Това е биографичен разказ на Илия Консулов, записан от Георги К. Иванов. Разказът е част от поредица за старата ни емиграция в САЩ, наречена Преди лотарията „Зелена карта“, която започнахме (вж. тук) в Eurochicago.com, за наши сънародници, принудени от обстоятелствата да напуснат България по времето на комунизма.
Техният път не минава през граничните контролно-пропусквателни пунктове на България. Те нямат върху паспортите си печат излязъл. Те дори не са имали и паспорти. Техният път е минавал през безпътието – през граничните ограждения и бразди, през секретните постове, на които се стреля без предупреждение, по дълги, сложни и трудни пътеки, водещи към свободата.
Техните преживелици са записани от Георги Иванов – авторът на книгата за Българските черкви в САЩ и Чикаго (http://otzvuk.com/Knigi/TSURKOVNI%20OBSHTINI.pdf)
*****
Роден съм на 6 юни 1933 г. в село Величково, Пазарджишко. Селото е кръстено на Константин Величков. Аз съм кръстен на свети Илия. Баща ми се казваше Никола, а майка ми Николина. Фамилното ми име е Консулов. Дядо ми по таткова линия е убит във войната през 1913 г. Гробът му е някъде в Битоля. Останала баба вдовица с пет деца. За да не бъде в тежест на свекър и свекърва, на дядови братя и сестри, искала да си отиде при нейните родители в съседното село. Един от дядовите братя рекъл: „Това са наши деца, наша снаха, ние ще ги гледаме, при нас ще живеят“. И останали. Имам вуйчо, убит при Страцин през Втората световна война. Там се бил срещу германците. Германското командване предложило на българското да не стрелят. Те се подготвяли да се изтеглят, така че без бой българите щели завземат позицията им. Българската командване решило да влезе в бой. Германците ги посрещнали със силен огън и нашите отстъпили, оставяйки много убити и ранени. Вуйчо ми се върнал да помогне на един ранен войник и бил поразен от куршуми.
Брат на дядо е бил кмет през размирните години преди 1944 г. По негово време е изградена черква, създадено е гробище, построена е сградата на общината, много от улиците са застлани с калдъръм, потекла е вода от чешми, изградени из село. Няма убит човек преди 9 септември 1944 г., няма изгорена партизанска къща. А партизани от наше село имаше много. По шумкарско време, като получел съобщения, че ще идват полицай да арестуват някого, той пращал разсилния да ги предупреждава да се крият.
След 9. ІХ. 1944 г. властите ни наричаха “фашистката” фамилия. И до ден днешен нямам обяснение защо ни лепнаха тоя етикет. Помня как се утвърждаваше така наречената „народна власт“ след 9 септември 1944 г. Видял съм много избити хора след девети. По река Тополница сме намирали трупове на зарити обезглавени хора. Виждал съм човешки тела, закачени по върбите на реката с изядени от кучета вътрешности. На едно водопадче открихме с братовчед ми останки от човешки трупове и обгорени дрехи, овързани с жици. Това беше някъде през 1945 или 1946 година. След години – 1953-та или 1954-та да е било, братът на един приятел беше в затвора. Бил в една килия с Делчо Пора, комунист – убиец. След 9-ти убил един комунист и затова бил осъден. Та разправяше: „Легнем вечер да спим, той (Пора) не заспива, само пъшка“. Една вечер му казал: „Бай Деле, защо не спиш бе, човек?“. Той отговорил, че не може да заспи, оти онези все са му пред очите. „Кои, бре?“ И той разказал историята как с Колю Мърчавия екзекутирали седем момчета юнкери. Арестували ги и ги закарали там до реката, вързани с жица. Запалили ги. Като се убедили, че са мъртви, ги изтъркулили във водата. Тая гледка и виковете им не му давали покой. Много комунисти убийци измряха в мъки. Съвестта им ги мъчи и ги докара до гроба и тях.
Лично моите родители не са се занимавали с политика. Баща ми беше терзия, шивач. През зимата шиеше и поправяше старите дрехи на хората. През пролетта та до късна есен работеше на полето. Имахме земя и цялото семейство я обработвахме. Отказа да влезе в ТКЗС-то. Това добави още един епитет към фамилията – кулаци. Добави и нови проблеми пред мене и моето “светло” бъдеще.
