, изобщо не е ясно. Химични ли процеси някакви протичат, какво става с човешкото тяло, но преди да тръгне нагоре, то се разтваря в пиене, забрава и сънища и се готви за отвъдното.

Пиенето на жените, особено на възрастните, е и вик, криза – свършила е работата им, никой не ги търси, пенсионирали са се, мъжете им или са се запилели някъде, или са неадекватни, децата ги няма никакви. И те какво да правят – почват да пият. Младостта пие от скука, от бяс и от желание да порасне, а старостта пие, за да забрави младостта си и да я сънува.

Махмурлукът след пиене е страшен, но той сякаш само доказва колко глупав и непоносим е животът и колко напиването ни превръща в други същества.

Не правя никаква апология на ракията и виното. Само се питам защо имаме нужда от замъгляване на съзнанието – защо ни са градусите, дрогата, морфинът, райският газ? Защо ни е необходимо това сливане с дивото и непознатото, със суетата и глупостта? До първоначалния Хаос ли се приближаваме, до различни форми на изкуството ли, или просто искаме да забравим това, което идва?

Лека-полека, лека-полека – и с пиене, и без пиене – човек започва да свиква с края и годините престават да се губят в далечината, времето се свива и година или две ти се струват страшно много. И всичко, което е било преди, го отнася реката.

.

Николай Милчев

.