.
Николай Дялков е роден през 1963 г. в Тополовград, където живее. Има две висши образования: машинен инженер и право. Работил е като офицер в системата на МВР, сега е пенсионер. Автор е на стихосбирките „Настояще от спомени” (2002), „Постой, Любов” (2013), „И понеже рисувах слънца” (2014), „Адресна регистрация: бежанец” (2016), „Нагазване в женски води” (2016), „Шлифер, облечен на голо” (2018), „Последният идалго” (2019), „Вертикален кръстопът” (2020). Участвал е със свои стихове в десетки национални и международни сборници и алманаси. Има множество награди от национални и международни поетични конкурси. Негови стихове са преведени на руски, украински, сръбски и испански език. Председател е на Литературния клуб към читалището в Тополовград. Член е на Съюза на българските писатели. Потомък е на тракийски бежанци от с. Дервент – чиито жители оцеляват като по чудо през 1913 г. и 1923 г. – при турско клане и при интернирането им на о. Крит; както и на жители на с. Сачанли – в което, според предания, по време на османското иго турци не са смеели да пренощуват. „Преди година един литературен критик ми каза, че трябва да се разхождам като император из Тополовград, предвид постиженията ми в поезията. Приех думите му с усмивка, защото аз обичам обикновените хора и цял живот самият съм такъв…“ – пише авторът.
.
ПОЕТИЧНА АВТОБИОГРАФИЯ
От село съм. Там – много отдалече.
От Орешник съм, свито под Сакар.
А дядо ми във детството ми рече:
„Осланяй се на своя си дувар!”
Дувари виждах много аз из къщи,
но думите на дядо не разбрах.
Пораснах. И животът се намръщи –
тогава някак всичко проумях.
Работех сам. И сам си носих кръста.
Зад мене нямах крепостна стена.
Постигнах всичко. Не. Не вдигнах пръста.
Не казах: „Аз съм някой, ей ме – на!”.
И пътя си от село не забравих.
Аз селянин съм – даже и в Париж.
И селския си корен не заравям,
че станал съм надменен, току-виж.
Езика си по градски не завъртам.
Какво ми носи тази суета?
По гробищата често се озъртам –
една за всички тука е пръстта.
Обичам си го пустото ми село!
И хората с напукани ръце!
Онези там, надутите начело,
се хранят пак от някое селце.
Тъй боря се с живота… С триста зора.
И вече май по-скоро да съм стар.
Сред хилядите крепости и хора
осланям се на моя си дувар.
.
ДИЛЕМА
Аз не съм градинарят на Господ.
Не поливам библейски цветя.
И вратите на Рая – залостени
ще намеря, щом грабне ме тя –
тази, с черната роба, с косата.
И за мен тя ще дойде веднъж.
Ще се стресне навярно, горката,
щом ме срещне – най-прост земен мъж.
Не, не съм градинарят на Господ.
Но не съм и придворен слуга
на Лукавия, който докосна
неведнъж моя свят със тъга.
Аз за всички съм, знам, друга тема.
Неразбран. И разбран. И дотам!
Бог и Дявол са с мене в дилема.
Но каква е тя… всъщност не знам.
.
НЕДОСЪНУВАНО СТИХОТВОРЕНИЕ
В памет на всичките ми починали близки!
Тихо скитам из село с уморени нозе,
с изподраскано чело. Тъй сънят ми ме взе
и отведе ме в къщи, във един топъл свят.
После тихо завръща колелото назад.
Там на баба ми станът още песни тъче –
сякаш тъкмо подхванат напев тих на врабче,
с който тежко кросното – там, във оня салон,
още сбира доброто и му дава подслон.
И онази совалка покрай мене снове.
Уж сънувах за малко, пък събра светове.
Първо тръгна през двора, през бръснарския стол
с дядо тя поговори и с бръснача му гол.
Ах, каква късметлийка – поотърка се тя
и в една табанлийка. Есента заехтя.
Сякаш чувах във мрака песента на Яшар.
Всъщност дядо ми трака – дялка нечий самар.
После спря автобусът и се хлопна врата.
Нещо сякаш издруса и сънят полетя.
