.
Тези дни си спомних за филма „Лимонаденият Джо“ – една музикална уестърн комедия, която получи „Сребърен ритон“ през 1964 г., на филмовия фестивал в Сан Себастиян. Главният герой се опитва през цялото време да забрани пиенето на алкохол в Дивия запад, за да може да продава своята безалкохолна лимонада.
.
.
Тези дни, през Страстната седмица, по нашите диви Балкани се появи Козуначената лейди. Тя не прекосила девет морета, а цял океан. Лордът, който я довел тук, се занимавал с непосилна за него работа, да оправя бакиите на дивите балканци, въпреки че бил доста неграмотен. Лейди трябвало да се справя сама в тази непонятна географска ширина. Препасала готварска престилка и започнала да пече козунаци за народа. Снимала се с тях като древногръцката богиня Естия (богиня на семейното огнище), като във всяка ръка държала по един кръгъл пай, наречен от нея козунак. Сложила му и една антинародна цена, вместо червено великденско яйце, и зачакала народния юруш към сладкарницата.
По този повод се сетих за няколко „козуначени“ истории. Какво ли не се изприказва за социализма и неговото поражение върху нашите яки балкански души! Как пък един не написа и два реда за козунаците? Още нямаше заводи и те се месеха ръчно, и се печаха по фурните. В нашата училищна лавка се продаваха по 12 стотинки. Ухаеха на козунаци! Изобщо за мене социализмът си беше козуначен! Имаше обаче една подробност. Седмица преди Великден, по нареждане „ОТГОРЕ“, изчезваха козунаците. И се започваше тайното месене на домашните козунаци. Баба пристигаше при нас в големия град специално с тази мисия.
Веднъж решила да опече козунак в дома си. Заключила входната врата, за да не я разконспирира властта, че се приготвя за Великден. Кухнята й беше вътрешна и имаше само едно малко прозорче, към двора на съседите. През него се понесъл навън вълшебният аромат на козунака, докато бил още във фурната. Не минало много време и на вратата се почукало. Бил кварталният ОФ-отговорник, изпратен да конфискува козунака и да порицае баба. Срещу бабината къща имало детска градина и децата играели в двора. Баба набързо нарязала още топлия козунак на филийки, взела подноса и по чехли тръгнала пред кварталния. Влязла в двора при децата и ги приканила да си вземат по парче козунак, а на офето казала: „Не може да отнемеш радостта и залъка на децата.“
След тази случка тя не можеше да пече козунаци вкъщи и идваше при нас. На Разпети петък с мама се захващаха за работа от зори. На този ден се спазваше пълен пост. В тестото се слагаше обезателно и светена вода. Преди да започнеше месенето се казваше молитва. Готовото тесто се подхвърляше нависоко четиридесет пъти. Когато се плетеше козунакът, той се благославяше. Готовите плитки се прекръстваха от баба, нареждаха се в една голяма тепсия и татко я носеше в кварталната фурна. И т.н, и т.н… козуначените истории са без край.
До ден-днешен не знам в Дивия запад да са престанали да пият алкохол и да налитат на лимонадите на Джо. Надявам се и на Балканите да не заменим великденските козунаци с пай. За да омесиш великденски козунак, трябва да знаеш и да спазваш традицията. Точно за тази традиция са думите на Г. Саферис (Нобел 1963 г.):
„Най-висшият израз на пролетта, който познавам,
е гръцката Страстна седмица.“
.
Елена Пеева-Никифоридис
.
