Ромският етнос – опитите на БКП за “адаптация”, “асимилация” или „интеграция“

Политика на Българската комунистическа партия спрямо ромския етнос

.

Явор Генов,  Вanitza.net

Ромите в България са много разнообразна и вътрешно разпокъсана общност. Тя се състои от над двадесет групи и подгрупи, обособени според начина им на самоопределяне. На практика ромите са общност за “другите”. За българите те са една голяма трудноразличима маса. Но на практика самите роми не се възприемат като една голяма общност, а се делят на различни групи –

кардарашите, ловари, калайджии, бургуджии, турски цигани, лингурари и др. Делят се според занаяти, на родов принцип или според религията си, но едно е сигурно – единството не им е присъщо.[1]

Проблемът с интеграцията на това малцинство е един от най-важните и належащи в обществото ни днес. За да си изградим по-пълна картина, нека проследим опитите на БКП за “адаптация”, “асимилация” или „интеграция“ (ще преценим кое е най-точно) в периода от 1944 до 1989 г.

1944-1956 г. (Априлски пленум)

.

След 9-ти септември правителството на Отечествения Фронт (ОФ) се заема да подпомогне издигането на ромския етнос в обществото.  Това малцинство в България тогава е най-изостаналото в развитието си спрямо останалите етноси в България (нивото на неграмотност сред циганите след Втората световна война е 81%).

В годините след войната правителството полага усилия за “провеждане на социалистическо национално изграждане на ромското население и самоопределянето му като такова”. Това е и времето, в което то се ползва с най-много права и свободи. На практика ромското малцинство в този период получава следното:

– пролетта на 1946 г. в София е създадена „Единна общокултурнопросветна организация на циганските малцинства“;
– започва издаване на вестник на цигански език „Романо еси“;
– Шакир Пашов е избран за народен представител – първият ром в парламента;
– през 1947 г. е създаден ромски театър (просъществува само няколко години);
– на 2 май 1948 г.  е проведена Национална конференция на ромите в България, с която се декларира предаността към Българската Комунистическа Партия (БКП) и ОФ [2]

Според Анастасия Пашова: “Задачата пред партията не е за ‘културното издигане’, а ‘за скрито асимилиране’ и дистанцирането на циганското малцинство от турците”. Изградените локални организации по места са включени като секции към структурите на ОФ, т.е. инициативност от страна на ромския етнос липсва и това са поредните партийни организации.

В края на 40-те и началото на 50-те години на 20-и век под диктовката на Москва политиката спрямо ромите рязко се променя. Шакир Пашов е репресиран – отнето му е депутатското място, а по-късно е заточен в Белене. Ромският вестник и театъра са затворени. През 1950-1951г. е напревен опит за изселване на турското малцинство в Турция, като с него правителството опитва да изсели и колкото може турчеещи се роми, но Турция затваря границата си, а изселените по непотвърдени данни не надвишават 5000 души.       

.

1956 – 1980 г.  

.    

От този момент започват сериозните мерки на БКП за ‘адаптация’ или както казва Анастасия Пашова ‘асимилация’ на ромския етнос. Постановление номер 1216  на Министерски съвет от 17 октомври 1957г. („За решаване  въпроса с циганското малцинство в България). Или най-общо казано се забранява чергарстовото (скитничеството), което е характерно за по-голямата част от ромското малцинство, тъй като до този момент то все още е полуномадско.

Предполага се, че това е програма за въдворяване по местоживеене и месторабота. “Задължават се изпълнителните комитети на окръжните, околийските, градските и селските народни съвети, в чийто райони живеят цигани да издирят онези от тях, които не се занимават с общественополезен труд… и да вземат мерки за настаняването им на работа в държавните и други обществени предприятия, в селските и горски стопанства и други” (текст от постановлението).[3]

Според Анастасия Пашова тези мерки имат дискриминационен характер спрямо ромския етнос. Те нарушават начина им на живот и нанасят удар върху етнокултурната им специфика и целят психическа, културна и социална асимилация. Но този закон не важи само за ромите. Скитничеството е забранено за всички граждани на Народна Република България.

.

За заселването 

.

С постановление от 17 декември 1958 г. аграрното министерство се задължава да провери кои ТКЗС-та в страната имат недостиг на работна сила и да осигури работа до края на 1960 г. на не по-малко от 1000 ромски семейства. Отпускат се средства за построяване на ‘евтини и хигиенични’ домове и разрастване на предприятия с цел настаняване и работни места за ромския етнос.

Що се отнася до политиката на заселване, общините се заемат с подобряване инфраструктурата и хигиената на ромските квартали и спазване на хигиенните условия при строежа на нови блокове за заселване. Друга грижа на местните ръководства е разселването на ромите. Една от основните идеи на постановлението е  да се избягва концентрацията на големи ромски групи в квартали, т.е. ромските семейства се разселват сред българите с цел да се повиши нивото на ‘бит и култура’ при взаимодействие със съседите. Така например в блоковете се настаняват по едно-две ромски семейства във вход. Също така постановлението гласи, че не трябва да се допуска заселване на роми в места с преобладаващо турско население (допълнение за турчеещи се роми и опасенията на БКП към турското малцинство).

Заселването на ромите не минава без проблеми. Новопостроените блокове и къщи се намират в крайните квартали на населените места. Постепенно в блоковете започват да се настаняват повече от 1-2 ромски семейства, а къщите започват да се надстрояват и разширяват. Често се стига до конфликти между българското и ромското население. В следствие на това българското население постоянно започва да се изселва от тези квартали. Властите скоро спират да съблюдават условията и реда в тези поселища. Канализацията, снабдяването с питейна вода и извозването на боклука се занемаряват, а строителството на нови пътища спира. С течение на времето целият замисъл се проваля и тези населени места се превръщат в гета.

