Владимир Свинтила: Възгледи за народопсихологията на българина

Автор: Д-р Горан Попов*

По повод смъртта на Лавоазие Лагранж казва: „Само миг беше нужен да се отсече тази глава, но може би още стотици години няма да се роди друга като нея.” [24, с. 83] Ако даже за голяма нация (като френската) трябва да изминат много години, за да се роди класен интелектуалец, какво остава за малка? За България наистина интелектуалците на световно ниво не са толкова много и, може би, един от тях е Владимир Свинтила. От друга страна, темата ни е свързана с българската народопсихология. Така един голям интелектуалец и една народопсихология ще се преплетат, за да привлекат внимание.

Когато имаш работа с голяма личност, обаче, е изключено така лесно да я обозреш. Ето защо изложението ни ще се ограничи до народопсихологическите възгледи на Свинтила главно на основата на книгата му „Етюди по народопсихология на българина”.

.

Кратки биографични данни

Самобитният мислител има нелека житейска и впечатляваща творческа биография. Владимир Свинтила (псевдоним на Владимир Георгиев Николов) е роден на 29 април 1926 г. в София. [22, с. 1043] Възпитаник е на италианската гимназия в столицата, след което учи „за кратко медицина и режисура. Следва романска филология и право в Софийския университет. Завършва право през 1952 г.” [17, с. 2] „През януари 1949 г. е задържан от органите на КДС и след съответни инквизиции (вкл. двайсет денонощия без сън) е въдворен в концлагера Богданов дол… Но това не е последната му среща с Държавна сигурност. През 1957 г. е въдворен в психиатрията…” [16]** След това е освободен. Работи като преводач, „журналист и редактор … драматург … публицист, есеист, художествен и литературен критик, кинокритик, историк на българската култура, културолог, народопсихолог, социолог, поет, белетрист.” [17, с. 2] По-точно се споменава, че работи като редактор във в. “Народна култура” (1957-1959 г.), в издателство “Български художник” (1960-1964 г.), драматург в Театъра на въоръжените сили (1964-1969 г.), редактор е във в. “София-нюз” (1969-1971 г.), заместник-главен редактор е във в. “Софийска правда” (1974-1977 г.). По сведения на Иван Вълов, през 1990 г. Свинтила е съосновател на Съюза на независимите български писатели. Умира на 15 януари 1998 г. в София. [22, с. 1043] Лилян Ганчев е споделял на автора, че Свинтила е починал при планова операция на сърце (укорявайки се, че не го е спрял за нея). Свинтила е автор „на повече от 4 хиляди публикации в печата” [17, с. 2] – в научен и други жанрове. Негови книги са: „Аз бях Леонардо”, „Писма от атинските музеи”, „Грифонът и химерата”, „Лицето на горгоната”, „От Маркс до Христа”, „Кладенецът на мълчанието”, „Длета и ружи”, „Милионерите на София”, „От светкавици озарени”, „Писма на една актриса”, „През клоните – небето”, „Слово за Зографа Захарий”, „Спомените на джебчията” и др. „Издал е изкуствоведски албуми с художествен анализ за Асен Грозев, Васил Бараков, Андрей Николов, Борис Ангелушев, Веселин Стайков, Владимир Димитров-Майстора.” [17, с. 2] Прави голям брой професионални преводи на различни произведения; принадлежат му и съставителства на сборници. Свинтила има публикации в чужди вестници и списания: „Сенчъри” и „Таймз ъф Индиа” (Индия), “Унидад” (Перу), „Нева” и „Всесвит” (СССР), “Ревиста Джеографика универсал” (Бразилия), “Тайди” (Финландия), „Бюлетин на ЮНЕСКО” (Париж) и др. „Автор на пиесата „Прометей в Кипър” (1960), на сценарии на изкуствоведски филми („Изкуството на Сиена”, „Българска народна керамика”, „Златьо Бояджиев в Пиринския край” и др.).” [22, с. 1043]

ЕРУДИЦИЯТА НА СВИНТИЛА ПО НАРОДОПСИХОЛОГИЯ: ОБЩИ КОНСТАТАЦИИ

Първо, тя се отличава с изключително широка културна и научна основа. Свинтила владее отлично няколко чужди езика и си личи, че е запознат с огромен масив от информация. От него е приведен материал от много области на духовната и материалната култура – производство, търговия на стоки и услуги, занаяти, селско стопанство, банкиране, градоустройство, вътрешна политика, външна политика, военно дело, религия, фолклор, образование, изкуство, мода, наука, техника, и др. От друга страна, привлечени са данни (за самостоятелен анализ или сравнителни цели), както от много цивилизации (древноегипетска, шумерска, персийска, древноеврейска, древногръцка, древноримска, тракийска, келтска, византийска, на Арабския халифат, османска, и т. н.), така и от много национални култури (френска, италианска, испанска, немска, английска, американска, руска, гръцка, румънска, албанска, холандска, австрийска, индийска, и др.). Личи си, че Свинтила се ползва от информацията по много науки, които определено владее в една или друга степен – социология, психология, философия, история, етнография, филология, право, география, химия, физика, математика, педагогика, медицина, биология, реторика. Всичко това получава синтез в народопсихологически контекст.

