Български поети от Бесарабия

Да започнем Новата 2015-та с поетичните послания от българи, родени, живели и живеещи далеч от България. Новогодишен поздрав от Бесарабия със стихове на български поети.

Нико Стоянов

Роден на 9.01.1947 г. в с. Нова Ивановка, Арцизски район, Одеска област, Украйна. Завършва Руска и Украинска филология в Харковския държавен университет. Живее и работи в Кишинев, Молдова. Главен редактор на българския вестник «Родно слово», излизащ от 1988 г.
Стоянов е издал над десетина стихосбирки: «Здравейте» (1976), «Благодаря» (1979), «От болка свята» (1983) и др. Том избрана поезия: «Аз, българинът…» (Велико Търново, 1999).
Член е на Съюза на журналистите на Молдова; на Съюза на писателите на Русия и на Съюза на българските писатели, Заслужил деец на изкуствата на Молдова – «Om emerit» (1995).

.

Българин да си остане

Бих, може би, проклел отдавна
и оня век, и оня ден,
когато прадядо ми бавно
повдигна своя бял остен.
Когато тръгна, заскрибуца
през буците от рът на рът,
с дечица пълната каруца –
печална песен – в дълъг път.
Проклел бих неговото име,
ако бях днес уверен аз,
че щеше инак да ме има,
да мога да говоря с вас.
Напуснал свидните Балкани
не за да търси лек живот,
а българин да си остане
и да опази своя род!

–––––––––––––––––––––-

.

Михаил Бъчваров-Бондар

Роден на 21 ноември 1946 г. в с. Чийшия (сега с. Огородное), Болградски район, Одеска област, Украйна. Прадядо му Димитър Бондар е един от над 200-те бесарабски български опълченци по време на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г.
Поетът е изминал дълъг път, докато стигне до «кръстопътя на поезията» – след завършването на училището в родното си село, работи като миньор в Донбасс, УССР. След това завършва Висшата профсъюзна школа в Москва.
Издал е стихотворните книги „На белия свят“ (1986), „Камък на синора“ (1996), „Архангеловден“ (1997), „Скитник сред ветровете“ (2003). Автор е на документалния филм „Трънливият път към науката“ (1989). Превеждан е на руски, украински, белоруски и молдавски езици. Член е на Съюза на българските писатели, България.

.

Сурвакар

Тази сутрин тръгнах да сурвакам,
не тъжа, че времето ми мина.
Шибам весел по гърба Буджака –
Сурва, сурва Весела година!

Пак да вие своите къдели
зимата от сребърна коприна.
да се връщат жеравите бели –
Сурва, сурва Весела година!

Всяко зрънце, пуснато в браздите,
да класи, да пълни тежка крина,
да се гледат младите в очите –
Сурва, сурва Весела година!

Да се вие, тих над всяка къща,
светъл дим над белите комини,
сватовете с пълно да се връщат –
Сурва, сурва Весела година!

Да навие тъпана сватбарски
във хоро комшии и роднини,
рамо да усещаме другарско –
Сурва, сурва Весела година!

И да вдигат старците корави
чашите, препълнени със вино:
«Да е мир и щастие! Наздраве!»
Сурва, сурва Весела година!

****

На мама

Ще се върна, мамо, в ранна есен,
почнат ли да се берат лозята;
ще си вляза в двора тесен,
ще почукам тихо на вратата.

И без време, рано побеляла,
тебе, мамо, нежно ще прегърна.
Дълго чакала си ме и пяла,
плакала си в къщи да се върна.

С тежка черна кърпа забрадена,
чакала си ти пред стари порти,
пътя си изгледала за мене,
откъдето син ти ще си дойде.

Като майка, кротко, с тиха радост
ти със светли сълзи ще поплачеш;
в стомната, останала от дядо,
вино от мазето ще наточиш.

Ще се върна, мамо, в ранна есен,
почнат ли да се берат лозята,
със жена, с деца и стара песен…
Ще почукам, мамо, на вратата.

–––––––––––––––––

.

Петър Бурлак-Вълканов

Роден на 18 януари 1939 г. в с. Бабата (сега с. Островное), Арцизки район, Одеска обл., Украйна. Завършва Педагогическия институт в гр. Тираспол, Молдова. Живял е в гр. Кишинев. Умира на 3 октомври 2005 г.
Първата си българска стихосбирка «Моя южна равнина» издава в Кишинев през 1967 г. Автор е над десетина книги на български език – «Вярност» (1972), «Далечни извори» (1976), «Монолог на земята» (1977), «Равноденствие» (1982), «Години» (1989), «Такъв съм млад» (2004), «Стара планина» (2004) и др. Публикува стихове в български вестници, списания и антологии. Член на Съюза на писателите на (бившия) СССР – 1972 г., на Съюза на писателите на Молдова. Член на Съюза на българските писатели, България.
С указ на президента на Р. България от 9.05.2003 г. Петър Бурлак-Вълканов е награден с орден «Мадарски конник» II степен за неговата литературна и просветителска дейност и особено за големия му принос в популяризирането на българската култура в Молдова и Украйна.

