Провокирано от новината за българина, опитал се да стигне с гумена лодка от Великобритания до САЩ
.
От двадесет и пет години България пътува на Запад в гумена лодка, напомпана с въздух от демократична фразеология, пробита от пирамидите на мафиотските банки и задвижвана от вятъра на големите международни промени, посредством парцаливото и надупчено платно на старата политическата номенклатура. Този вятър духа ту от Изток, ту от Запад, и това, в комбинация с подводните течения на организираната престъпност, довежда до курс на страната, който може да е най-добрият пример за Брауново движение.
В лодката си България се е запасила с фасулец, доматки и краставици, отгледани на вилата. Провизията е оскъдна, но какво да се прави – толкова е останало след набезите на вечно гладни и постоянно мързелуващи цигани. Вместо карта на Атлантическия океан, България държи в ръцете си копие от Шенгенското споразумение – и безуспешно се опитва да открие там пътя към мечтания Американски рай, познат ни още от рекламните брошурки от времето на Студената война.
Икономическият климат на Атлантика е суров, студен и мокър. Малката българска лодчица непрекъснато е заливана от вълните на рецесията и трябва да заобикаля ледените блокове на латинското безразличие към слабия и студения европейски прагматизъм към беззащитния. Огромни и непоклатими са тези блокове, изградени от томове и томове европейски бюрократични писания.
България е сама в лодчицата си. Част от екипажа е дезертирал по чужди пристанища, други пък са продадени от търговци на роби да работят за господари в Европейския съюз и Америка. Капитанът и офицерите му отдавна вече работят на чужди кораби и флотилии, като юнги, които чистят палубите и помагат в камбуза.
Корабните плъхове стават все по-тлъсти и все по-нахални. Те нападат безспир оскъдните провизии на Майка България и пробиват в яростните си свади помежду си все повече дупки в стените на лодчицата.
Не е смешен и жалък този българин, тръгнал да пресича океана с боб и кренвирши.
Смешни и жалки сме ние, с надеждите си за модерна държава, която някак си да се изгради без тежка промишленост и полезни изкопаеми, без селско стопанство и работливи фермери, без интелигенция и нови технологии, без вяра и духовници, без армия и генерали, без пари и финансисти, и най-важното, без всякакво наше участие или усилие. Не дай си Боже да отделим един долар от емигрантските си доходи или една секундичка от оскъдното си свободно време. Ние ще седим в удобните си фотьойли пред широкоекранните си телевизори и ще викаме за България. „Давай, майко, греби с ръце, ще успееш…“. А след това ще си направим пуканки, ще си сипем бира и ще си пуснем я европейското, я „Планета Пайнер“, и ще псуваме живота на поразия. Смешни и жалки.
Виктор Хинов
Индианаполис, САЩ