Второ, мисленето на Свинтила по народопсихология се отличава с високи компаративистки достоинства. При запознаването с основните съчинения на други български съвременни народопсихолози [вж. 18; 9], прави впечатление, че в тях, макар да е приложена немалка емпирика с български произход, липсват достатъчно количество данни от световното развитие за съответните сравнения. Това е принципна слабост, тъй като българската култура може да се оценява по-адекватно само в сравнение със световната и европейската култури, българската държава – в сравнение с други държави, постиженията на българите – в сравнение с постиженията на други народи, народопсихологията на сънародниците – в сравнение с народопсихологиите на други народи. При Свинтила няма опасност да се прояви подобна слабост. Той добре подсигурява своите анализи на български явления и тенденции с международни данни в съответния контекст и това позволява българското народопсихологическо явление да получи адекватна оценка. Така Свинтила демонстрира по образцов начин най-добрия вариант за оценяване на българските феномени въобще – чрез компетентно и честно съпоставяне с постиженията на други народи и култури; за да не се получи така характерното за някои автори надценяване или погрешно интерпретиране на местни, регионални, тяснонационални резултати, без да се познават международните (или като се премълчават световните).

Трето, за народопсихологическите разработки на Свинтила е характерна една добросъвестност при представянето на емпиричния материал и в достигането на същността на процесите. Много наши изследвания по хуманитаристика, за съжаление, си служат с полуистини, като избягват голям брой нелицеприятни факти, което изкривява истината, и впоследствие пречи на обективността на обобщенията. Така не само се лишава аудиторията от правото й за достъп до информацията, но се възпрепятства достигането до действителните закономерности, други се фалшифицират. Достиженията на Свинтила обаче не страдат от подобен порок. В тях не се премълчава негативното, както у българите, така и в събитията и хората в чужбина, и по този начин неговата позиция е не само научно коректна, но и най-достойната за един истински интелектуалец. Във връзка с такава позиция, можем само да добавим думите на Умберто Еко, казани при едно негово интервю в България***, че истинският интелектуалец се стреми не толкова да решава, колкото да създава проблемите (способстващи за по-нататъшния прогрес).

Четвърто, в своите народопсихологически наблюдения и анализи Свинтила демонстрира богата езикова култура, при есеистико-академично-натуралистичен стил на изложение. Когато обществената действителност и човека в нея са изследвани реалистично, “без маска и без грим”, третирани са не с „меко лечение, а… с огън и нож” – по израза на Сенека [19, с. 330], както прави софийският интелектуалец, това влече като следствие и специфичен стил на неговото изложение. Този стил безспорно е академичен, но съдържа в себе си елементи от есето, и – от философския кинизъм или цинизъм и в този смисъл натурализъм при описанието и обяснението; това е есеистико-академично-натуралистичният стил на писане. От него най-добрите известни паметници са оставени от времената на римския стоицизъм до философите на живота и постмодернизма. Свинтила не само се придържа към този, по-рядко разпространен, стил в науката, но, струва ми се, за България предлага достатъчно добър такъв еталон и същевременно е, може би, един от пионерите му у нас. Част от този стил, особено когато е проявен на високо ниво, се явява богатата езикова култура на автора. Свинтила, например, в разработките си по народопсихология си служи, освен с по-широко известни и по-специални научни термини от много области, така и с много лексика от художествената литература и всекидневната реч, употребявайки в това число рядко срещани в съвременната ни книжнина думи (антрефилета, ексцерпти, аберации, генуинен, ректификация, бином, сюблимирал, лимитрофна, консеквенции, адулация, октроирани, остракизъм, перфидност, циркумфлексия, версатилност, репаратура, аналогон, сиантифизирани, етатизация, номокрация, небулоза, сигнификации, анаграма, и др.).

КАКВИ ОСНОВНИ НАРОДОПСИХОЛОГИЧЕСКИ ВЪПРОСИ РАЗГЛЕЖДА СВИНТИЛА?

Първо, за Иван Хаджийски – един от основателите на българската народопсихология като наука. [Вж. 23] Той заслужено е поставен от Свинтила в началото на цикъл от разсъждения, свързани с особеностите на националната ни психика.

