«Соня Йончева се присъедини към краткия списък на великолепните Виолети в МЕТ опера.» («Sonya Yoncheva Joins the Short List of Great Violettas at the Met»), написа „Ню Йорк Обзървър“. Досега списъкът на автора на статията, Джеймс Джордън, съдържал само две имена: Анджела Георгиу в МЕТ и Диана Совиеро – пяла тази роля преди 30 години в Ню Орлиънс.
Наскоро, под една друга моя статия, прочетох следното мнение на читател: „Театърът и операта учат от ранна възраст децата на лицемерие, лъжа, разболяват фантазията и водят до болнава чувствителност.“ Спрете в този момент да четете написаното по-долу, ако споделяте този възглед.
Има много и различни начини да възпитаваш добре едно дете. Ако решите да го оформяте естетически и нравствено, включително с ранно запознаванe с оперното изкуство, няма да сгрешите. Защото операта е приказка, играна от възрастни с души на деца и предназначена за онези, които нямат нищо против да продължат приказните си детски емоции, дори след като вече са пораснали. Операта може да е и една от силните ви връзки с порасналите ви вече деца, които, въпреки успешни кариери и личен живот, ентусиазирано ще казват „да“, ако ги попитате: „Искате ли да видите новата звезда на МЕТ Соня Йончева в „Травиата“?“.
На 21 януари 2015 г. публиката на Метрополитън опера в Манхатън се наслади на удивителната Виолета от „Травиата“ на Верди, изиграна от чудесното българско сопрано Соня Йончева, която изправи публиката на крака. Дивата ни беше искрено и силно аплодирана. И неподправено обожавана. Стажът ми на почитател на институцията МЕТ и всички нейни усилия да направят живота ни по-светъл и уютен е деветнайсет годишен. Гледала съм разкошни представления и сценографии на „Кармен“, „Бохеми“, „Тоска“, „Селска чест“, „Дама пика“, „Хензел и Гретел“, „Война и мир“, „Турандот“, „Мадам Бътерфлай“, „Мефистофел“, „Вълшебната флейта“, „Сватбата на Фигаро“, «Риголето», «Бал с маски» и много други.
МЕТ опера е известна, и често обвинявана, в старовремство, заради пищните костюми и приказните декори, създавани от хора като Франко Дзефирели. Публиката й е разглезена тип „искаме буфан ръкави – дълги рокли – къдрици с панделки – и разкошни шапки“. Поради тази причина бях изненадана от семплата постановка на Уили Декър (Willy Decker), която, разбирам, върви в МЕТ от 2010 г. Има спор за това дали семплотата е отражение на световната кризата в 2009 г. или наистина е оригинално творческо, модернистично, изчистено и т.н. решение. Така или иначе, влизайки в залата, човек вижда сцена в бяло-сиво с един-единствен червен диван, бели скамейки в полукръг и огромен часовник в дясно, лесна за отгатване метафора на преброените дни на Виолета. До часовника стои човек в черно, който силно ви прилича на посланик от отвъдното, но впоследствие се оказва просто лекарят на Виолета.
Целият първи акт се изигра в тази обстановка: шумното парижко парти, известната на всички ни наздравица „Libiamo ne’ lieti calici“ („Let’s drink from the joyful cups“, „Да пием наслада от тез пълни чаши“), незабравимия отговор на Виолета «Sempre libera» („Always free“), дуета «Un dì, felice, eterea» („One day, happy and ethereal“). Участниците в пира, хорът на операта, бяха облечени в еднакви черни костюми, бели ризи и папионки, и мъжете, и жените. Всъщност, хорът на МЕТ в „Травиата“ определено нямаше пол и често пееше и репликираше ставащото над сцената, сякаш гледаха някаква вълнуваща корида. Понякога те носеха маски, във втория акт бяха груби, диви и жестоки към Алфредо и болката му, далеч от разбирането за изнежена парижка тълпа. Описвам подробно сцената защото има един много важен момент за всяка постановка: ако сценографията и костюмите са семпли, както в случая, задачата на певците да спечелят публиката е двойно по-тежка. Вниманието ни се насочва единствено и само към тях поради липса на друго развлечение за очите и сетивата.
В тази обстановка младото българско сопрано Соня Йончева се справи великолепно. На Соня й трябваше съвсем малко време от първия акт, за да разцъфти буквално пред очите ни. И докато приемахме, че ето на, това е тя, с цялата й хубост на артист и певец, тя продължаваше, разцъфтяваше още повече, докато ни се разказваше историята на Виолета с нежност и страст, и ярост, и не малко ревност от страна на Алфредо. Преди началото на операта се шегувахме с моя едноименница в кулоарите, че всеки българин зад граница приема успеха на съгражданите си като свой собствен. Моят случай е малко по-особен, аз по-скоро преживявам неуспехите на съгражданите си като свои. Поради тази причина първите минути стоях напрегната, като на тръни, вслушвайки се дали пък Соня няма нещо да сбърка. С нищо не помогна и синът ми, който тихо ми пошепна: „Откога МЕТ има проблеми с акустиката?“. Първо действие наистина започна някак приглушено. Но в момента, в който Виолета беше вдигната на ръце от своите обожатели, заедно с червения диван тип кожен „Ikea“, на който тя ту сладострастно се изтягаше, ту грейнала се изправяше в цял ръст с шампанско в двете си ръце, изведнъж всичките ми мускули се отпуснаха и започнах да се наслаждавам на гледката.
