Днес, 25 години след началото на демокрацията, българите живеят по-зле, по-несигурни са за утрешния ден, измират демографски, търпят етническа криминална престъпност, не виждат перспектива…
И се появява вечният шопски въпрос: оти ги ручахме жабетата?
Корупция е имало винаги. Всеки, който бърка в кацата в меда, рано или късно изпитва желание да си оближе пръстите. Малцина са онези, които устояват.
Но единствено демокрацията, чрез механизма на „гласуването“, издига корупцията или подкупа, рушвета до ранг на универсална практика, чрез която се определя кой ще влезе във властта. Защото, я да си помислим: какво представляват прословутите цигански кебапчета по време на избори? Не са ли подкуп, рушвет към избирателя, за да бъде накаран да гласува по определен начин, тоест: да му бъде пробутан определен човек или група хора, които да вземат политическата власт в обществото?
Ние се присмиваме на циганите за двете кебапчета и негодуваме: толкова ли са примитивни и неграмотни, и недоразвити, та продават това свое свещено демократично право – правото на „глас“, на „избор“, за някакви си две кебапчета?
Ами ние?
За колко продаваме това си „свещено право“?
Не, в никакъв случай за две кебапчета.
Продаваме го за обещание, че ще живеем по-добре. Най-общо казано. Слушаме политиците и избираме онзи, който успее да ни убеди, че ще ни управлява така, та да живеем по-добре.
С други думи: циганите продават гласа си за две кебапчета – а ние продаваме гласа си за обещания.
Интересно, кой по-добре се е ориентирал в правилата на демокрацията? Те поне остават с едно нахранване и излизат на „зелено“ – с кебапчетата. Сега вече комай мизите са се вдигнали – 20 лева за глас, че и повече…
А ние? Ние си оставаме с обещанията.
Въпрос: кой постъпва по-умно?
Този подкуп – обещанието за „добра“ власт, която да даде на „избирателите“ онова, което те искат, е в основата на демокрацията. От античността до наши дни. И тогава е било същото – кандидатите обещават, избирателите слушат и гласуват съответно за онзи, който обещава по-умело.
Който успява да ги подкупи. С обещанията си.
Как започва съвременната европейска демокрация? Не е ли с обещанието, формулирано в лозунга „Свобода, равенство, братство“?
Затова и парижката паплач тогава, ентусиазирана от обещанието, разрушила цветущата си държава и дала властта на едни от най-страшните палачи в човешката история – както и на лихварите, които ги финансирали.
Е, къде са днес свободата, равенството и братството?
А лихварите, които финансирали френската касапница, се превърнали в олигархия – богати хора, от които зависи политическата власт. Точно, както в антична Гърция и Рим – и тогава богатите плащали, за да се докопат до властта, пряко или чрез подставени лица, и така се превръщали в олигарси.
Конкретно за френската касапница от 1789 г. – била е финансирана от лихварския клан Ротшилд. Който е любопитен, да се порови в Гугъл, има интересни неща по въпроса…
Демокрацията и олигархията са неразделни. Няма как да направиш избирателна кампания и да те изберат, ако нямаш пари. Обама похарчи за втората си избирателна кампания 5 МИЛИАРДА долара. Интересно, откъде ли ги е взел?
Предлагам на вниманието ви откъс от Глава 3 – „Подлите технологии на демокрацията“ от книгата ми „Демократура или Диктатура на демокрацията“, публикувана от издателство „Тилилея“ и разпространявана от веригата книжарници „Хеликон“.
„За да се оцелее в демократичната джунгла, а и просто за да се отбележи някакъв напредък, развой, прогрес, е налице и още едно средство: подкупът.
4. Подкупът
Той е един от основните елементи в технологията на функциониране на демокрацията, заедно с лъжата и насилието. Разбира се, не става дума само за баналният рушвет на съответния депутат, конгресмен, член на общински съвет. Както и не непременно в парични знаци; може и във вид на кариера, осигуряване на луксозен живот и пр.
Но подкупът е една от основите на демокрацията и в по-обобщаващ смисъл, например по време на самата нейна кулминация – изборите. Който има повече финансови средства, прави по-добра пропаганда, съответно купува, макар и негласно, чрез обещания, повече гласове и сетне създава закони в своя полза. Подкупва избирателите не непременно с пари – десет евро на калпак и гласувай за мен… Хората може да бъдат купени и чрез пропаганда. Което означава, че пак се опира до пари, защото ефикасната пропаганда, поднасяща ефикасните обещания по ефикасен начин, се прави с пари.
За класическия начин на действие на съвременната демокрация е достатъчно да се припомни историята на Панамския канал.