● Хаджийски застава зад релацията „бит-душевност” и зад тезата, че душевността израства „върху определена стопанска основа” [15, с. 18]. В основата на отношението бит-душевност за България стои славянската задруга. Свинтила добавя, че това в крайна сметка е българската селска задруга, „която в огромна степен определя физиономията ни на народ” [15, с. 23]. От нея се ражда типа на задругаря, тя определя ценностите, които са характерни за селяшкия начин на живот. [15, с. 35-36] „Тази чиста „трудова кооперация” според Хаджийски е основа на основите на българския живот.” [15, с. 36] Свинтила откроява един главен извод на Хаджийски, устно произнасян, но ненаписан от него официално, поради цензурата на времето: че поради своя „задругарски произход” българската психика е „социалистоидна” и „комунистическа” по начало. Тук не е необходимо да се прави дори особена пропаганда и разяснителна работа. Колективизмът е присъщ на българската душа.” [15, с. 38]

Според Хаджийски селската задруга „е основната структурираща идея в българския живот и основната референтна група. Тази, която създава матрицата, задава парадигмата на живота на останалите класи и прослойки. На занаятчийството (еснафа) и на интелигенцията.” [15, с. 39]

● Тук Свинтила обаче не се съгласява съвсем и започва да разработва вторият, по негово мнение, (обществено-икономически) стожер на българската национална психика – занаятчийството. То е съществувало „преди конституирането на Балканите на славянската задруга. Българската техническа култура не е нито от славянски, нито от прабългарски произход. Тя е местна. Дължим я на траките …” [15, с. 42] Занаятчийството „ражда същия тип обществена психика” като селската задруга, в „известен аспект и същото историческо „безвремие”…” [15, с. 45], „същият нравствен кодекс” [15, с. 45]
Свинтила обобщава, разсъждавайки върху Хаджийски, че така „цялата българска земя е разделена между две стопански (но и нравствени) организации: задругари и лонжари, които в морално-социално отношение са едно.” [15, с. 46]

● „Важно е да се отбележи, че Хаджийски никъде не вижда субпролетариата от българските манифактурни възрожденски градове. … нито нейде той се занимава с класата на търговците.” [15, с. 46] Тези прослойки също допринасят за облика на българската национална психика.

Следваща важна тема за Свинтила е за раждането на българската психика. За него културисторически „българският етнос не е славянски, не е и тюркски, той е палеобалкански.” [15, с. 57]**** По земите ни са живели: праиндуси, палеомакедонци, траки, прабългари, римски заселници, гръко-латинско население, келти, готи, рицари-кръстоносци, албанци, румънци и др. „Античното население (на Балканския полуостров – Г. П.) продължава да живее до Възраждането.” [15, с. 62] Славяните само се прибавят към него, при това „заемат тези територии, които са опустошени; това не са градски територии.” [15, с. 61]

Според Свинтила, данните за народопсихологията, касаещи Първата и Втората българска държава, са малко. „Дали собствено славянското население е притежавало определена психичност, литературно не е засвидетелствано.” [15, с. 63] Но над психичността на тогавашното население, живеещо на сегашните наши територии, оказва влияние византийската култура.

За периода на Османското иго в покорените български земи се запазва писмеността. „Литературата е същата, езикът е същият, до ХVІІ в. българският грамотар спазва традицията на Кирил и Методий и пише на езика на ІХ в.” [15, с. 64] Обаче от ХV-ХVІ в. в „българския живот е започнало за първи път въпрошателството” и „това е началото на българската психика.” [15, с. 66] Свинтила се пита кой „е човекът, който задава въпросите, който поставя началото на българската обществена психика? Това е несъмнено т. нар. технитар … занаятчийското и търговското съсловие …” [15, с. 67] Този социален тип създава българската психика.

Трета важна тема в народопсихологическите изследвания на Свинтила е за „Илюзорността на българската психика”. Според неговото мнение, тази илюзорност е етнически подхранена и в основата й стоят, от една страна, славяните, а от друга, палеобалканският, тракийският и гръцкият елемент. Илюзията на славянския общинник, т. е. селянина, е, че той се смята за независим от държавата и историята, което може да се нарече наивен универсализъм. Илюзията на палеобалканските, тракийските и гръцки наследници по нашите земи, оформящи градските еснафи е, че те няма нужда да участват в правенето на истинската история, което може да се нарече антиисторичност. Ако „наивният универсализъм е присъщ на българското село, то антиисторичността е свойствена на града …” [15, с. 85]

В тази връзка славяните не са ни донесли нищо добро. Когато „идват славяните, те извършват” културна редукция, така че „разрушават античната култура”, но без да възприемат нещо от нея, но и без да създадат нещо значимо на нейно място, нито пък допринасят за създаването на нова нация по българските земи, защото „няма по-големи ксенофоби от славяните”. [15, с. 71-72] Свинтила отбелязва: „Аз лично смятам, че славянският елемент за България е едно велико нещастие, защото не е годен за никаква форма на рационален живот – нито социален диалог, нито политически диалог, нито културни контакти.” [15, с. 78]