.

И попитах

Сто въпроса блъскат се в в мене,
Сто въпроса – неизказван свят.
– Де е дядо ми със свойто време,
де коравите му жили спят?

Странджа, Странджа, с кръв и мъст люляна,
Не съзря ли дядо ми, кажи?
– Той навярно някъде тъдява
под пръстта ми каменна тъжи.

И попитах Добруджа с тревога:
– Моят дядо ти дали видя?
Отговори с класовете бодро:
– Шепотът му още спи в пръстта.

Вий Родопи величави, древни,
Помните ли дядовия смях?
А горите с клони изранени…
– Криехме го в своя гъст шумак.

И попитах Манастира Рилски:
– Дядо ми не е ли в теб вграден,
в твоите стени, колони вити?
– Помня, мъката разправяше на мен.

Тунджа, Тунджа, моя дядо где е?
С камък ли на дъното мълчи?
А вълните: – Сякаш, че одеве
пиеше ме в своите очи.

– Шипка, Шипка, ти навярно помниш,
де загина дядо ми тогаз?
– Колко братя тук земята стопли
с дядовия ти съсухрен глас.

И попитах най-накрая България:
– Де почива дядо ми сега?
– Дядо ти? Хайдутина? Прастария?
Той подпира моята снага.

****

Моите бесарабски българи

С калапци агнешки, големи,
със сила в плещите превити,
с ръце попукани, корави,
тъй като тоя чернозем.
Когато сбират те наесен
със радост златната реколта,
устройват сборища в селата,
с агнета и плат червен.
Децата с торбички нови
да коледуват с радост ходят.
На Заговезни палят огън,
с коне ковани се надбягват,
дорде нощта не препълзи.
А зиме на седянки ходят
ергените. Те срамежливо сядат
до своите моми – «кадънки»…
А те подхващат стара песен
и тъжни, мълком се унасят,
и ронят старите сълзи…

Те не забравиха до днеска
на сватба с бъклица да канят,
ни песни стари, ни обреди…
О, не забравиха до днеска
те своя български език.

****

На моя народ

Всичко ще ти дам без ропот, всичко,
мой чутовен български народ:
обичта си, песента на майско птиче,
младостта си, светлия живот.

Но да знам, че стиховете мои,
дето ги редях под роден свод,
вечно ще трептят в сърца бунтовни
и ще бъдат сладки като плод.

****

България – моя втора майка

Седни, мамо, отново до мене
върху стария дървен креват.
Седни, мамо, и пак разкажи ми
за далечния край непознат.

Много мъничък бях аз тогава,
слушах твоите думи безкрай
за България млада, лазурна,
за далечния пролетен край.

Горди българи наши живели,
дето бяга Марица-река
и със болка голяма в сърцето
ненавиждали робство, тъга.

И когато годините черни
чернозема притискали твърд,
за да пазят свойта родина
те поемали в огън и смърт.

…А на другия ден дълго скитах
по баирите във мараня
и повдигах се дълго на пръсти,
за да видя тази земя.

А години вървяха полека,
натежаваха като плод.
И крилатата дума България
стана песен на моя живот.

Ето днес съм на двайсет години,
зная аз, че не съм там роден…
Втора майка и втора родина
ти, Българийо, стана за мен!

–––––––––––––––––––––––––-

.

Георги Барбаров

Роден на 5 септември 1955 г. в с. Кортен, Чадърлунгски райн, Молдова. Завършва журналистика в Кишиневския държавен университет. Има издадени десетина сбирки («Събудена тишина», «Продължение на делниците», «Реалност от сънищата ми», «Плът на радостта – ти», «Било е неделя», «Жива вода» и др.), а също и сборник «Избистрени барбаризми» и литературен очерк за поета Тодор Стоянов «Акварелни щрихи към размисъла».
Членува в професионалните писателски съюзи на Молдова и България. Редактор е на българско предаване «Мегдан» в Молдова.

.

