.
Раждането беше тежко. Голямата му глава измъчи мама и тя сега спеше. Той също беше изморен. След болката и ужаса на първото вдишване, след обръщането на кръвообращението и отварянето на белият дроб, след паниката от удавяне, докато изкашляше течността от алвеолите си, най-сетне настъпи някаква стабилност, а с нея дойде и успокоението. Това беше сутринта на първия бял ден в живота му. Някъде отдалеч се носеше звук на фанфари и детски гласчета пееха „Върви народе възродени“. Той не разбираше думите, не знаеше какво е фанфар, не беше се срещал с деца, но тази музика дойде с успокоението и той заспа. После яде в просъница и пак заспа, под звуците на следобедния майски дъжд. Даже гръмотевиците звучаха успокоително. Мама е тук, Всичко е наред…
Когато беше на пет годинки, попита мама дали всичките тези песни и музика са заради неговия рожден ден и тя със смях му каза „Разбира се!“. Той не се очуди. Разбира се, че в чест на неговото раждане хората празнуват, та те винаги му се усмихваха, говореха му мило и го глезеха.
Дойде време и той тръгна в същото това училище, от което през онзи първи двадесет и четвърти май вятъра донесе музиката, детските песни и глъчка до прозореца на болницата, в която се беше родил. И сега на рождения си ден той ставаше рано, обличаше бяла фанелка и черни гащета, навличаше гуменки, взимаше някакви безумни изкуствени макове, или каквото и да бяха решили учителките да размахва тази година, и тръгваше към училището. Там, в големия училищен двор, се събираха децата за манифестация. Още отдалеч чуваше звука на фанфарите, думкането на тъпана и детската врява. Намираше си своя клас. Учителите тичаха навсякъде, опитвайки се да въведат ред, но истинският ред беше в безредието. Слънчева майска сутрин, свеж въздух, мирис на цъфнали дървета, цветя; и децата разцъфтели в училищния двор, радостни, шумни, немирни, каквито трябва да бъдат, а над всичко това се рее: „Върви народе възродени“.
После напред тръгваше музиката. Накъде там брат му с най-добрия си приятел надуваха бузи и свиреха на блестящи тръби, наречени фанфари. Цялото голямо и шумно мнозинство момчета и момичета тръгваха по улиците на София и отвсякъде към тях се присъединяваха още и още училища. Целият булевард „Георги Димитров“ беше запълнен с деца по бели фанелки и черни спортни гащета, носещи макове, ленти, бухалки, топки, балони и какво ли още не. Всеки оркестър имаше свой собствен глас и отвсякъде звучеше „Върви народе възродени“, изпълнявано на най-различни инструменти и в най-различни тоналности.
А майското време е променливо и непостоянно. За броени минути се събираха облаци, скриваха слънцето и топъл дъжд окъпваше дърветата, цветята, тревата и децата на площада. Понякога дъждът беше по силничък, но винаги топъл. След минаването пред мавзолея децата тръгваха на малки и по-големи групички към домовете си. Улиците бяха изпълнени с усмихнати хора. Движението на трамваите и колите беше спряно заради празника и големият град ставаше толкова по-човешки, уютен и приветлив.
Той се прибираше измокрен и весело възбуден, защото вкъщи го чакаше семейството му да празнува рождения му ден. На този ден всички близки винаги бяха свободни, масата преливаше от вкуснотии и всички, всички бяха около нея. Двете баби, двамата дядовци, майка, татко, батко, леля, вуйчо, братовчед му и братовчедката, приятели и познати празнуваха рождения му ден. Празнуваха и съседи и съграждани – множество непознати нему хора. Той вече знаеше, че те празнуват буквите, но за него това нямаше значение. Това е неговият ден.
Някак си това налагаше той да се учи добре, но на него не му беше в тежест. Той обичаше буквите и обичаше да чете. По-често беше на дивана с книга в ръката, отколкото със забодени в косата фунийки, гонещ приятелите си из двора със самопрайска пушка, направена от бакелитова тръба. Негови приятели също така станаха Том Сойер, Хък Фин, капитан Блад, капитан Немо, инженерът Сайлъс Смит, Карлсон, Емил от Льонеберия и много, много други. Навсякъде около блока им се строеше. Стари сгради се събаряха, а на тяхно място се издигаха чисто нови, бели блокчета. Множество от неговите квартални приятели живееха в малките къщички наоколо. Той им ходеше на гости. Имаха малки, затулени дворчета, в които понякога деряха агнета, стаите бяха тесни, мрачни и прашни. Стените на къщите – напукани и стари. Постепенно тези къщи си отиваха, а приятелите му се преселваха в новостроящите блокове.
А колко хубаво се играеше в тези блокове, които още не бяха построени… И колко интересно беше да посещаваш старите къщурки, докато още бяха там. Той не мразеше старото и не се страхуваше от новото. Просто старото отстъпваше място на новото и това беше толкова естествено, както и топлият майски дъжд, който измива улиците на града и душите на хората.
Апартаментите бяха нови, светли и просторни, пред блоковете се появиха първите коли. Колите бяха място, където се събираха мъжете на приказка. Вдигат капака или вдигат колата на крик – и приказката започва. Идват и си отиват съседи. Всеки дава акъл, пита и разказва разни неща, един каже това, друг онова. Това беше кварталният Фейсбук.