Четвърти обсъждан проблем е „Идеята за равенство сред българите”. Свинтила забелязва, че има „една дълбоко вкоренена идея в българското съзнание, идеята, че всички сме равни” и тази „народопсихологическа черта е с огромна важност и значение за съдбините на българския живот; … схващане … активно и днес.” [15, с. 86] Българската представа за равенство – общество на равни във всяко едно отношение [15, с. 89] (отличаваща се от аналогични западноевропейски представи – Хобс, Кант и пр.) – е една утопия и има корени в славянската община. Друг неин корен е клиентелизма – създавани организирани общности от хора, които се подпомагат битово и материално уж в името на идеална цел, но обвързването става чрез прости роли – в кооперативи, дружества и пр. Там имаме „изравнили се личностно хора, познаващи се физиологически, които не притежават никаква индивидуална тайна по отношение на другия”. [15, с. 95]

Тази егалитаристична представа е принципен враг на индивидуалността, с която се бори със средства като „българския зевзеклък” и омаскаряването и така се създава система за гавра със самостойната личност, като тази тенденция придобива завършен вид „в системата на комунистическото възпитание.” [15, с. 90-91]

В един момент се получава обаче, че не само манталитетът е плод на структурите, а и обратно – у нас стопански структури „са плод на един манталитет” [15, с. 101].

Така или иначе общоразпространената ни представа за равенство „в края на краищата решава съдбата на българския народ. В духа на тази мисловност е и цялата държавна политика.” [15, с. 95]

Следваща основна народопсихологическа тема за Свинтила е „Развратителното въздействие на администрацията върху духа”. Българската социална общност се конституира от генерично прастари комунални индивиди, които я правят инертна маса, където не се извършва истинско индивидуално и социално развитие [15, с. 103], но тези индивиди всъщност могат да достигнат и до по-високи обществени стъпала, да образуват българската държавна администрация. [15, с. 105]

Администрацията въздейства върху обществената психика на българина като култивира у него покорството, съобразяването и адмирацията „към силния и към богатия човек.” [15, с. 106] От друга страна, тя се бори срещу изявената личност – истинските интелектуалци, предприемачи, творци и пр. [15, с. 103-104]

Административното съсловие в България е паразитно и корумпирано. Но се отличава и с други специфични особености: нравите на пашалъка, спахилъка, клиентелизма, роднинството и др. Покрай тези констатации, основно откритие на Свинтила, отнасящо се за българските социално-психологически форми, е т. нар. “динамичен консерватизъм: старите структури успяват да се преоблекат или успяват да влязат в нови и да ги преосмислят” [15, с. 111], респ. общинниците, гилдийците, клиентелистите и пр. „усвояват” нови административни, обществени, образователни, силови, бизнес- организации и звена.
Администрацията ни след Съединението по-скоро пречи на гражданските начинания. Същевременно нашата администрация задушава „стопанския живот.” [15, с. 126]

Парадоксът е, че след освобождението от Османско иго българинът попада в по-голяма зависимост [15, с. 120-122] и тази зависимост е всъщност от администрацията, която е „основното зло и основният престъпник в българската история … който в момента не позволява на хората да поемат една глътка въздух. Това е една паразитна организация, която се храни от едни неимоверни данъци – защото облагането стига до 60-70 на сто, това нещо никъде го няма …” [15, с. 123]

Но как се отнася нашата т. нар. интелигенция към администрацията? Тя се адаптира и започва да съвпада с администрацията и „това е или ще бъде велико бедствие.” [15, с. 123-124]

От наличието на деформирана администрация у нас “следва пълната кухота на понятието за държава” [15, с. 127]. Цялата „тая работа … прави интелектуалеца непродуктивен и … неползваем” [15, с. 127-128] и води до извращение каквото е „е сменянето на функциите на културата и на изкуството. Те почват да служат на просветата – това е дидактическо разбиране, това е отвратително” [15, с. 128-129] От престъпното „подменяне на културата с просветата започва вечната тенденция на българската политика: да се обезпечава тая група от интелигенцията, която носи най-дълбоко белезите на провинциализма.” [15, с. 146]

