Ана Кочева, Frognews.bg
В 15-ти брой на изключително авторитетното и сериозно дипломатическо списание Le Monde diplomatique се появи странна и повече от спорна статия, подписана от Лоран Жеслин, озаглавена „Братска страна и сестрински език” („Bruderland und Schwestersprache” – ние четем германската версия на изданието – бeл.ред).
Статията е посветена на взаимоотношенията между България и Македония, а подзаглавието й гласи: „България не престава да оспорва македонската самостоятелност”.
Статията е придружена от множество исторически карти, които недвусмислено илюстрират принадлежността на географската област Македония към българското национално пространство в миналото, но независимо от това в нея се говори за „македонски книжовен език” и за неговата история?!
В славистиката е повече от добре известен фактът, че въпросният коминтерновски „език”, който всъщност представлява писмено-регионална норма на български, се появява по силата на политически декрет на 2 август 1945 година. Въпреки това обаче във въпросната статия се твърди, че текстове, написани на македонски, били известни още от 16 век. Така и не се дава конкретен пример кои точно са тези енигматични „македонски” ръкописи и кой е техният автор, но съждението е налице, а това е стряскащо, защото се намира в безусловно авторитетно издание като Le Monde diplomatique.
Не става ясно и какъв е източникът на това твърдение, но все пак бихме имали основание да считаме, че най-вероятно той е македонски. В този смисъл ще си позволим да препоръчаме на мосю Жеслин да разгърне и български автори по темата, както и европейски слависти, от които ще научи, че българската книжовна продукция от този период (тя се създава преди всичко в манастирските книжовни средища) се характеризира с общи езикови черти, които отпращат към един-единствен книжовен език, който без съмнение е български. Нещо повече, добре би било да се обърне специално внимание и на френските източници, които са недвусмислени и авторът би трябвало най-малкото да ги е чувал, ако не и чел като професор А. Мазон с неговите „Славянски приказки от Югозападна Македония”, Париж 1923 (André Mazon,Contes slaves de la Macédoine sud-occidentale); или Анри Пози с „Войната се връща”, Париж 1934 (HenriPozzi). Те са осветлили еднозначно историческите и лингвистични факти.Още едно абсурдно твърдение от статията (изнесено под линия и с ремарка „бележка на редакцията”) буди повече от недоумение. В него се твърди следното: „ По време на „македонския ренесанс” през 19 в. бяха направени повече безуспешни опити да се легитимира самостоятелен книжовен език. Неговото лексикално богатство и граматика се отклоняват от български под влияние на гръцки, но въпреки това българският е най-близкият език. В лингвистиката български и македонски образуват източната група на южнославянските езици, факт, който не се възприема в България” и т.н.
В тези констатации има най-малко няколко грешки, които биха могли да се избегнат, ако беше обърнато внимание на планините от факти, с които борави непредубената лингвистика, а нея мосю Жеслин очевидно не познава. „Македонски ренесанс” е понятие, което вероятно съществува единствено в настоящите македонски учебници по история, но там присъстват и ред други смехотворни факти, които отвеждат началото на тази история далеч преди Александър Македонски и коня му Буцефал. Въпросният ренесанс е нищо друго освен Българското възраждане, започнало именно по югозападните български земи през 18 век, горе-долу по времето, когато Паисий Хилендарски завършва своята „История славянобългарская”. Това става през 1762 г. По време на Възраждането много от просветните, духовните и ангажираните в революционната борба дейци са именно от географската област Македония. Те се самоопределят като българи и работят за българско духовно и национално събуждане и освобождение на Мизия, Тракия и Македония от турска власт. Това се отнася и за стружките братя Константин и Димитър Миладинови, и за Григор Пърличев, и за Райко Жинзифов и за още стотици и хиляди българи от Македония, за които не е имало съмнение какви са. За разлика от съвременните им потомци оттатък Вардар, които, пренаписвайки историята, са подменили и националната им принадлежност, така че и майка им да не ги познае…За отклонението на „македонски” от „български” под влияние на гръцки, признаваме си