Ала, татко, премина покрай мене и ти –
ето, вадиш от скрина нещо, дето лети –
мойто книжно хвърчило. Аз се смея до теб.
Сякаш вчера е било. Но сънят е свиреп!
Точно тука приключи и остави ме пак
на любов да се уча сам във късния мрак.
.
ПОКРИВ
Плете си паяжини времето
и трупа залъгалки.
Остава в него само семето
на истините малки.
И ти в една такава истина,
оставаш вечна, мамо.
Черешата сега разлистена
е мъжкото ти рамо.
От нея татко днеска гледа те.
И сбира небесата.
Той пее пак за теб – зад хребета.
Усин Керим – за Ата.
А ти му помниш още песните.
И вино му наливаш.
Пътеките към него тесни са.
Тъгата – каменлива.
Плете си паяжини времето.
И мене в тях оплете.
И под черешата ти взе ме то,
да спирам дъждовете,
че самотата в гръм и мълнии
изсипва се над тебе,
очите ти – две чаши пълни и
аз в тях съм много дребен.
А ти си пак онази, същата –
скроила вечен покрив
в душата си. Да се завръщам
при теб във дните мокри.
И уж сега съм ти опората,
синовното ти рамо.
А скривам цял света на хората
под покрива ти, мамо.
.
НАТОЧИ МИ ОТ ВИНОТО, МАМО
Наточи ми
от виното, мамо!
Напълни
остарялата бъклица!
Та задуха ли
вятър през рамо,
да не казваш,
че вече си пътница!
Да усетиш
в ръцете си още
как от вятъра
виното пее,
както някога,
в късните нощи.
Че животът
докрай се живее.
Под навеса
с таванчето чамово,
уморен,
аз до теб ще приседна.
Ще запея
след виното, мамо…
Както с татко
ти пях за последно.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
„РЕКАТА НА ГОДИНИТЕ ТЕЧЕ СИ…“
В един наскоро появил се в духовния хоризонт сборник срещаме предварително уточнение: „Вертикален кръстопът“ (второ издание) е допълнена и преработена версия на осмата поетична книга на Николай Дялков. Тя е книга за Тополовград, за тополовградчани, за Орешник, за орешанци, за близките, колегите и приятелите на автора, както и за хора от община Тополовград, които са го докоснали с нещо. Той я посвещава на всички тях.“ Бих добавил – и на всички нас, които познаваме по-ранното творчество на този сърдечен, открит и по своему „делничен“ автор. Реалистичните и ясни послания, но които бързо открехват двери към читателската публика, търсеща разбиране за собствените си тегоби. Това са стихове с верен поглед към динамиката на битието, с вплетен по редовете, нравствен анализ на споделеното. С емоционален ракурс към крехкото равновесие между доброто и злото; между взаимното човешко доверие и студенината и мястото на личното „аз“ в отронващия се календар на дните. Над всичко споделено от Николай отчетливо пулсира живият живот. Въжделено тайнство, дарено ни от Създателя, което притискаме към сърцата до сетните мигове на неизбежния финал…
А „Вертикален кръстопът“ (изд. СД „Констант М – Петров и сие“, 2025 г. и с чудесни цветни илюстрации на деца от СУ „Д-р Петър Берон“ – Тополовград), разкрива най-желания за него център на света. Тук изгрява и залязва слънцето… Тук се случват най-важните събития за цялата планета, вместена в неголям географски щрих. С едно необходимо, според мен, уточнение – „регионални“ аспекти в споделеното няма, те съществуват само привидно. Мястото им на сцената е заето от спомени – философски интерпретации за хора и събития; от разкази за отлетели в друго измерение човеци, витаещи незримо между нас. От разсъждения за истинските стойности на съществуването и онова, което ни прави значими днес, и в очите на людете за нас… утре. Книгата черпи своите тематични сокове от извора на родовата памет, свято тачена от Николай. „Подсъзнателно мога да я нарека още „Книга за моите корени“. А историята на моите корени е интересна, като в тях се преплитат тракийски бежански гени от Дервент – селото, чиито жители оцеляват като по чудо през 1913 г., при турското клане, и през 1923 година, при интернирането им на остров Крит, и от Сачанли – селото, в което според преданията по време на турското робство турчин не смеел да пренощува.“ Както сам той с горест споделя в „Адресна регистрация: бежанец“, с посвещение на своите далечни, непознати предци:
И се ронят минути. И мигове бягат.
