Неизвестни страници за съпротивата на български историк от времето на комунизма срещу съветски фалшификации по т.нар. Македонски въпрос
Широко разпространено, при това не без основание, е мнението, че в епохата на комунистическа диктатура България е била най-верният и безропотен съюзник на СССР. Това поведение има своите исторически корени, вероятно и в русофилската част на българското общество преди 1944 г. Ако обаче за реакциите на самозащита срещу такова поведение има достатъчно примери, то на широката българска общественост е малко известен единственият факт на открита съпротива на НР България срещу антибългарски извращения, намерили почва в СССР. Ябълката на раздора е била Македония, а българският „бунт“ изпреварва с няколко месеца разгара на Пражката пролет.
През ноември 1967 г. проф. Войн Божинов, зам.-директор на Института по история при БАН, написва своята справка „Неправилни научни концепции по македонския въпрос в трудове и публикации на някои съветски историци“. Зад анализа застава ръководството на БАН и материалът, заедно с други актуални разработки, посветени на Македония, е отпечатан на циклостил в специално издание под общото заглавие „Македонският въпрос“.
В книгата се констатира, че след създаването на СР Македония, историците в тази република и в Югославия обнародват много книги и публикации с документи, в които преднамерено и антинаучно се фалшифицира историческата истина, а целта е да се ограби българската история. Търсят се исторически корени и доказателства, за да се обоснове създаването на новата нация в СР Македония след Втората световна война, която се изгражда на антибългарска основа, като системно се денационализира българското население във Вардарска Македония. Отчита се, че поради недостатъчното научно изследване и познаване на македонския въпрос, а също и поради недостатъчния отпор от страна на българската историческа наука, тези антинаучни концепции, широко разпространявани от историците на СФРЮ чрез техните книги, издания и пр., печелят терен. Това положение нанася сериозни вреди на българската история и на националните интереси на България.
Като се анализира политиката на СССР, в книгата се казва: „През последните години някои съветски историци, вероятно по конюнктурни съображения, отстъпиха от тази историческа истина по македонския въпрос, като в свои трудове и публикации на документи усвоиха антинаучни концепции, близки или покриващи се с тези на историците в СР Македония, въпреки убедителните сведения и факти на самите документи, говорещи за българското население и народностен характер на Македония“. Изводът се набива на очи – тази дейност на СССР вреди на националните интереси на България.
Проф. Войн Божинов анализира редица съветски исторически издания, в които се прокарват открито антибългарски тенденции. Така например той пише, че: „младата съветска колежка Ирина Сенкевич, въпреки изричните констатации в докладите на Хитрово (руски консул в Битоля – б.а.), заключва неправилно: „М. А. Хитрово нарича езика на славянското население в Македония „славянски“… Това значи, че авторката съзнателно изхвърля името „болгарин“ и „български език“, като ги замества със „славянин“ и „славянски език“. Така правят историците и от СР Македония, които отиват и по-нататък, като заместват „българин“ и „българско“ с „македонец“ и „македонско“. И то не само в интерпретацията, но и в самите документи“. Такива неслучайни грешки И. Сенкевич допуска и в други свои публикации“.
Друг случай е посочен в научната публикация „Към въпроса за дейността на македонската интелигенция в Русия в началото на ХХ век“ с автор К. Л. Струкова. Същата „има предвид ясно и отделно интелигенцията от Македония, но не като такава от географска област, а като нещо различно в народностно отношение. Затова и в заключението си тя казва, че публикуваните материали свидетелстват за наличието на културни връзки между Русия и Македония в първите десетилетия на ХХ век, за настойчивия стремеж у македонците да развиват контакти… Изводът е, че славянското население на Македония се преценява като нещо отделно, различно, в смисъл, че не е българско… Ясно личи стремежът на авторката да не признае историческата истина, че става дума за българско население в Македония“.
Проф. Божинов описва и случаи на българо-съветско научно сътрудничество при съвместни публикации, при които съветската страна не спазва постигнатите договорки и извършва научни фалшификации в ущърб на България. Такъв е случая с тритомния документален сборник „Освобождението на България от турско иго“, върху който работи смесен екип. В него е включено писмо на българския архимандрит Методий Кусев от Охрид, в което говори от името на българите в Македония като техен представител и пълномощник. Въпреки, че никъде в текста на документа не се говори за „македонци“, съветските редактори изменят анотацията и записват „Писмо от архимандрит М. Кусев до Н.П. Игнатиев за необходимостта от обединение на българския и македонския народи в политическо и църковно отношение“. По този повод в изданието на БАН се констатира, че „с този текст, в явно противоречие със съдържанието на документа, в който никъде не се говори за отделен македонски народ, се прокарва погрешната линия, изтъкната и в горепосочените трудове, да не се признава българският характер на населението в Македония“.
Анализирана е и статията за Македония, поместена в Съветската историческа енциклопедия, издадена в Москва през 1965 г. За нея се казва, че „основната линия в тази статия е положението, че славянското население в Македония е нещо отделно от българската народност в средновековието и от българската нация в новото време. Затова никъде в нея не се споменава за българско население и българска култура… Тези… положения… явно говорят за премълчаване и отстъпление от историческата истина по главния въпрос за народностния състав на населението на Македония“. Антибългаризмът на съветските „другари“ достига най-острата си форма като говори за съвремието. „В СФРЮ македонците съставляват основното население в СР Македония, със свой национален език и култура…, а в България македонците (около 180 000 души), живеят преимуществено в Благоевградски окръг и се сливат с родствените им българи“. Коментарът на БАН по този случай е, че за СССР „те не са българи, но стават такива“.
Проф. Божинов описва и случай, когато ЦК на БКП през 1963 г. решава да уведоми ЦК на КПСС със свои бележки по македонския въпрос. За съжаление „в по-голямата си част те не се взеха под внимание при окончателната редакция на труда за печат. Изхождайки от положението, че съществува СР Македония , в рамките на СФРЮ, съветските историци написаха двете глави за историческото развитие на Македония, включвайки тази област и в историческите карти на труда в „Югославските земи“ в историята, като по отношение на етническия състав на населението заеха неясни, неопределение научни позиции“.
Изводът в циклостилното издание на БАН „Македонският въпрос“ е категоричен: „В най-новата история обаче най-голяма денационализация спрямо част от българската нация се извършва с българското население във Вардарска Македония. Именно за нея се търсят исторически доказателства и аргументи, търси се историческата наука, като се фалшифицира нейната правда“. Затова се апелира „съветската историческа наука…, като отхвърли конюнктурните съображения“, да „се придържа към историческите факти и истина“.
До разпадането на СССР през 1991 г., Москва не промени своята позиция по Македонския въпрос. За съжаление днешна Русия на Путин продължава тази съветска политика. Което би трябвало да бъде най-малкото повод за размисъл у някои днешни български патриоти по темата Македония.
Спас Ташев