Бях непокорен, свободолюбив и страдах много, когато виждах около мене неправди. В училище ми викаха “петоркаджията”. Пишеха ми само петици. Шестица не получих. Бях силен ученик и лош по дисциплина. Не ме приеха нито септемврийче, нито в младежките организация – РМС, СНМ, ДКМС и какви бяха там. По-право, приеха ме в Пазарджик като отидох да уча. Като се прибрах на село, ме изключиха.
Тези неща, като отношението на властта към семейството и лично към мене; както и това, което бях видял с очите си покрай реката – човешки трупове и разказите за планомерното изтребление на неудобните на властта; горяните, които излезнаха в гората да се бият срещу комунистите; смъртта на мои познати, паднали в тая борба, бяха мотивите ми да напусна България. Заживях с тази мисъл и правех планове за бягство.
Споделих идеята със Спас Илков, стар мой приятел. С него започнахме да кроим планове за бягство. Намери се и трети, пак приятел от нашето село. Митко му беше името. По това време служеше трудовак на гара Кричим. Той обеща да намери човек, който да ни преведе през границата. Наскоро след това ни извика да се видим при него. Видяхме се в една горичка до гарата. Представи ни и човека, който ще ни води. Един с тънки дълги пръсти и чисти ръце, с очила, костюм и чанта. От пръв поглед не ми хвана вяра. Говореше, че преди да избягаме, трябва да си отмъстим на властта. Да убием кмета на селото или партийния секретар, да хвърлим бомба на панаира в Пловдив, който трябваше да се открие наскоро. Аз мълчах и го слушах. Спас му отговори, че ние не сме криминални престъпници, още по-малко убийци, и такова нещо не можем да извършим. Нашите мотиви са съвсем други. Властта не ни дава да учим, чувствуваме се унижени тук, без възможност да се развиваме и т.н. „Тогава – казва – да разлепваме афиши против властта“. Ние отказваме и тази работа. По предложение на чантаджията направихме втора среща в ресторанта. Каза, че така няма да бием на очи като сме на публично място. Като останахме насаме без него, викам аз на Спас и Митко, че тоя хич не ми харесва. Митко ми се сопна, че съм се бил уплашил, че си внушавам. Аз се оказах прав, оня беше провокатор от ДС, а ние бяхме предадени по-късно. У мен останаха съмнения и за Митко.
След втората среща в ресторанта, където вероятно сме били изложени на показ, за да ни запомнят копоите, се реши да се придвижваме поединично към Свиленград. Там ще се организира преминаването ни през границата. Във влака аз, Спас и оня с тънките пръсти бяхме в различни вагони. Мене ме доближиха двама и ми казаха да не вдигам шум, че съм арестуван. Така постъпили и с другите. Върнаха ни в Пловдив в някакво милиционерско управление. Бях само по една риза и панталон. Това е края на август 1956 г. Свалиха ми колана, взеха ми гребенчето и портофела. В него имах 6 лева. Това бяха парите, с който щях да бягам. Никакви документи, нищо. Извеждаха ме на разпит. Стаята на следователя гледаше към Бунаржика. Гледам навънка и си мисля дали ще изляза някога от тука и да се радвам на свободата. Следователят беше с много несиметрично лице. Пита ме, пита, па вземе телефона и шепти нещо. Всичко се въртеше около това дали сме щели да правим диверсии и да бягаме в Турция. Аз все отричам. Веднъж като ме връщаха в килията след разпит, един подвикна на придружаващия ме милиционер, че трябва да съм с вързани очи. Милиционерът ми върза една кърпа и ме поведе. Стигнахме до стълбището, знам, че са 24 стъпала – все ги броях, когато ме водеха. Имах и усета къде е парапетът. Тъкмо стъпих – и милиционерът ме изрита отзад. Миг преди да полетя надолу, успях да се хвана за парапета. Като останах сам в килията, заплаках. Осъзнах, че това беше опит да ме убият, просто нещастен случай – паднал по стълбите. От физическа болка не плача. Плача, когато ме наранят духовно. Спас също не признал нищо за диверсии и бягство. До съд не се стигна. Държаха ни 10 дена и ни пуснаха. Оня с дългите пръсти нито го чухме, нито го видяхме повече. До втория опит за бягство щяха да минат 10 години.
