Разказ от Виктор Хинов*
.
Беше вече доста късно, когато приключил със задълженията си, Джеймс най-сетне се отпусна в мекия фотьойл в кабинета на дежурния по клиника. „Сърцето ми вече не е за тази работа” – си каза старият aлкохолик. Беше и прав, и не прав едновременно. Независимо, че беше само на петдесет и осем години, сърцето му, износено от бурния живот, който беше водил, и непоправимо увредено от алкохола, работеше само благодарение на имплантирания в него дефибрилатор. Всеки път, когато сърцето спираше от крайна преумора, дефибрилаторът с автоматичен токов импулс го пускаше отново. Сърцето му беше на повече от сто биологични години. Но за работата, която работеше, това беше най-подходящото сърце в целия голям Индианаполис, а може би и в целия щат Индиана. Работата е там, че Джеймс Асбъри работеше като групов лидер в клиниката за наркомани Фербанкс. Никой не разбираше душите на наркоманите така, както него. Познаваше по очите им кога са дрогирани, знаеше всяко място удобно за скривалище за дрога, усещаше ги безпогрешно кога лъжат и кога са искрени. Това не се научава. Той просто беше един от тях. Израснал във ферма в Северна Индиана, страната на пикапите и ловджийските пушки, сред здрави момчета, свикнали да си изкарват хляба с тежък труд, осемнадесетгодишният Джеймс решил, че армията е най-доброто място за него. В Средния Запад момчетата някак естествено израстват патриоти. Пък и Джеймс искаше да види свят и при финансовото състояние на родителите му армията изглеждаше единствената реална възможност това да стане.
Света, който видя през тази 1967 година, не беше за очите на младеж като него. Оцеля през цялата Виетнамска война само за да се върне в Америка, където го нарекоха убиец на жени и деца. Той много по-добре от тях знаеше, че е точно това, което го наричат. За разлика от други, избра да не се оправдава със служба на отечеството или военна дисциплина. Просто започна да пие. Много. Искаше да забрави. Най-вече да забрави Стийв.
Стийв Московиц, слабичкото еврейче от Ню Йорк, което за свое нещастие се оказа под командата на Джеймс малко преди края на войната. Стийв се страхуваше. Всички се страхуваха, но Стийв се страхуваше открито и безогледно. Всеки негов ден във взвода беше мъчение за него и за другите. Животинският страх, който се четеше в ококорените му сини очи, подлудяваше всички около него, борещи се със своя собствен страх. Това беше. Стийв не му пукаше, че му личи, и не правеше и минимални усилия да потисне или пренасочи страха си. Просто го изживяваше пред всички, открито и докрай. Само след две седмици нямаше човек във взвода, който да не се молеше някой заблуден куршум да сложи край мизерното битие на Стийв и да ги освободи всички от неговото присъствие. Бяха опитали всичко. И подигравки, и разговори по мъжки, и увещания. Опитваха се да му обяснят, но той не разбираше нищо. Страхът го беше обсебил. Джеймс беше сержантът на взвода и разбираше, че трябва да направи нещо. Дисциплината бързо се разпадаше. На никого не му пукаше вече за нищо. Хората бяха вечно пияни.
И един ден се случи. При форсирането на реката Труонг войниците от взвода просто отказаха да се подчинят на командата му и да станат от окопите си. Тогава той хвана Стийв за ревера и го изправи до себе си. Насочи пистолет към главата му и му изкрещя: „Ако искаш да живееш още малко, тръгвай напред, защото иначе, Бог ми е свидетел, ще ти пръсна черепа още сега!“. Даже и парализираният от страх Стийв разбра, че след секунда ще последва изстрел. Ужас се изписа на лицето му. Инстинктът за самосъхранение го накара да се обърне и да се затича напред – далеч от Джеймс. Джеймс беше в този момент за него по-страшен, отколкото картечниците на виетнамците. След секунди тялото му беше разкъсано от картечен откос, но взводът се беше изправил и форсираше реката на своя участък.
Джеймс не можа да забрави страха в очите на Стийв, преди да се обърне и да се затича към смъртта си. И месеци по-късно, когато видя същия страх в очите на виетнамски селяни от току-що превзето селище, не издържа и тотално превъртя. Когато пълнителят му свърши, селото беше обезлюдяло, а той беше убиец на жени и деца.