През това време момчетата окупираха лоста за изтупване на килими и се надпреварваха в набирания, коремни, слънце, задно превъртане и какво ли още не. Той не беше атлетичен. Тренираше с дни набиране и коремни, но упражненията с лоста не му се отдаваха много-много. Най-обичаше да разказва на приятелите си какво е прочел в книжките. Те го слушаха в захлас, а той се чудеше на силата на буквите, които успяваха да донесат до този двор на детството му приказките, разказвани преди хиляди години из тържищата на древен Иран, Персия, Асирия и Шумер – и, както преди хиляди години, хората отново гледаха разказвача в устата, потопени в приключенията на Абу-Хасан или рибаря Халифа, на Аладин или Синбад.
“Върви народе възродени. Към светли бъднини върви. С книжовността, таз сила нова, съдбите си ти поднови.” Забележете – “книжовността’, а не “знанието”.
Но народът реши, че латинските букви са по-умни от кирилските и методиевите.
Той вече учеше за лекар, когато, вместо фанфари, една есен се разнесе звук на високоговорители и „Времето е наше“, а после „Кой не скача е червен“ зазвучаха по площадите, вместо “Върви, народе възродени”. Много преди това, обаче, пристигнаха, преведени на български и напечатани с кирилски букви, книжки на писатели от Запад. Те бяха много добри. Много от тях му станаха любими. Тогава никой не осмисли докрай факта, че западни писатели се превеждаха на кирилица, а не книжки, написани на кирилица на латиница. Решиха, че това се дължи на предимството на Запада пред Изтока.
След тях пристигнаха филмите и там вече беше съвсем очевидно, че на запад е истинската култура и просвета и там са светлите бъднини. Както казваха тогава: “Там е истинският живот”. Изтокът беше изтласкан в миналото. Изтокът беше приравнен с малките стари къщички с напукани стени, подлежащи на събаряне и заместване от нови светли блокчета. Слънцето се завъртя и взе да изгрява от Запад. Търсеха се филмите на Брус Ли, Арнолд Шварценегер, Силвестър Сталоун, избиваха се за билети да гледат Спилбърг и само цъкаха с език. Превърнаха се в цъкащо поколение. Поколение на тоблероните, киндер яйцата, касетофоните, дънките клош, найлоновите торбички и цъкането. Поколение Цъ биха ги нарекли днес.
„Науката е слънце, което във душите грей“ се пее в песента, но те объркахме залеза със изгрев и в душите им се настани тъмнината. По думите на великият Хашек, объркаха “Божието благословение с пържените яйца”.
Момчето не допусна тъмнината в душата си. Та първата светлина, която той видя на този свят, дойде с “Върви, народе възродени”. Той реши да научи – да потегли към залеза и да види с очите си, дали слънцето изгрява на запад или не. Той обичаше науката – процесът на вечното научаване. Беше много любопитен. Искаше да научи сам, защото Науката в нашия език означава да научиш. Науката е учение. От Запад му даваха готово знание, но той искаше сам да се научи.
И, когато пристигна на Запад, видя, че едни от най-просветените хора там са дошли от Изтока. Видя, че на Запад хората много добре знаят, че слънцето изгрява от изток, и затова гледат да почерпят, колкото се може повече светлина оттам.
На Запад там имаше Холивуд – фабриката на мечти. И странно, младите хора там също се стремяха към Калифорния и към Холивуд, привлечени от мечтите, но отишли и поживели малко сред западните мечти, бързо се осъзнаваха, връщаха се на Изток, за да направят семейства и да отгледат децата си. Тези, които оставаха в Запада да търсят мечтите си, най-често намираха края си. Мракът ги дебнеше във всяка нова пачка пари, всяка поредна бутилка алкохол, всяко ново пакетче кокаин, всеки непосетен още бар и неизпитано още извращение, които фабриката на мечтите с готовност произвеждаше. Като че ли Сирените от гръцките митове бяха напуснали Средиземноморието, преминали покрай Херкулесовите стълбове, преплували Атлантика, прекосили целия континент и сега пееха в Холивуд – страната на залязващото слънце.
Това научи момчето. То научи, че навсякъде по света има духовен запад и духовен изток. В духовния изток, в слънчева майска утрин училищните дворове се пълнят с детска глъчка и добрият учител, вместо да вика през мегафона до посиняване, подхваща приказката за Маруф – обущаря. Постепенно децата се заслушват и глъчката стихва, а приказката разказва за доброто и злото, за науката, която е вечно учене и постигане на скрит смисъл.
На Запад Науката наричат „Science“, което произхожда от латинското “sciencia”, от “scire” – „знам“. Знанието не е процес. Знанието е нещо крайно, материално, нещо, което можеш да продадеш или купиш, нещо, с което можеш да натрупаш богатство и да управляваш света. Всъщност, нещата никога не се знаят, те само могат да се научават – и, научиш ли нещо, никога не казвай „знам“, а продължавай да учиш. Всяко научено нещо рано или късно се отхвърля и видоизменя от науката. Няма крайно знание, има само безкрайно учение. Науката е слънце, а никой и никога не е стигнал слънцето. Може да се стигне само мрака, който остава след залеза, а „знанието“ е залезът на науката и в знанието има само мрак, неподвижност и смърт. Да, знанието е сила и тази сила е необходима да бъде употребявана за благо. “Напред, народността не пада там, гдето знанието живей”. Да защитиш народността си – това е истинското предназначение на знанието.
„Тъй солунските двама братя насърчаха дедите ни. О, минало незабравимо, о, пресвещенни старини…“
.
Виктор Хинов
.