чистосърдечно, досега не бяхме чували. Това „феноменално” лингвистично откритие на редакцията има ресурса да попадне в съкровищницата на колосалните глупости (да ни прощава реномираното издание, но отново най-искрено предлагаме на авторите му повече да четат, преди да се захванат с писане). Върху историко-географското землище на българския език северните гръцки говори са всъщност български по своята природа. Това са говорите около Солун (родината на Кирило-Методиевия език), около Драма, Сяр, а още по на изток – около Ксанти и Гръцка Тракия. Съвременните теренни проучвания недвусмислено показват, че тези диалекти продължават да споделят характерните особености на целокупния български език, а разликите са само, защото пазят най-архаични особености от по-стари периоди, вкл. остатъци от падежи и интересна лексика. Кои са т.нар. „гръцки влияния” върху т.нар. „македонски език” редакцията на Le Monde diplomatique не конкретизира, а и едва ли би била в състояние да го направи. Български, албански и румънски, заедно със северните гръцки диалекти образуват балкански езиков съюз и споделят редица общи особености по отношение на структурата си, но каквото е характерно за български, същото е и за македонските му диалекти. Що се отнася до лексиката, влияние на един език върху друг (особено когато са съседни) винаги има, но този сегмент не е структуроопределящ и не може да промени природата на един език.
Що се отнася до заглавието на мосю Жеслин „Братска страна и сестрински език”, то действително е вярно в първата си част. България е дала не един и два примера за това, че възприема Македония като братска страна на Балканите. По отношение на втората част – за швестер шпрахето – бихме предложили друга, по-коректна формулировка. Например – „майчин език”. Ще бъде вярна и точна. Защото съвременна България има желание да е братска страна за Македония, докато общият ни език си е един и същ, майчин, български!
.
–––––––––––––––––––––––––––––––
Коментар на политолога Огнян Минчев във връзка с въпросната статия в Le Monde diplomatique
Няма вестник или списание, в което не може да се направи платена публикация. В това отношение нашите македонски братя са се учили на дипломация от Белград, а не от традиционно куция ПР на българската държава. Едва ли читателите на Monde Diplomatique ще проявят някога интерес към подозрително дълбоките – все по-дълбоки корени на „македонскиот идентитет“. Още по-малък е шансът чиновниците в Брюксел да започнат ентусиазиран дебат дали император Василий е Българоубиец или „Македоноубиец“. Тези спорове са за академичната аудитория.
За политическите кръгове и за общественото мнение е по-важно да се покаже простото сравнение между официалните държавни доктрини на Скопие през последните 70 години. 1945-1990 г. – Македония – славянски народ с обособена идентичност от Средновековието насам. 1990-2014 – Македония – горд наследник на античната македонска държава на Филип и Александър. 2007-8 -2014 г. – Македония – палеонтологична реалност, доказателства за „македонски идентитет“ – от 30000, 50000, 70000 години, Македония – родоначалник на бялата раса и т.н.
Не, че брюкселската администрация и политическа класа ще вникне в интелектуалните фосили на официозния македонизъм, но ще трябва да се информира за абсурдността, чрез която търси държавно-политическа легитимация една страна – кандидат за членство. Мисля, че е непродуктивно да се извеждат на европейско политическо равнище спорове като този за езика на съвременното македонско общество и държава.
Официалният език е изкуствен конструкт – дотам изкуствен, че днес официално съществуват отделни сръбски, хърватски и босненски езици, готви се за официализиране черногорски. 70 години съществуване на македонска (прото)държава – югославска република и независима Македония след 1990 г. са достатъчен срок за да се произведе официален език. Какви са неговите основания е езиковедски дебат, който ние губим, ако системно го превръщаме в политически.
Мисля, че най-важният елемент на официалната българска позиция трябва да бъде категоричната подкрепа за съществуването, стабилността и гарантираното европейско бъдеще на македонската държава. При условие, че Скопие уважава и спазва нормите на междудържавно общуване в Европа. Воденето на измислени археологически и палеонтологични спорове на държавно равнище не е част от тези норми.