А над Тракия прежда небето преде.
И на Черно и Бяло море двата бряга
ме докосват със мисъл, която боде.
–––––––––––––––-
Все разравят по тъмно те белите кости
в беломорски дъбрави – на мои деди.
В кръстопът от печал и надежда залостен
днес оставям по тях аз безлични следи.
А над Тракия прежда небето преде си.
И в сърцето ми трупа къдели печал –
в непознати, в далечни и в близки адреси,
на които насън може би съм живял.
Част от творбите в тази книга са посветени на най-близките в семейството и пак част от тях – на други, вече изтлели в прежни години хора. Ликовете на бащата и майката, като добри икони, светят от витражите на домашния храм. Отдавна простили и благо прощаващи грешките на поостаряващите си, на свой ред, деца. Четейки тази поредица от химни-стихове, неволно си спомням Хайтов с покъртителното откровение „Докато са живи“: „И ми се иска да кажа на всички, които имат още майки и бащи, обичайте ги, докато са живи, и непременно им го кажете. Непременно! Защото утре може да е вече късно и думите за благодарност и за обич, които не сте им казали, ще заседнат, тежки и горчиви, във вашите гърди и няма да има земна сила да ги махне! Ако искате да купите ябълки на своите майки и бащи – не отлагайте нито минута. Ако искате да кажете „Благодаря“ – кажете го веднага, незабавно, защото следващият миг може да ви отнеме тази радост вам и на вашите родители – завинаги!“. И защото после, във времето, настъпва трудно връщане назад в студа на спомените, за които напява лирата на Дялков:
А в оня дом на босото ми детство
пълзи студът по голите стени.
Притиска той на баба късогледството
и дядовите болни старини.
Пълзи по овехтелите пердета,
които мама купи от града.
След татковите стъпки тихо шета…
И мен след него те ще отведат.
Отдавна пустотата е наляла
отварата си в родния ми дом.
И свита там, във ъгъла, заспала,
сълзата ми живее мълчешком. („Празният комин“)
По страниците са включени и стихове с посвещения и за други хора, скрити в небитието – приятели и колеги, вплетени в прочувствен реквием. Те битуват в силуета на времето, без никому да пречат, в живия пулс на града. С колегите на Николай, с красивите жени по улиците, с детската глъч и шума на колите. И с мислите за натрупващите се години… За приятелите, пръснати по света, които все някога ще се завърнат, макар и за кратко. Но, нека си чука на вратата старостта! Нека стъпките бавно натежават, а познатите образи тихо отлитат един по един в нетленната вечност! Има ги още и родното село Орешник, и китният Тополовград – и ще ги има и занапред, нали? Заедно с генетичния код на историческата приемственост между поколенията. Покълнал някога „там“, под дъгата на историческите превратности и сега – тук? Не е ли това по-важно от тъжните мисли, не е ли повод за искрена радост?
Ако някога търсиш си Рай,
ти тръгни по смълчаните улици
в свечерения град под Сакар,
сред мъха и съня на тополите.
По тревистия пуст тротоар
със цветчета по края наболи.
Просто спри вечерта в моя град.
Остани цяла нощ. Пренощувай!
Тишината и лунният цвят
безсловесно душата лекуват. („В моя град“)
Много още бих разказвал за новата книга на Николай Дялков „Вертикален кръстопът“ – цветна галерия от изповедно откровение, спомени, красиви послания и… мъничко носталгична тъга. Защото тленното има неумолим финал, а щастието нерядко струва преглътнати сълзи. Но човешкият, буйният, пълнокръвният кръговрат е вечен и той, неукротим и ласкав, кипи в сърцето на Сакар. Знам, че който разтвори поетичния сборник, ще се връща към него отново и отново. А това е най-голямата награда за перото на всеки стойностен творец, нали?…
.
Материала подготви Георги Н. Николов
.