Опитите ми да продължа образованието си във висше или полувисше учебно заведение стигаха до общината, от където все не получавах онази бележка за благонадежност, необходима за кандидатстване. Син на „фашисти“, „кулаци“, саботира мероприятията на „народната власт“ – това беше моята характеристика. С такава характеристика нямаше много избор в Народна Република България. През 1957 г. започнах работа в строителство. Зидане, мазане, всичко. Работех с едни македонци от Пиринския край. Много добри хора. След някоя и друга година оставих строителството. Станах домакин по разни обекти. Но бях много волнодумен и не ме държаха много. Беше вече 1962 г. В едно училище в Пазарджик замествах една домакинка, че беше си счупила крака. Първите дни още шефката прояви по-особен интерес към мен, нямащ нищо общо със служебните ми задължения. Сближихме се. Тя учеше задочно в Пловдив. Каза ми, че може да ме запише в някакви съкратени курсове да уча за счетоводител. Беше през август. Вика ми един ден, че трябва да отидем в Пловдив. Да си взема дипломата от гимназията, тя била приготвила писмо от училището и характеристика, че съм нужен там. Отидохме при личен състав в тоя „работнически факултет“ при една жена. Разцелуваха се с моята позната. Представя ме тя и каза, че ме е довела да бъда приет за задочно обучение. Приеха ме. След време завърших курса и получих удостоверение за счетоводител. Но не си намерих работа като такъв. Работех като домакин и касиер. Един приятел ми предложи да ме назначат като учител в Смоленското село Върбина. Това беше добра идея, ще бъда по-близо до границата. Започнах като възпитател там, но набих партийния секретар и ме уволниха. Това бе през 1963 г. От там отидох на работа в Мадан. Правех проверки по столовете и помощните стопанства към мините. Имаше обекти близо до границата. Проучвам аз ситуацията, но и много се уплаших. Често се гърмеше. Говореше се за убити хора по границата, които се опитвали да избягат. Спяхме в една стая четирима. Единият беше в доброволния отряд, който патрулира с граничарите. Той разказваше за тези престрелки и убийства. Като проверяващ по столовете станах център на интриги между началниците. Като в приказката за атовете и магаретата. Бях принуден да напусна. Останах без работа и се отдалечих от границата.
Обяви се място за касиер в горското стопанство. Подавам заявление при директора. Казах му, че моите отношения с тази власт са малко объркани – в смисъл, не ни обичаха много на село, че не искахме да влезем в ТКЗС. Да знаете и да помислите дали да ме вземете на работа, казвам. Изглежда моята откровеност му хареса и ме прие. Започнах работа през януари 1967 г.
1967 г. беше обявена за туристическа година. Бяха създадени по-леки условия за екскурзии в социалистически страни. Ама трябва да си семеен, да имаш дом и кола или мотор. През 1965 г. бях спечелих 5-ца от тотото – 1300 лева. С част от тях си бях купил на старо мотор МZ. Мотор имам, трябва да имам и законна съпруга. Ожених се на 18 юли. Жена ми се казва Митра. Намери се връзка с началника на туринг клуба. Документите за пътуване до Югославия получих без проблем. За една седмица и от милицията получих разрешение. Директорът и той подписа. Обяснях му, че искам да отида до Югославия да посетя Битоля и да се поклоня на гроба на дядо ми, които е убит там през 1913 г. Пък имам и вуйчо, загинал в Отечествената война. Къде на шега, къде на сериозно подхвърли, че съм решил да бягам и ще му създам проблеми, ама да видим.
На 7 август 1967 г. си взех сбогом с мама и тате. Имах 700 лева пари. С двеста взех бонове да обменим в Югославия. Други 200 бях зашил в колана на панталона. Триста ми останаха. Подавам ги на тате. Той занемя. Държи парите и вика: „Тая работа не беше за тебе, сине“, ама не казва коя работа, а и аз не казвам нищо. Мама ми вика да внимавам да се не пребием с този мотор.
Няма да описвам пътуването през Югославия. Психическото натоварване от неизвестното беше голямо. Жена ми беше подготвена, но не бях сигурен дали няма да промени мнението си в последния момент. Спирахме някъде да обменим пари. На 11 август бяхме в село Сежана, Словения, отсам границата с Италия, току пред Триест. Там е граничният пункт.