Едва през 1978г. ръководството на партията реагира с решение номер 1360 на Централен Комитет (ЦК) на БКП “За по-нататъшното подобряване на работата сред българските цигани, за тяхното по-активно привличане в строителството на развитото социалистическо общество”. То предвижда в следващите десет години да бъдат ликвидирани всички обособени ромски квартали. Но в крайна сметка от 547 квартала са премахната едва 36 ( заключение за провала на политиката на заселване)[4].

.

За образованието 

.

С постановление номер 258 от декември 1958 г. е наредено на Министерството на народната просвета и упълномощените местни органи на властта да осигурят “целокупното приемане на децата в училищна възраст от цигански произход в български училища”. В училищата в ромските квартали се обособяват стаи, в които под учителски надзор децата от ромски произход подготвят домашните си. Предвижда се и строителство на детски градини в същите тези квартали. А от 1958 г. българският е утвърден като първи език за преподаване във всички училища, дори и в турските.

От средата на 60-те години на 20-и век започва създаването на  Основни училища със засилено трудово обучение (ОУЗТО). Тази идея е приложена в Столипиново (Пловдив) като експеримент. В този тип училище е добавен предметът трудово обучение. Той има за цел да научи децата на по-висок трудов морал и да им даде познания в различните професии. Процентът на отсъствия, който по това време е около 70% в този тип училище пада до 20% и експериментът е оценен като успешен. Започва изграждане на подобни училища в цялата страна.

Данни за ОУЗТО имаме едва от 1990 г., като тогава в страната има 31 училища от този тип с 18 000 ученици и 1400 учители. Проблемът на това учебно завдение е парадокс, който допуска БКП. Обикновено този тип училище се завършва на 13-14 години, а законът не позволява на лица под 16 години да извършват трудова дейност. Така подготвящите се в ОУЗТО излизат подготвени, но нямат право да упражняват професия. Това води до спад в интереса към този тип училище.

Заедно с училищата правителството на Народна Република България инициира и създаването на интернати за деца и юноши. Твърди се, че основен инициатор на тази дейност е Тодор Живков, като началото е поставено през 1961 г. Смята се, че когато ромските деца бъдат отделени от семействата си и кварталната среда и поставени в добра среда, за броени месеци те ще се променят. И така да се създаде здрава основа за превръщането им в “пълноценни граждани и убедени строители на социализма и комунизма”. През 1967 г. броят на настанените деца и юноши от ромски произход е около 9000 (отявлена асимилация или адаптация?).

В крайна сметка нивото на неграмотност на ромите в периода 1946- 1992 г. спада от 81% до 11%. Но това далеч не означава, че ромския етнос развива висока грамотност, едва 0.6% имат полувисше или висше образование. С това се изчерпва положителното в образователната политика на БКП спрямо ромите, тъй като  в годините след 1992 г. до днес неграмотността се повишава главоломно. За 46 години програмата за образование на ромския етнос не успява да развие уважение и необходимост от образование.

.

За смяната на имената

.

Смяната на турско-арабските имена на ромите започва с решение на Политбюро от 1962 г. като процедурата е максимално улеснена (смяната става само с молба). Тази инициатива е започната с цел да се засили отделянето на ромския етнос от турския, т.е. БКП се опитва да приобщи ромите към българското мнозинство, за да бъде избегнато разрастване на турското малцинство. Също така ромите се записват в регистрите като българи. Новородените също се записват като българи независимо дали родителите са българи. Според доклад на Георги Атанасов от януари 1985г. броят на ромите променили имената си към този момент е 250 хиляди.

Особено впечатление прави фактът, че смяната на имената на ромите минава без особена съпротива, за разлика от смяната на имената на турците и помаците. Според някои изследователи често ромите имат по 2 имена. Едно за пред властите и едно, което използват в общността си. А извод за отношението на ромите към тази кампания можем да видим от следният виц:

Един циганин стои на пътя и налага своето магаре с тояга крещейки: “Стани кон! Стани кон!”. В това време един полицай минал покрай него и му казал: “Как може да си толкова глупав и да мислиш, че може да превърнеш магаре в кон?” Циганинът отвърнал: “Е, щом като може да превърнеш циганин в българин, значи със сигурност може и от магаре да направиш кон.”[5]

.

1980-1989 г.

.

В този период БКП буквално вдига ръце от политиката си за интеграция на ромския етнос. Той е свързан  с пълно гетоизиране и изключване от обществения живот на ромите. Анастасия Шопова цитира следните цифри за дадения период: “В началото на 80-те години 68% от жилищата, в които живеят цигани нямат санитарен възел, а само 31% имат течаща вода, 67% – чешма на двора, 15% – обща чешма за целия квартал, а 83% – нямат водопровод за отпадните води”.

Названието ‘циганин’ след 1980 г. изчезва от държавните текстове. През 1984 г. публичното изпълнение на циганска музика изцяло е забранено, а в някои градове започва строителство на масивни бетонни стени около гетата и ромските квартали. През втората половина на 80-те години се появяват табели по някои ж.п. гари, предупреждаващи пътниците да се пазят от джебчии, и по-точно – от цигани джебчии. В някои кафенета и ресторанти на ромите е отказван достъп.

.