Следващите тридесет години минаха под знака на алкохола. Работеше случайни и сезонни работи. Обиколи щатите в търсене на работа и нов живот. Имаше няколко бивши жени и неизвестен брой деца, част от които не го познаваха, а другите, които го познаваха, не искаха и да чуят за него. Бившите му жени си имаха нови мъже и отдавна го бяха забравили. Сестра му не му вдигаше телефона и не го пускаше в къщата си. Беше минал през безброй програми за лечение и три пъти лежа в интензивното. Панкреасът му беше хронично възпален от непрекъснатия досег с алкохола, а имаше и хепатит, защото освен алкохола не пренебрегваше и наркотиците. Взимаше ги през устата, смъркаше ги, вкарваше си ги венозно, пушеше какво ли не. Не умря само защото беше много здрав по природа и беше израснал с труд на чист въздух и здрава храна. Единствено старата му майка никога не се отказа от него. При нея той винаги можеше да отиде, да пренощува и да се нахрани. Баща му беше починал и тя даваше на Джеймс всичко, което можеше.
Мислеше си, че това е краят. Просто още една бутилка или инжекция хероин и всичко ще свърши. Много наркомани си отиваха така. Свръхдоза, аспирация, преохлаждане.
И тогава майка му почина. Той не отиде на погребението. Никой от роднините му не искаше да го вижда. Отиде след това и дълго плака на гроба ù. От тридесет години не беше плакал. После за пореден път влезе в клиниката Фербанкс. Мина през детоксикация и доброволно остана в групите за възстановяване. Към клиниката имаше програма за социална рехабилитация. Алкохолици и наркомани живееха по трима-четирима в апартамент. Плащаха за апартамента, ходеха на работа, посещаваха групова терапия всеки ден. Целта бе да отговарят един за друг. Един наркоман или алкохолик най-добре може да усети симптомите на срив и влошаване в съквартиранта си. Той най-добре знае къде е скрита дрогата или алкохолът, и кой посетител е роднина, а кой дилър. Алкохолът и дрогата са враговете. Страхът от срив е всъщност страх от смъртта. За повечето от тях пореден срив би означавало смърт. И в груповата поддръжка и отговорност се намира спасението. Да оцелееш още един ден пред лицето на врага. Да излъжеш смъртта отново.
Джеймс не се надяваше да оцелее. Просто не искаше да си отиде без бой. Седем години по-късно той вече беше групов лидер, на работа в клиниката, и дори имаше и хоби. Ходеше на лов. Най-трудното за наркомана е да откаже цигарите. Затова много от стабилизираните наркомани умират от рак на белите дробове. Те компенсират другите си зависимости с усилено пушене. Джеймс даже отказа и цигарите. Каза си, че за всеки ден, който не пуши, ще слага цената на една кутия цигари – четири долара, в буркан. След две години със събраните пари си плати отиване до Аляска на лов за мечка гризли. Беше любител на лова с мускет. Един заряд, един изстрел, един шанс. Сега кожата на мечката украсяваше скромната му стая в жилището, което делеше със спонсора си. Той също беше спонсор на петима други. Спонсорът е човекът, на когото може да се обадиш по всяко време на денонощието за каквото си искаш. Той е твоят взводен командир. Когато останеш сам и страхът в сърцето ти започне да расте; когато единствената бариера между лудостта и теб е дрогата, се обаждаш на спонсора си. Той е човекът, който е минал през това преди тебе. Той е твоята връзка с реалността. Той е последната граната, последния куршум, изстрелян в противника. Следващият отива в главата ти. Спонсорът ще те изведе на кафе. Ще изслуша от тебе това, което вече си му казвал хиляди пъти. Ще изчака търпеливо да отмине пристъпът. И няма да си тръгне преди да е сигурен, че си наред.
Животът на наркомана е война без край. Понякога врагът се спотайва и се прави, че го няма. То е само, за да те удари изненадващо и още по-жестоко. За да разбереш какви проблеми има дяволът, трябва да поживееш с него в ада и да станеш като него.