Опитахме да минем легално през границата с мотора. Пред нас имаше само една кола. Войниците я пуснаха и оставиха бариерата вдигната. За момент около нас нямаше никой. Можех да дам газ и да офейкаме. Страхувах се, че жената може да не се държи добре, да изпадне от седалката. Докато й кажа да се хване здраво за мен, дойде войникът. Поиска паспортите. Подадох му ги. Той ги погледна и каза, че нямаме виза да ни пусне. Нареди ни да се връщаме. Аз свърнах обратно. Върнахме се в селото. Ръмеше дъжд. Бяхме мокри и уморени до смърт. Недоспали, недояли. Спряхме пред един мотел. Наехме стая. Задържаха ни паспортите на рецепцията. Докато беше светло, излязохме с жената да огледаме местността. Навлязохме в гориста местност. Решихме, че пътят ни към свободата ще мине от тук. Ще се движим успоредно на шосето. Шумът от колите ще ни бъде указание, че сме в права посока. Върнахме се в мотела. В стаята жената се разплака, не иска да бягаме. Да се връщаме. Навън вече беше тъмно. Казах й: „Аз тръгвам, ето ти парите, долу е моторът“. Миг по-късно си помислих – дано да не каже: „Тръгвай“. Как ще я оставя? Тя спря да хлипа. Стана и каза, че тръгва с мене.
Излезнахме. Навлязохме в гората. Тревата висока. Пълна с шипки, ями, храсти. Едно куче излая отнякъде. Но скоро млъкна. Бях казал на жената да се движи след мене на 2 метра разстояние. Легна ли на земята, да ляга и тя. Навлезнахме в трънаците. Гледам светлината от колите, чувам шума от движението им и това ми дава увереност, че сме на прав път. Някаква птица издаде силен звук. Времето се изясни. Излезнахме от гората. Студения вятър ни пронизва. Аз с една риза и една шушкаво яке. И тя с един шушляк. Двеста лева скрити в колана и 50 югославски динара. Това е всичко. Небето просия. Беше рано да се разсъмва. Това можеше да бъде само сияние от светлините на града. Легнахме на земята да си починем и съберем сили за последните метри към свободата. Минаваше полунощ. Запалих цигара. Казах на жената да стой мирно и пропълзях напред да видя каква е ситуацията. Изведнъж виждам една табела “Боно аривате република италиана”. Значи сме минали! Върнах се при жената и вече изправени продължихме напред. Пред нас се откри една феерична гледна от множество светлини. Никога през живота си не бях виждал толкова много светлини. Някъде долу беше Триест. Жената беше грохнала физически и психически. Опитах се да я нося на ръце. Така направих няколко крачки, но не можах да продължа. Ако беше моторът тук! Ако, ама той остана на паркинга пред мотела в село Сежана в Словения – Югославия. Там останаха паспортите и риболовния ми билет, и малкия куфар с дрехи. Единственият документ, който имах, беше бележка, че съм обменил пари в банка в Югославия и на нея пише моето име.
Все пак тръгнахме. Навлязохме в града. Вървейки без посока, се отзовахме пред ЖП гарата на брега на морето. Влизаме в гаровата сграда. Един полицай в бели дрехи и един мъж, който продаваше кафе, бяха хората в този част на нощта. Заговорих полицая на френски, колкото го знаех от гимназията. Обяснявам му, че сме бегълци, току-що сме преминали границата нелегално и искаме да се предадем на италианските власти. Какво разбра не знам, но се обърна към кафежията. Последния ни попита на сръбски какви сме и какво искаме. Обяснихме му. Той предаде на полицая нашия разказ. Последният не прояви никакъв интерес към нас. Написа на една бележка къде е адреса на полицейското управление и ни остави да се оправяме сами. Почувствувах се обиден от отношението на полицая към нас, нелегално влезлите в страната му чужденци. Тяхна им работа! Вече бяхме в свободния свят с 50 югославски денара и 200 лева български пари, които още бяха зашити в колана ми. Тръгнахме към полицейското управление в Триест. Спряхме едно такси. Дадох му бележката с адреса. Поиска пари. Дадох му всички 50 динара. Остави ни пред полицията. Там ни казаха, че приемат от 9 сутринта. Решихме пак да се върнем на гарата, че там може да полегнем по пейките. Жената ме увери, че е запомнила пътя обратно до гарата. Без проблеми стигнахме там. Умората ни събори. Заспах на секундата. Когато се събудихме, беше светло. Градът беше заживял деловия си живот. Хора се движат насам-натам. Ние взехме пътя обратно към полицейското управление. В 9 бяхме там. Бяха се насъбрали доста хора – югославяни, албанци, румънци, чехи. Имаше още двама българи. Единият се казваше Христо Попов от София. Натовариха ни в една черна камионетка без много обяснения. Помислих, че ни връщат обратно към границата. Заведоха ни в лагера Кампо Падричиано.