Започнали да го строят французите. Била създадена „Компания за Панамския канал” с ръководител инженер Фердинанд Лесепс, който вече бил построил друг канал – Суецкия. Работата обаче не вървяла, лесно събраните от акции пари лесно се и харчели: за работа отишли 1/3 от средствата. Другите 2/3 трети от разходите, 850 милиона франка, изчезнали неизвестно къде. За да се успокоят акционерите, започнали машинации: плащали им нереално високи дивиденти, пускали нови акции – 7 допълнителни емисии, организирали лотария. Но подобна фирма нямала право да организира лотарии. Било необходимо разрешение на парламента и сената. Интересно, как ли се получава разрешение от депутати и сенатори – хората, които днес, щом стане дума за „демокрацията”, биват обозначавани кой знае защо с прозвището „елит”. За елитни хора – елитни суми.
Между другото, за елитните журналисти, тези „глашатаи” или, както още ги наричат, „стражеви кучета” на демокрацията – също. Най-голям разобличител на аферата „Панамски канал” бил известният журналист Емил дьо Жирарден. Пишел срещу проекта статии, фейлетони, памфлети, разобличения… Но по едно време елитният журналист внезапно млъкнал, сякаш си глътнал езика. Някои решили, че темата просто вече не му била интересна. Други обаче разказвали, че веднъж му дошли на гости неколцина здравеняци от „Компания за Панамски канал”, които след приятелски и весел разговор забравили на масата 500 хиляди франка. Така е – глашатаите също имат нужда да смазват гласа си, а и „стражевите кучета”, както всички кучета, обичат по-тлъстите кокали.
Според някои историци, барон дьо Рейнак, който в компанията отговарял за акциите и облигациите, раздал 4 милиона франка за подкупи, включително и на министър-председателя Клемансо.
Мненията за това колко депутати, от общо 510, били подкупени, са различни. Някои смятат, че 280.
Други – 510.
Парламентът разрешил на „Компания за Панамски канал” да направи лотария. Но било късно. Акциите паднали до нула, правителството паднало на свой ред. Лесепс полудял, един министър чистосърдечно си признал, че взел 375 хиляди франка подкуп; дали му 5 години затвор и го глобили в размер на подкупа.
И какво друго ни остава, освен да си спомним Русо. Значи, Рабле бил твърдял, че „крал не живее с малко”? А дали 510 депутати живеят „с малко”?
Това е твърде нагледен пример за действието на един от главните механизми на демокрацията. Шокиращото, и същевременно класическото, в него е, че са подкупвани не просто елементарни чиновници, а висши политици. Най-висшите. Представителите на народа и избраният от тях министър-председател. Тоест, става дума за олицетворението на самата демокрация.
Това е класически пример, че един „демократичен” министър-председател винаги може да бъде подкупен. Дори президент. Нали мандатът му е само 4 години? Е, да речем, 2 мандата. Значи, 8 или 10 години. През това време може да се разчита само на личната му съвест. Няма що, сериозна гаранция… Но нали трябва да мисли и за старините си след това? Дали съвестта му ще остане неподкупна пред този аргумент?
Как обаче ще подкупите един крал? Цар? Император? Неговият мандат е цял живот, а според монархическата идея сам Бог го е поставил на власт. С какво може да бъде подкупен, след като нищо не му липсва? Тук не само съвестта играе роля – един монарх също може да я притежава или не, но много повече важи обстоятелството, че е ликвидирана самата възможност върховната власт да бъде корумпирана. Просто този, който би трябвало да получи подкупа, не вижда смисъл да го получи. Защото има всичко.
Именно затова съвременната западна демокрация се появява през 17-ти и 18-ти век и нахлува в обществото успоредно с овладяването на политическата власт от страна на търговците – т.нар. „трето съсловие” или „буржоазия”, които идват на мястото на благородниците. Просто търговците успяват да подкупят достатъчно количество влиятелни фигури от елита на обществото и така да оформят идеологическа и политическа ситуация, подходяща за силов удар, за т. нар. „революция”, чрез която именно търговците, „буржоазията”, завладяват политическата власт. Естествено, не бива да се забравя и коя етно-религиозна група в християнското общество излъчва „най-добрите търговци”, защото този показател нерядко се подценява, съзнателно или не.
Често подкупването се извършва не пряко, защото подобен подход би предизвикал морална съпротива от страна на съответните фигури от елита – а чрез включването им в организации от конспиративен тип с гръмко прокламирани сред техните членове високопарни цели от рода на „толерантност”, „равенство”, „свобода за угнетените”, „братство между всички хора от всички нации и религии” и прочее евтини словесни трикове за приспиване на гузна съвест.
Както опитвал да приспи гузната си съвест Жозеф Игнас дьо Гильотен, с молитвите си преди главата на краля да падне в краката на Статуята на свободата…
Любомир Чолаков