Телефонът на бюрото иззвъня. Джеймс вдигна слушалката. Беше Патрик. „Трябва да дойдеш, Джеймс- каза той. – Илай се е дрогирал отново.” Илай беше младо момче, отскоро в групата. Живееше с още четирима в една къща за социална рехабилитация. Така и не престана да лъже и смъркаше при всяка удобна възможност. Другите четирима едвам го издържаха. Илай правеше неимоверно трудно за тях това да не се предадат. Опитаха със заплахи, грубост, увещания, следене. Нищо не помагаше. Илай безогледно продължаваше да се дрогира. Джеймс знаеше какво трябва да направи. Когато дойде, Илай седеше на леглото си. Зениците му бяха на карфички и едва приказваше. Джеймс го погледна, хвана го за ревера и го изправи рязко. „Измитай се от тука веднага. Обади се на някой приятел да те вземе и се измитай!” Илай се опита да каже нещо, но срещна погледа на Джеймс. Очите му чернееха като дулото на пистолет. Имаше нещо в погледа му, от което коремът на Илай се сви на топка. Това беше погледът на убиец. Илай събра набързо дрехите си и излезе на улицата. Там беше спряла кола. Джеймс се обърна към Патрик: „Кой е този?” „Някакъв приятел” – промърмори Патрик, гледайки в земята. „Значи – каза Джеймс – така и ще запиша в рапорта. Взет от приятел на семейството.” Патрик си замълча.
В това време колата, в която се качи Илай, вече караше по околовръстното. Дилърът крещеше на Илай: „Докога ще те угоявам, копеле проклето? Не си ми плащал от две седмици. Аз да не съм ти благотворително дружество?”. Илай се беше свил на своята седалка и не смееше да гъкне. Дилърът наби спирачки. „Слизай говедо! Като нямаш пари, разкарай се и никога не ми се обаждай! Не ме е еня за абстиненцията ти. Да пукнеш дано!” Илай слезе и колата потегли в нощта.
*
Аманда се връщаше от парти по случай завършването на колеж. Животът ù беше права възходяща линия. Тя беше внучка на пенсиониран с почести армейски генерал, награждаван многократно за ролята му във виетнамския и в много други конфликти, и дъщеря на директора на Индианаполския клон на ФБР. Аманда току-що беше завършила за бакалавър в политическите науки и вече имаше предложения за работа във Вашингтон. Животът беше песен, а бъдещето – безоблачно. На партито доста си бяха пийнали и изпушили някоя и друга цигарка с марихуана, но какво пък толкова. Един път се живее. Лексусът, подарен за завършването, летеше по магистралата със седемдесет мили в час. По това време нямаше никакви коли, а и полицаи не се виждаха.
Внезапно една фигура се появи в светлината на фаровете. Изникна като че ли от небитието. Чу се тъп удар и фигурата отхвръкна в страни. На предното стъкло се появиха множество пукнатини. Аманда изтрезня за секунди. Кръвта ù се смръзна. Не спря и продължи да кара. Опитваше се да се убеди, че е било сърна. Когато пристигна вкъщи и влезе пребледняла в хола, почти си вярваше. „Какво ти е, скъпа?” – попита загрижен баща ù, който я чакаше да се прибере. „Май ударих сърна на магистралата” – едва чуто промърмори тя. Баща ù отиде до гаража. Погледна смачкания преден капак със следи от кръв и косми. „Къде я удари?” – попита я. „На околовръстното, близо до изхода за 69-та магистрала” – отговори Аманда. След десет минути баща ù беше на мястото. Запали фенерче и го насочи към безформения куп в канавката. Прималя му. Седна на тревата, извади мобилния си телефон и набра 911. „Казвам се Уилям Бентон. Дъщеря ми току-що е ударила човек на магистралата. Моля, изпратете екип!”
Из кратка справка по новините след месец:
“Директорът на Индианаполския клон на ФБР Уилям Бентон подаде вчера оставката си. По неофициални данни, оставката му има отношение към осъждането на дъщеря му на десет години затвор за убийство по непредпазливост в състояние на употреба на алкохол и марихуана на 13-ти ноември тази година. Напомняме, че Уилям Бентон е син на генерал Бентон, герой от виетнамската война, награден от президента за кампанията по форсирането на река Труонг.”
.
–––––––––––––––––––––––––
* „Алкохоликът“ е един от разказите в първата книга на Виктор Хинов „Разкази от оня свят“. Повече за автора, както и други негови разкази, можете да прочетете тук и тук.
.
