Цигани

„Яж баби, че ще те гътне циганчето“. Така ми казваше баба Велика, когато бях малък.

Растях в България, в която хем имаше цигани, хем нямаше. Имаше приказки за цигански кражби, за цигански сбивания, за някого, на когото циганите му разбили главата с камък. Реално обаче си спомням за много малко цигани в детството си.

Бях малък. Карах си колелото. Свечеряваше се. Едно циганче в Южния парк изскочи изневиделица и ме заплаши, че ще ми строши главата с камък, ако не му дам колелото си. Аз не можех да повярвам на очите и ушите си. В моя свят главата на когото и да е било беше много по-ценна от едно колело „Балканче“. Изплаших се. Никога никой не ме беше заплашвал и не ми се беше заканвал. Дадох му колелото. То изчезна с колелото ми, а аз се почувствах гнусно. Уж направих нещо правилно – отстъпих. От баба ми и майка ми знаех, че по-умният винаги отстъпва. Уж беше най-важно да си по-умният. Но се чувствах гадно. Чувствах, че не съм направил нещо много важно. Не съм се защитил. Колелото не беше важно. Но да се защитя беше. Тогава за пръв път разбрах, че имам мъжка чест. Бях малък.

По онова време чичо ми имаше връзки в милицията. Колелото ми го донесоха същата вечер. Циганчето от Южния парк се постарах да забравя, но безуспешно. То стана част от мене.

Имаше едно друго циганче. То учеше в основното училище в моя клас. Помня, че беше вечно усмихнато, непрекъснато бягаше от училище, изобщо не учеше и винаги му пишеха двойки. Помня, че правеше най-немислимите бели и казваше най-нецензурните шеги, и то пред учителите. Помня и още нещо. То при цялото си старание в неща, които на всяко българско дете биха донесли уважението на съучениците, никога не стана част от нас. Винаги беше циганчето. Никога част от класа. Един ден чух, че го намерили удавено в реката. Говориха за някакви престъпници, с които се било свързало, някакви кражби, но според мен никой не знаеше нищо. То никога не стана част от нас. Никой никога не му отиде на гости. Никой никога не го покани на гости. Циганчето.

Циганите на село бяха различни.

Бай Альо – селският ковач, ми изкова най-красивия нож, който някога съм имал.

Фатима – съседката ни, се оплака веднъж от нещо, и аз вече студент медик, отидох в тях да я прегледам. Беше бедна, но чиста и подредена къща. Отплати ми се с яйца, домати, краставици. Беше много благодарна.

Как живеехме по-рано? Какво стана сега? Цигани бият лекари, крадат, убиват стари хора, насилват малки деца. Това пишат вестниците. Родителите ми казват:

– Така е, сине. Три пъти ни обират къщата на село. Все цигани. А съдът ги пусна и ни каза, че и те трябвало от нещо да живеят.

Родителите ми. Тези, които са ме отгледали в принципи като „По-умният винаги отстъпва“ и „Не прави на другия това, което не искаш да ти правят на тебе“ – днес се страхуват от циганите в България и ги мразят. Дали не усещат инстинктивно заплахата? Както я усеща старият, болен бизон в следващите го по петите чакали и в кръжащите над главата му лешояди.

Дали не е така и цялото българско общество… Стоп. Дотук. Аз не мога вече да се изказвам от името на българското общество.

По-добре да ви разкажа за още циганчета.

Да ви разкажа за Севдето, оставена от майка си, и не за друго, а заради това, че е момиче и е седмото дете в семейството. Когато Севдето е на петгодишна възраст, психолог към дома за изоставени деца й дава цветни моливи и лист хартия. Тя започва да ги подрежда, защото не знае за какво служат.

Севдето до петгодишна възраст не е можела да говори, защото никой не е говорил с нея. Сега тя говори както на български, така и на английски, а е само на седем. Севдето на пет годинки попада при леля Данче – обикновена селска женица, която й става приемна майка, но я обича като свое дете. За две години живот в този гостоприемен дом Севда вече понаучава и да говори, и да си играе с играчки. После тя попада в Америка при новата си майка – негърка. Днес, три месеца по късно, тя ми чете от книжка на английски и ми каза че иска Ай пад за Коледа, както всяко нормално съвременно дете.

Мога да ви разкажа и за тримата засмени футболиста, които нахлуха в новооткрития български магазин в Индианаполис един ден. Момчурляци на по 12, 10 и 8-годишна възраст. Всичките с мургава кожа, шумни и весели, а след тях влязоха майка им и баща им – и двамата бели и руси. Майката носеше беличко бебе с руса коса. Майката и таткото бяха довели осиновените си деца да си купят нещо българско. Синовете им с гордост започнаха да демонстрират знанията си по български език. Купиха си луканка, лютеница, сирене и баница. Хубаво семейство. Задружно. Хубави деца, весели и здрави.

Аз съм лекар и не мога да остана безучастен, когато пребиват колегите ми, където и да става това по света. Радвам се, че се намери поне един български политик, който да нарече нещата със собствените им имена.

България ми прилича на стар и уморен лъв. Циганите ми приличат на санитарите на природата – чакалите и лешоядите.

Има такива бактерии в организма, които са полезни за него, докато организмът е силен и здрав, но заболее ли, отслабне ли имунната система, те се разрастват и причиняват най-ужасяващите заболявания, известни на лекарите.

Агресията на негърското население в Америка ще бъде сдържана. Американският съд няма да промени решението си. Американските полицаи няма да отстъпят. Америка няма да позволи най-лошите качества на негърското население да причинят разруха и хаос в страната, в която живеем всички.

На България й трябват и Альо, и Фатме, и Севда, и Чирков. Но Българският лъв трябва да ревне и да смаже с лапата си насилниците, крадците и убийците. Не изпадайте в моята позиция, когато като дете заради криворазбрана човещина не защитих себе си. Не колелото си, а себе си. Ще съжалявате, ако не го направите.

Един български анестезиолог започна, казвайки истината. Не го оставяйте сам. Заради българите, заради циганите, заради всички други, заради това късче земя, което се нарича България. Живейте заедно в уважение, разбиране. Живейте със своите, но живейте и заедно с другите. Във всеки има нещо добро и във всеки има нещо лошо. Борете се със лошото и само с него. Радвайте се на доброто.

Виктор Хинов

Индианаполис, САЩ