Шеста съответна Свинтилова тема носи заглавието “Генералната мерзост на българския живот”. Характерно „за българския живот е една непрекъсната борба, и то много сериозна – на индивидуалностите за оцеляване и на масата за унищожение на индивидуалностите.” [15, с. 131]
Свинтила създава кратка история на индивидуалностите и тяхното третиране в България. Според него, още в Първата българска държава “има индивидуалности, които се стремят към хоризонти от нов тип” – „разбира се, в дворцовите среди, сред духовенството, сред занаятчиите”; но в „нашето село и дума не може да стане, че е имало някакво развитие на личностния тип.” [15, с. 131-132] През османското владичество личностният тип „съвпада с общите стремежи към образование, към автокефалия на Църквата, към завоюване на износната търговия … “ [15, с. 133], а накрая на робството – и с идеалите за национално освобождение. След образуването на Третата българска държава възниква модерният личностен тип – Алеко Константинов, Пенчо Славейков, Петко Юрданов Тодоров, Яворов и Вазов от по-късните си периоди, Дебелянов, Кирил Христов, Атанас Далчев, Елин Пелин и др. Това е тип, който „не само приема войната, която масата” му обявява, но и „обявява война на масата.” [15, с. 135-136] Какви са обаче последствията за личностният тип от българското общество? Стига се „дотам, че да бъдеш интелектуалец в България е престъпление” [15, с. 142], животът на истинските ни интелектуалци „се превръща в ад.” [15, с. 148] В България изходът за интелектуалния слой е само един – самота – т. е. вън от всякаква общност. [15, с. 148]

За борба с истинските интелектуалци у нас се създава интелектуална мафия, която „много дълбоко бди за инакомислещите.” [15, с. 142] Това, че общественият и политически живот минава „в ръцете изключително на лумпениата, на субпролетариата” [15, с. 152], има своите неминуеми социализационно-възпитателни следствия, които се изразяват в „една дефектност … пренесена отвън на личността”, респективно „създаването … на безхарактерност. Това е преадаптация. … Раждат се безгръбначни, … най-различни типове на асоциално поведение и форми на обществен кретенизъм. … Започва … докарвачеството, т. нар. натегачество … за да съществуваш, трябва да пристъпиш към самодеградация.” [15, с. 152] Следствие от това е „самоомразата на българина” и „склонността към политическо предателство”. [15, с. 156-157]

Начин за борба с модерната индивидуалност у нас е „опитът тя да бъде превзета и подчинена на някакво колективно дело” [15, с. 143], „да се слее интелектът с обществената задача” [15, с. 266]. Касае се за фалшификация на творчеството на изявената личност в България в посока на интерпретацията му в по-ограничен, популярен и удобен за средностатистическата маса и държавната администрация смисъл, което по същество е опит да се нивелират интелектуалците.

Обаче, независимо, че в чисто практически план антиинтелектуалната общност (селската община, градската клиентела, държавната администрация, интелектуалната мафия и популярните партии) в България печели борбата против индивидуалността, против самобитната личност, все пак тези уж победители не могат да се утвърдят във висшите сфери на създаване. Разкрива се само, че средният „българин е еснаф, тарикат, хитрец” [15, с. 142]

В резултат се налага „българската идея, че образованието трябва да създава само практични хора, homo faber, без теоретична мисъл…” [15, с. 142]

Седма тема е „Клеветата – една българска особеност”. „Едва ли има някой да оспори, че клеветата е българско качество, или че завистта е български гений.” [15, с. 159]; „може да се каже, че това спада към българския манталитет, че е част от българското самосъзнание” [15, с. 159], а в последно време „ние преживяваме един ренесанс на клеветата.” [15, с. 162]

Свинтила дава много примери за, в голяма степен неоснователно, оклеветяване, тиражирано в българското обществено пространство; това, от друга страна, е стимул софийският интелектуалец да изследва историята на феномена клевета у нас, за да може да си го обясни по-добре. До късното българско Възраждане и Освобождението от османско иго клеветата не е разпространена особено. Скоро след Сан-Стефановата ни независимост завършва „патриархалността и в живота грубо експлоатират клеветническите страсти. … От тогава на сетне българската общественост боледува от клеветничество.” [15, с. 165] Какво е възможното обяснение за тази тенденция? „Промяната на обществения ред, промяната, която въвежда свободата на частното предприемачество, на конкуренцията, на свободната инициатива идва като гръм върху” [15, с. 165] „меките сърца” на патриархалните българи; „свободното развитие на личностите е почнало” [15, с. 165]. „Разликите от културно, социално и материално естество се установяват с почти катастрофален удар.” [15, с. 165] И много хора намират отдушник в клеветата срещу по-изявените и успелите. Не трябва да се забравя, че в България нишите за добра професионална реализация са ограничени, и това допълнително подклажда клеветата, защото на реализиралите се в тях гледат с подозрително око, като на хитреци. Обругава се и се оплюва таланта на другия, неговите умения, всичко, което е постижение на личностното развитие.