Писмо

(откъс)

– Завръщай се, сине. Изпратих ятата –
и слънцето топло в сърцето си скрих.
Очаквам и нощем да скръцне вратата,
гласът ти да чуя: «Прости, закъснях!»
Завръщай се, сине, в селското време,
препълнено с есен, плач, красота.
Тук никой не бърза. И кучето дреме,
и ябълки падат в съня на света.
Завръщай се, сине. Аз искам почивка
за твоите мисли и новия час.
Не бързай да губиш детска усмивка –
дете си завинаги. Дори и без нас.
Завръщай се, сине, в родната къща,
Легло те очаква до топлата пещ.
До късно ще пишеш под лампата съща,
сто пътя по-ярка от восъчна свещ,
Завръщай се, сине, моя закрила,
до тебе да седна, загледан във мен:
– Майчице моя, майчице мила!…
За всичко забравям през такъв ден…
– Завръщай се, сине, тежи самотата –
написана с празни бои тишина.
Затрива последните звуци луната –
оставам във къщи самичка-сама.
Завръщай се, сине, докато съм жива,
докато аз мога да плача за теб.
И булката млада – за теб да я бива! –
ще целуна горещо – да имаш късмет!…
Завръщай се, сине, от нощи далечни,
от пътища стръмни и чужди страни,
че майките стари, уви, не са вечни,
че майките стари умират сами…

––––––––––––––––––––

.

Димитър Пейчев

Роден на 19 май 1943 г. в с. Бургуджи (сега с. Виноградовка), Арцизки район, Одеска област, Украйна. Завършва Кишиневското художествено училище «И.Е. Репин» през 1970 г. През 1975 г. завършва Московския Полиграфически институт, специалност «Художник-полиграфист». От 1962 г. учи живопис при бележития художник Михаил Грек.
Димитър Пейчев е известен сред своите сънародници като художник-живописец. Неговата първо изложба в София е и първата изложба на български художник от Бесарабия в българската столица. Член е на Съюза на молдовските художници.

.

Утро далечно

Утро далечно в бяло облачено,
сребърен черковен звън,
бели момичета с китки окичени,
стари дувари от слънце напечени,
зная,
тъгувате вие за мене.
Черги окърпени, вехти дисаги,
бели месали, възглавници писании,
кюпища пълни, алени грънци,
с бяло брашно нощови –
всички събрани сме ний на хоро…
Как да не каним кавала на Каню,
как да не чуем Яна усмяна,
Яна усмяна с нова премяна?
Колко ми светиш ти,
утро далечно,
пред Новогодишната идваща нощ!
Свирете, пейте, играйте
на ръцете ни български наши деца.
Утро далечно, колко си вечно!

–––––––––––––––––––––-

.

Таня Танасова-Тодорова

Родена на 19 юни 1963 г. в с. Валя Пержей, Чадълунгрски район, Молдова. Завършва журналистика в Кишиневския държавен университет. Работила е във в. «Родно слово» (Кишинев, Молдова), редактирала е в. «Камбана» (Болград, Украйна). В момента живее със семейството си в Габрово, България.
Издала е стихосбирките: «Това съм аз» (Кишинев, Молдова, 1990), «Нежни листа» (Болград, Украйна, 1994), «Полет от Онгъла» (Габрово, България, 1999), «Ще ме харесаш после» (Габрово, България, 2004).

.

Език мой роден

Език мой роден, български и вечен!
Отново днес при тебе аз се връщам.
И както някога, през тази вечер
ще ме посрещнеш ти пред наш’та къща.
И пак ще звъннеш в дядовата дума,
ще литнеш горе с песента на мама
и сетне, като уморен сред друма,
глава ти ще склониш на мойто рамо.
Език мой роден, мъдър, смел и
вечен!
Благодаря ти, че до днес си с мене!
От прадедите идеш, отдалече
и в бъдещето с теб сме устремени.
Език мой роден, не ще те забравя
и няма ти да ма напуснеш лесно –
за тебе всичко днес аз ще направя
и пак ще литнем в майчината песен!

****

Защо?

‘O, Deutschland, meine ferne Liebe,
Gedenk ich deiner, wein ich fast!
H. Heine

Защо, Българийо, защо?
От ден на ден все по си пуста!
Къде са твоите чеда!
Защо Родината напускат?
Защо да ринат нейде сняг?
Да мият някъде чинии?
И да целуват чужди бряг?
Каква е тази орисия!
Защо? Кому е тъй угодно?
Да спят по паркове, по гари.
Да тъпчат името си родно.
И да проклинат теб, Българийо!
Пустеят нашите села,
угасват български огнища,
зарастват с бурени поля…
А ние май не правим нищо!
Защо един богат народ
с дълбоки корени. И с име,
запазвано от рода в род
стотици, хиляди години!
Народ, изграждал градове,
можал държави да създава
през още ранни векове!
Какво, какво сега му става?
Народ с култура, с книжнина!
Народ с история голяма!
Народ с велики имена!
Как бъдеще за него няма!?
Защо пропъждаш умове?
Защо нехаеш за таланти?
И караш българско дете
дете да е на емигранти?
Които ходят по света
отчаяно да търсят изход.
От БЪЛГАРИ с голямо”Б”
такива стават по произход.
Когато някои все пак
успеха там далеч прегърнат,
нали се знае, че назад
те никога не ще се върнат!
Не ли те липсват те на теб
Не ли те, майко, заболява,
че там роденото дете
БЪЛГАРИН не се явява!
То няма Вазова да знай
и българче да се нарича!
Със чужди букви, в чужди край
то чужди думички ще срича!
Че няма то на 3 март
със гордост да изкача Шипка.
Че няма във Балкана стар
Да търси ягодка и китка.
Че с Левски не ще се гордее.
Че няма Ботева да жали.
“Върви, народе…” не ще пее.
“Мила Родино …” – едва ли.