Като почти всяка опера на Верди, „Травиата“ сякаш е направена от световно известни цитати. Бащата на влюбения във Виолета Алфредо – Джорджио Гермонт – беше неповторим във втория акт с Di Provenza il mar, il suol chi dal cor ti cancellò? („Who erased the sea, the land of Provence from your heart?“). Казват, че е нормално баритоните в тази опера да надвиват гласово тенорите, точно както разумът на бащата се опитва да надвие безкрайната емоция на порасналия син. Но и бащата, и синът са сякаш декор за сложната и много драматична роля на Виолета, която пее повече от 90% от времето. Емоционалното българското сопрано успя да ме отвлече от не по вкуса ми сценични решения: Алфредо във втория акт пееше за достойнство по боксерки, наметнал халат на ярки цветя – десен, взет сякаш от 1001 нощ или от пищен азиатски декор в заможен дом в Ташкент. Декорът на втория акт се различаваше от първия само по броя дивани (този път бяха пет), наметнати със същата материя на цветя като халатите на Алфредо и Виолета. Дори часовникът бе покрит с тази материя, пак метафора, този път, че за всеки влюбен времето спира, за малко поне. Виолета влизаше и излизаше от ролята си на куртизанка в ролята на трагично влюбена жена и след това отново куртизанка по задължение, за да спаси честта на семейството на Алфредо, като сваляше пред очите ни ярко червена рокля и обувки, и оставаше по бяла сатенена домашна роба. В тази сценична обстановка всеки без талант би пропаднал. Но не и нашата Соня. В третия акт ги нямаше дори диваните – останаха само Виолета, часовникът и лекарят й, а в ъгъла – прислужничката й. Минутите на надежда, кратко щастие и оптимизъм, когато вижда завърналия се Алфредо, бяха отбелязани само с ярката светлина, нахлула през отворената за секунди врата. И после дойдоха овациите. Неистови за Соня и любезни за всички останали. Това беше миг от славата й. Хората викаха възторжено и пляскаха френетичино.
Соня Йончева е удивително млада и непосредствена – нещо, което установихме след представлението, когато феновете могат да отидат и да я поздравят. Излезе от гримьорната с очарователното бебе Матео, който е на 5 месеца и който при вида на толкова непознати усмихнати лица заплака неутешимо. Оказа се, че до 22:40 не е спал, а примерно е гледал на телевизор зад сцената представлението на мама, в ръцете на баба си. Таткото е диригент, от Венецуела, на име Доминго Хиндоян. Младата ни оперна звезда е от Пловдив, възпитаничка на Пловдивското музикално училище, специалности пиано и оперно пеене, а на 19 години заминава да учи в консерваторията в Женева. Там живее и до днес със семейството си. През 2010 г. Соня става победител в най-известния оперен конкурс в света „Опералия”, дирижиран и организиран от Пласидо Доминго в театър „Ла скала” в Милано, и е удостоена със специалната награда „Cultur Arte”. Но най-важното признание за нея досега – след дебюта й в МЕТ като Джилда в „Риголето“ в 2013 г., след участието й като Мими в „Бохеми“ в края на 2014 г. и след разкошното й представяне като Виолета в „Травиата“ – е фактът, че МЕТ е подписал договор със Соня за редица опери до 2019 г. През октомври 2015 г. ще имаме удоволствието да я видим като Дездемона в друга опера на Верди, „Отело“.
Удивително е колко бързо и дълбоко тя завладя сърцата на нюйоркската музикална критика. Докато участието «Риголето» в 2013-а е било прието повече като случайност, след ролята на Мими в «Бохеми» и Виолета в «Травита» тя определено стана любимка на американските оперни критици. В материалите, които прочетох, нямаше сянка от критика към нея, всички са единодушни в обожанието си към гласа й, артистичните й качества и безукорното й професионално поведение, когато е била помолена да замества във водещи роли в кратки срокове. Това са част от заглавията: «Thrilling Violetta from Sonya Yoncheva», «Bulgarian soprano makes big impact as Met stand-in», «Sonya Yoncheva, who breathed new life into the Willy Decker LA TRAVIATA. She’s a marvel, both as an actress and a singer”. Ден след представлението, за което пиша, Соня подписваше в МЕТ за свои фенове дебютния си албум, издаден от Sony Classical „Paris, Mon Amour“.
Моето поколение познава „Травиата“, ако не от оперните салони, то поне от филми като „Хубава жена“ (Pretty Woman) с Джулия Робъртс и Ричард Гиър, и „Лунатици“ (Moonstruck) с Шер и Никълъс Кейдж. Героите на „Лунатици“ гледаха точно представление в МЕТ. За „Травиата“ казват, че е безсмъртна, самият Верди я нарича «тема на нашето време» – в смисъл, на всяко време. Каква ирония след трудното й начало на 6 май 1854 г., когато композиторът признава, че премиерата е «пълно фиаско, и нещо повече, «те» се смееха». 161 години след това аз плачех в МЕТ, гледайки Соня Йончева в ролята на Виолета.
Нели Хаджийска,
ръководител на Български детски хор и училище „Гергана“ – Ню Йорк
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Соня Йончева като Виолета в „Травиата“ на Верди в Монте Карло, 2013 г.