Относно средствата на клеветене, Свинтила особено подчертава ролята на пресата. [15, с. 166-167]

Друга народопсихологична тема е за носителя на модерната социална психичност и тя продължава темата за раждането на българската психика. В това продължение се прави опит да се установи и характеризира представителният тип българска психичност, който се е утвърдил най-малкото през последното столетие, и господства върху другите типове психичност в България, и влияе върху съдбините й; от друга страна, този тип определя модерното ментално състояние на нашето общество.
Свинтила забелязва, че историческият корен на модерния представителен тип българска психичност се крие в стария клиентелизъм [15, с. 169], при който има „пълно отрицание на индивидуалността, особено на модерната индивидуалност”. [15, с. 169-170] Човекът от средата на по-новата клиентела е „т. нар. партизанин, човекът от партията, дребният политикан.” [15, с. 170-171] Същият тип „не съвпада точно с еснафа, занаятчията, учителя, лекаря, интелигента, инженера и т. н., но възниква на тяхна основа.” [15, с. 171] Възниква и на основата на дребния буржоа, но не е тъждествен с него.” [15, с. 172] Следователно „като че ли имаме едни облакови образувания на основата на социално изпарение” [15, с. 171] и „към всички тия основни типове – селяни, градско население, интелектуалци, работничество – се явява един вариращ тип” [15, с. 172], ставащ представителен за българската психичност. Но този тип „не можем да го бутнем в понятието маса или в понятието тълпа и трябва да останем при едно неутрално негово обозначение: модифициращ тип …” [15, с. 173] В крайна сметка Свинтила съзира модерния представителен тип българска психичност в един комуноиден полу-селяко-интелигентски-еснафо-пролетарски приспособленец, проявяващ същевременно угоднически и тарикатски черти, без устойчиви ценности, с безпринципно поведение, създаващо допълнителни проблеми на околните. Ние ще си го кажем – един непрекъснато осъвременяващ се Бай-Ганьо. Той впрочем дава и облика на нашата администрация.

Следваща народопсихологична тема е за „буржоазните прагматики” и „метрията”. Свинтила съзира като ключово явление в буржоазното общество прагматиката, т. е. приложението. Нашият народопсихолог дава в тази връзка много конкретни примери. То означава „служене със” и води до „дълбоката трансформация на предметния мир по отношение на субектността.” [15, с. 193] На основата на приложението се развива метрията: за да си служиш добре ти трябва метрична система и така „навсякъде се явяват” мерни единици. [15, с. 195] На основата на метрията пък се развиват анализа и статистиката. Последната на свой ред помага за осъзнаването, осмислянето и разпознаването на обществените феномени. [15, с. 197-198]

Според Свинтила, от развитието на прагматиката (приложението), метрията (метриката), анализа и статистиката се променя решително начина на живот и мисленето на хората. „Чрез своите прагматики буржоазията освобождава всички социални среди. Никога популациите не са били така активни.” [15, с. 198] Буржоазията „предлага активност на всички” [15, с. 199], тя „дава възможност на всеки, който желае, да действа”. (15, с. 201)

Но прагматиките в човешкото битие все пак пораждат поне два сериозни проблема. Единият е възможността за неадекватно ориентиране в историята (минало и бъдеще); от гледна точка на прагматиките се създава впечатление, че тя е логически процес и в нея изненадите са изключени, но ходът на историята е в същност не логичен, а метафизичен*****. Вторият проблем е опасност от бездуховност. Буржоазното и особено постбуржоазното масово общество със своята прагматика и праксеология „снема от себе си грижите за духовността, като ги прехвърля изцяло на отделния човек” [15, с. 203-204]; То започва да борави само с някакви продукти на интелекта, но не и със самия него като жива и достатъчно противоречива същност, чието действително развитие се изоставя зад строго обществените предели.

Десети проблем с отношение към народопсихологията е „Централното историческо място на буржоазията”.

Според Свинтила, буржоазията си представя, че от нея започва всичко съществено в исторически и обществен план, което има да стане [15, с. 206]. За да може да го реализира обаче, тя си създава определени условия. Нашето буржоазно семейство от предсоциалистическия период „живее в материални условия на достатък” [15, с. 209], което позволява „индивидуалното развитие. Това беше нещо обикновено: да имаш парите и да живееш за някаква естетическа ценност.” [15, с. 212] Независимо от някои свои негативи, световната буржоазия „има грамадна заслуга, осигурявайки института на частната собственост”, позволяващ „индивидът да се обезпечи материално и да работи в един свой интерес” [15, с. 213-214], така получавайки „огромен простор на индивидуалното развитие”. [15, с. 213-214]. По този начин се допринася за създаването на „социално пространство за интелектуалната среда”, сега – „стократно увеличено.” [15, с. 214] Буржоазията „прави от културата нещо всеобщо.” [15, с. 215-216] Огромен брой хора могат да се занимават с изкуства и науки и така се спомага за „извисяването на културата”. [15, с. 213-214]