Започнаха да ни извеждат по канцелариите за да ни разпитват – име, защо сме избягали, какъв е животът там, някакви връзки с властта имаме ли и така нататък. Разговорът беше на сърбо-харватски. Разбирахме се без преводачи. Казваме имената си, но нямаме документи да докажем. Единствено онази бележка, когато обмених пари в Югославия, на която пишеше моето име. Но никъде не пише името на жена ми. Още по-малко можем да докажем, че сме женени. Така ни и писаха – не сме семейство. По тази причина искаха и да ни разделят – тя при жените, аз при мъжете. Леле тая жена като ревна, като се хвана за мене и вика: „Не можете да ни разделите, ние сме мъж и жена!“. Хората се видеха в чудо. Не ни разделиха.
След тези процедури ни дадоха карти за самоличност с нашите снимки. Имахме свободата да излизаме навън. От 7 до 7 може да излизаме. Започна да ни посещава в лагера един българин – Славянов. За него знаех от България. Той беше представител на българския национален комитет – земеделци. Аз бях привърженик на земеделската партия. Така намерихме общ език с него. Имаше и други българи, които посещаваха лагера служебно, за да помагат на нас, бегълците. От страна на царистите това беше Давидов и един италианец Енрико Делбено, роден в София и говорещ добре български.
В Триест не ни даваха право на работа. 40 дена бяхме там. Една сутрин ни натовариха на автобуси и ни откараха на гарата. С влака през Венеция, където престояхме няколко часа, на разсъмване пристигнахме в бежанския лагер в град Латина на 70 км южно от Рим. В лагера бяхме на свободен режим. Можехме да излизаме и да си търсим работа. Отвън ни чакаха и ни наемаха за работа. Аз поработих в една фабрика. Стояхме там 8 месеца. Ходихме на училище вечер да учим английски в лагера. Там научих езика достатъчно добре, така че като дойдох тук, нямах проблеми. Чакахме да получим входни визи за Америка, за където кандидатствувахме за емигриране. Минахме няколко интервюта с представители на американските власти. Отново ни разпитваха за мотиви за бягство и връзки с властта в България. Вече всичко беше наред. Дори имахме документ, че сме женени. Сега чакахме гаранции – спонсор от Америка. Посредник ни беше Световната Организация на Църквите (СОЦ). Тази организация с клонове в Америка и по света съдейства на бежанци да намерят своята втора родина. Различни национални организации от страните под комунистическа власт поддържаха връзка със СОЦ. Националните организации получаваха, така да се каже заявки от СОЦ за намиране на спонсори. Наш спонсор станал бай Васил Личин, българин от Вардарска Македония, сега живеещ във Форт Уейн, щата Индиана.
На 28 април 1968 г. взехме самолета от Рим за Ню Йорк, с кратък престой в Ирландия. Престоят беше достатъчен, за да похарча част от общо двата долара, с които пътувахме за Америка. Купих една пощенска картичка. Бяхме предупредени, че в Ню Йорк ще ни посрещнат две възрастни жени – монахини. Ние трябваше да носим на вратовете си легитимационното картонче с нашите снимки. Намерихме се бързо. С автобус ни отведоха в един хотел. Дадоха ни по пет долара. Казаха ни да бъдем готови в 6 сутринта. На другата сутрин ни върнаха на летището. Качиха ни на самолет за Форт Уейн. Там ще ни чака едни свещеник, който говори български. Полетът трая час или два. Летището във Форт Уейн беше малко и салонът с посрещачите и пристигналите пътници се изпразни много бързо. Ние останахме сами. Никакъв поп не се виждаше. Когато тревогата ни нарасна, се появи и свещеникът. Висок мъж малко над четиридесетте. Представихме се взаимно. Това беше отец Георги Недялков, свещеник в местната българо-македонска църква „Св. Никола“. Качихме се в колата му и потеглихме към поредното неизвестно. Спряхме пред един ресторант. Това беше ресторантът на нашия спонсор – бай Васил. Посрещна ни любезно. Поднесоха закуска. След това ни заведоха в квартирата, която ни бяха намерили. Каза ми да се аклиматизирам една седмица, след което ще започна работа при него в ресторанта.