Защо, Българийо!? Защо?

Виена, 2.06.2005 г.

–––––––––––––––––––––-

.

Тодор Стоянов

Роден на 7 ноември 1957 г. в с. Исерлия (сега с. Вольное), Тарутински район, Одеска област, Украйна.
Завършил Английска филология в Кишиневския държавен университет.
Стоянов пише стиховете си на родния български език. През 1991 г. в Кишиневското издателство «Хиперион» излиза дебютната му стихосбирка «Акварели». През 1995 г. Българският културен център в Болград «Академик Александър Теодоров-Балан» отпечатва втората му книжка «Размисъл».
Тодор Стоянов е член на Съюза на писателите на Молдова и на Съюза на независимите български писатели – София, България.

.

Български език

О, родния ми
български език!
Ти идеш
от мъгливата
прадревност.
Сега си с мен,
и всеки миг
усещам аз
най-святата
ти верност.
Ти ме подкрепяш
в труден час
и вдъхваш
сила в мен,
живот и вяра.
Чрез твойта музика
постигам аз
хармония,
и красота,
и мяра.
Пред тебе
коленича пак
смирено,
и като капчица
от тази
твоя
благост
поднасям днес
едно
стихотворение,
Изпълнен
с благодарна
светла радост.

****

Старата черква

Ах, удари пак камбаните! –
Раждат се звуци и мрат…
Леко докосвам със дланите
Хладна стоманена плът.
Нейде във смътното минало
Някому, като нас,
Все тез камбани са кимали,
Пееха с същия глас…
А пък когато и ние с теб
Станем трева и листа,
Ще огласяват пак тази степ
Звуците на вечността…

––––––––––––––––––––––––-

.

Иван Мавроди

Роден на 5 август 1911 г. в българско село Катаржино – (след това с. Сталино, сега с. Краснознаменка), до Одеса, Украйна. Родителите му са бедни селяни – потомци на българи-преселници. През 1930 г. завършва средно образование, а през 1935-та – Одеския педагогически институт. Работи много години наред като учител в българските села в училищата и в техникуми. Участник във Великата Отечествена война, където получава бойни награди.
Литературната си дейност започва от 1932 г., като публикува първите си разкази и стихотворения. Тогава става и член на българската секция към Съюза на съветските писатели в Украйна. Участник е в Първия общосъюзен конгрес на съветските писатели през 1936 г. През 30-те години работи като редактор в българското детско списание «Бъди готов!» и във вестник «Колективист». В държавното Издателство на Националните малцинства в гр. Харков през 30-те години излизат първите му български книги: «Партизани. И други разкази» (1932), «На пълен ход» (1934), «Дочо Цигуларов» (1941). Редица прозаични книги излизат из-под перото му на руски език след войната в издателствата Киев и в Одеса: «Радость» (1955), «Первые всходы» (1956), «У нас на юге» (1961), «Буджакские повести» (1977), романите «Земляки», «Катаржино» (първа книга – 1978, втора – 1984 г. – посмъртно) и др.
През целия си живот Иван В. Мавроди пише стихове на български език – но в следвоенно време в Украйна няма къде да ги публикува. Само през 1972 г. кишиневското издателство «Картя Молдовеняскэ» издава стихосбирката му «За тебе аз мисля». Няколко пъти е посещавал България. Публикувал е разкази, стихове и интервюта в български вестници и списания.
Иван Мавроди почива през пролетта на 1981 г. в Одеса, където е живял.

.

Помня

Помня бащиния праг –
ти стоиш до мен.
Помня погледът ти драг –
тъжен, нажелен.

Помня пламналата страст,
златната ни степ.
Помня пролетния храст
затрептял до теб.

Помня рожбата ни аз,
твоя здавен плач.
Пламнах в болка тих, тогаз,
в оня кървав здрач.

Помня, виждам онзи кът
буренясал веч.
Жерави над мен летят,
чезнат надалеч.

Жерави над мен летят,
късат тоя здрач.
И в тревожния им път
чувам детски плач…

Още стихове на български поети от Бесарабия тук:  http://liternet.bg/ebook/besarabski/content.htm