Но за разлика от класическото буржоазно време, постмодерното общество носи разочарования. “Политиката на “Iaisser faire”****** (лесе-фер – Г. П.) никога повече няма да се повтори – защото вече безумно е ограничена частната инициатива, най-напред чрез една зловеща данъчна система. След това … чрез … администрацията” [15, с. 218-219] и сега „характерът на производството, на неговата организация е такъв, че ти девет десети от времето си даваш за” него, а „за своето развитие ти употребяваш една десета от времето си.” [15, с. 219] Това стеснява хоризонта на екзистенцията неимоверно и „е предопределящо за ниското съвременно културно ниво.” [15, с. 219]

Още няколко Свинтилови теми са свързани, колкото с народопсихологията, толкова и със социалната психология, социология и политическа философия. От друга страна, при тези теми бележитият наш интелектуалец разсъждава за тенденции в световен план, но дава примери и от българската действителност. Това са темите: “Просветителството и митът за здравия разум”, „Буржоазните прагматики и т. нар. оратория”, „Етатизацията и юридизацията”, „Адмирацията”, „Историческия стоицизъм на човека”. Констатациите и изводите на Свинтила тук, т. е. – за буржоазното и постбуржоазното общество, които важат за българина, по парадоксален начин са действени в известна степен и за социалистическа България. Там обаче Свинтила забелязва още специфики, които са може би най-релефно отразени в творбата му „Психопатология на комунизма”.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Първо. Минчо Драганов в обемистата си антология „Народопсихология на българите” отбелязва: „Някъде около 1949 г. публикациите по народопсихологически проблеми (у нас – Г. П.) секват почти напълно … Трябва да се признае … че възстановяването на народопсихологическата мисъл се осъществи с твърде бавни темпове.” [11, с. 31] Едва ли може да се отрече, че немалък принос в това възстановяване има Владимир Свинтила. Но в тази връзка особено заслужава да се подчертае, че неговият път не съвпада с този на генерацията народопсихолози от социалистическия период, които покорно подчиняват своите изследвания на генералната линия на Партията, на диамата и истмата, на политическия и идеен комформизъм, и затова техните проучвания предлагат в най-добрия случай откъслечно достоверни данни, без цялата истина, с изопачаване на съответните основни закономерности или направо игнорирането (прикриването) им. Свинтила смело и оригинално развива идеите си в друга народопсихологическа посока – немарксистка, критично-реалистична, интердисциплинарна, междунационално- и междукултурно-сравнителна – която, в крайна сметка, се оказва далеч по-продуктивна, с много и ценни изследователски резултати и потенциал, подобно на светлоносните опити (lucifera experimenta), за които говори още Френсис Бейкън [12, с. 25].

Второ. За България и българите съществува богата научна литература. Наред с типично профилираните изследвания по национална история, етнография, литература, философия, социология, психология, педагогика, икономика и пр., се появяват все повече интердисциплинарни работи по философия на родната история [10; 1; 14] и върху българската култура [8; 7; 2; 3; 5; 6; и др.]. Обаче представлява трудност за учените да извлекат от този богат фонд съществените знания за народопсихологията на българина, да попаднат на точния народопсихологически изследователски предмет. Свинтила прави рядко изключение от тази “центробежна” насока. С голяма проницателност (като на феноменолог – може да се каже) той успява да достигне до базовите ни народопсихологически структури, тяхното функциониране, разгръщане, закономерности и емпирика.

Трето. Обобщенията и заключенията на Свинтила имат, не само теоретическа, но все пак и значителна практическа полза. Много добродетелни хора в България изпадат в социални ситуации, в които не могат да си обяснят случващото се с тях – то им изглежда против всякаква здрава логика. Това ги води до объркване, стъписване, ступор, негативен стрес – препятстващи човека в работата и извън нея и действащи убийствено в преносен и пряк смисъл. Навлизайки в спецификата на народопсихологията ни обаче – с помощта на такива майстори-познавачи като Свинтила – човек, който се стреми към доброто, има шанса да достигне предварително до нелицеприятни, но изключително устойчиви, закономерности на българщината като душевно-поведенско проявление******* и вече да е способен хладнокръвно да си обясни много (привидни) парадокси, които ще настъпят при взаимоотношенията му със съотечественици и по-трезво да е подготвен за това, което може да му се случва за в бъдеще у нас, възприемайки го спокойно, без вълнение, по подобие на джайнските и стоическите мъдреци. Шопенхауер накрая на своята философия отбелязва, че „този наш толкова реален свят с всичките му слънца и млечни пътища е нищо” [26, с. 378]. В този дух може да се твърди, че, ако в една държава не се преодоляват неблагоприятни народопсихологически тенденции, тя ще следва движение надолу, към нищото, докато не изчезне съвсем.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

БЕЛЕЖКИ

* Материалът е по едноименен доклад на д-р Горан Попов, изнесен на 18.03.2013 г. пред Съюза на учените в България.