Седмицата за аклиматизация измина бързо. Тръгнах на работа. Пътувах с градски автобус. Редовните, а понякога единствените пътници, бяхме трима на брой. Работата ми беше да чистя, да мия чиниите. Работното ми време беше от 10 до 6. Надницата 1.60 на час, 60 на седмица. Бай Васил включи като бонус да си нося храна от ресторанта за в къщи.
Форт Уейн не ме удовлетворяваше. Решихме да отидем в Детройт. Там ни посрещна поп Георги Николов. Стояхме само 1 седмица. От Детройт с автобус заминахме в Чикаго. На 1 септември 1968 г. стъпихме в Чикаго. Никой не ни посрещна. Имах адреса на Българския национален комитет. Това е земеделската емигрантска организация. Обадих се. Питат ме кой съм и какъв съм. Представих им се. Оня оттам казва: идвай. И отидохме на адреса с такси. Така се запознах с Йордан Пиналски. Той беше много влиятелен сред българите в Чикаго. Не беше образован, но беше природно интелигентен. При него заварихме Димка и Крумчо, бяхме им кумове в лагера в Италия. Те ни казаха, че се е освободил апартамент срещу тях и ако искаме, може веднага да го наемем. Така и направихме. Обзаведохме го набързо със стари мебели и започнахме новия живот в Чикаго. На 11 септември започнах работа в Ей Ен Си. Произвеждахме машини и апарати за обзавеждане на електроцентрали. В тази компания работеха много българи. Началото поставил Христо Яйцаров. Създал си добро име и авторитет, той е бил гарант за десетки нашенци да започнат работа там. В тази компания работих близо 30 години до пенсионирането си. Започнах с 2.35 завърших с 20 долара на час. Опитвах се да ходя на училище, но не можех да издържа.
Селският ми произход, близостта на родното ми село с това на Александър Стамболийски и общуването ми с Ангел Петракиев, мой съселянин, минал през затвори и лагери в България, бяха формирали у мен земеделски разбирания. По тази причина, както казах, тук в Чикаго потърсих привърженици на земеделската партия. Тази партия беше гръбната на Българския Националния Комитет (БНК), в който влизат земеделци, демократи, социалдемократи, свободни интелектуалци и анархисти. Националното ръководство се оглавяваше от Г. М. Димитров. В Чикаго дългогодишен председател на БНК беше Йордан Пиналски, сподвижник на Г. М. Димитров още от България. Ангел Ибрашев беше заместник-председател. Секретар беше Христо Гелов, а после Недялко Алексиев, касиер Йордан Георгиев. Още първата година станах председател на Контролната Комисия, а след това секретар-касиер. Централното ръководство издаваше вестник „Свободна и Независима България“. След това издавахме „Народно Земеделско Знаме“. Партийната работа се състоеше в просветна дейност. Да се показва истинския лик на комунистическото управление в България и да се печелят симпатизанти на нашата кауза за премахване на този режим. По линията на БНК се търсеха гаранти за новите емигранти, които се намираха по бежанските лагери в Западна Европа. Нашата секция в Чикаго развиваше голяма дейност по приемането им. Посрещане на летище, настаняване къде да живеят, устрояване на работа. Не мога да кажа точна цифра, но повече от 100 човека може да сме посрещнали в Чикаго. Това бяха съгласувани действия между емиграционните власти и Националния Комитет.
Не останах настрани и от църквата. Станах член още с идването в Чикаго. На следващата година ме избраха за секретар на настоятелството. Председател за дълги години беше Христо Иванов, а касиер Димитър Тикатов. Нека да поясня, по това време черковна сграда още нямахме. Това стана доста по-късно. Продължавам да пиша стихове, срещам се с приятели.
Чикаго, ноември, 2006 г.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Този биографичен разказ на Илия Консулов е публикуван за първи в www.bulgariasega.com.