** Задна корица

*** Излъчeно по българска телевизия през 2006 или 2007 г.

**** В едно най-ново генетико-историческо изследване, базирано върху ДНК-анализа, се правят някои изводи, хармониращи с позицията на Свинтила: „съвременните българи са потомци на население формирало се на територията на Европа около 50000 г. преди Христа”, при което генетичните факти „не позволяват поддържането на славянски произход за днешните българи”; „така наречените „пра-българи” … са имали европейски произход и теорията за тяхната миграция от Балканите към Средна Азия и последвалото им завръщане в пра-родината е единствената теория за техния произход доказуема със средствата на модерната генетическа наука.” [4, с. 10] Работата е там, че за неславянски произход на българския етнос са се произнасяли наши сериозни изследователи още в началото на миналия век – Ганчо Ценов [25], Тодор Панов [13, с. 65-67], и др. Обаче в публичното ни пространство тази научна алтернатива е малко известна.

***** В тази връзка само можем да напомним мисълта на Ж.-П. Сартр, че е невъзможно „да се усети живота в неговата перспектива – тя винаги се прокрадва отзад, и ти се оказваш в нея” [Цит. по 21, с. 38] Джон Ленън казва: „Животът е това, което ти се случва, докато ти си правиш други планове” [20].

****** Съставителят на книгата на Свинтила, от която е горния цитат, пояснява за “Iaisser faire” – “Оставям да прави (фр.), свобода на търговията, ненамеса на държавата в сферата на икономиката, характерна за ранния капитализъм.” [15, с. 218]

******* Те са илюстрирани прекрасно още в художествено-литературните творби на Алеко Константинов (особено „Бай Ганьо”), Стоян Михайловски („Книга за българския народ”) и др.

.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

1. Аврамов, С. Българският дух през вековете. С., 2000.

2. Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха ХІХ-ХХ в. Състав. Николай Аретов и Николай Чернокожев. София, 2001.

3. Даскалов, Р. Между Изтока и Запада: Български културни дилеми. С., 1998.

4. Димитров, Д. Ил. Митохондриал ДНК (мтДНК) – пан европейски проект и някои негови български перспективи. – Сп. „АВИ-ТОХОЛ”, 2009, кн. 30.

5. Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност. Състав. И. Еленков, Р. Даскалов. С., 1994.

6. Конева, Р. Голямата среща на българския народ. Културата и предизвикателствата на войните. С., 1995.

7. Кръстева, А. и др. Универсално и национално в българската култура. С., 1996.

8. Минков, М. „Европейци сме ний, ама …”. България върху културната карта на света. ИК „Класика и стил”. 2007.

9. Минкова, Ст., Тр. Трифонов. Български дух, душевност и духовност през вековете. С., 2003.

10. Мутафчиев, П. Книга за българите. С., 1992.

11. Народопсихология на българите. Антология. Под общата редакция на проф. Минчо Драганов. С., 1984.

12. Нарский, И. С. Западноевропейская философия ХVІІ века. М., 1974.

13. Панов, Т. Психология на българския народ. Велико Търново, 1992.

14. Попов, Ст. Българската идея. С., 1992.

15. Свинтила, В. Етюди по народопсихология на Българина. С., 2007.

16. Свинтила, В. Лицето на горгоната. С., 2010.

17. Свинтила, В. От Маркс до Христа. „Издателска къща „Кибеа””, 2002.

18. Семов, М. Избрани съчинения. 1 том. Българска народопсихология. С., 2009.

19. Сенека, Луций Аней. Избрани диалози. С., 1987.

20. Сп. „Олимп”, 23 юли 2014 г. / Стоил Стоилов. (https://www.facebook.com/448427285267340/photos/a.561136997329701.1073741836.448427285267340/561137047329696/?type=1&theater)

21. Стретерн, П. Сартр за 90 минут. М., 2005.

22. Съвременна българска енциклопедия. Четвърто преработено и допълнено издание. И. Габеров и др. Велико Търново, 2003.

23. Хаджийски, Ив. Бит и душевност на нашия народ. Избрани съчинения в три тома. С., 2002-2003.

24. Харт, М. 100-те най-влиятелни личности в историята на човечеството. С., 1995.

25. Ценов, Г. Произходът на българите и началото на българската държава и българската църква. ИК „Хелиопол”, 2005.

26. Шопенгауер, А. Собрание сочинений. Том первый. Мир как воля и представление. М., 1992.