Тези дни доста се изписа и каза по българските медии по темата трябва ли да има или не религиозно образование в училищата. Съдържайки често познатия въпрос: “Трябва ли въобще една светска държава да има нещо общо с подобно образование?”, мненията и позициите на различни хората по темата в по-честия случай стигаха до това, че може да има такова като свободно избираем предмет, и че всеки опит подобно обучение да се превърне в задължително, би бил не само недемократичен, но би довел и до негативни последици. Изразиха се и опасения, че подобно задължително, т.е. предполага се по-масово обучение, ще сепарира, ще разделя децата допълнително на християни и мюсюлмани, на вярващи и атеисти.
Това дали държавните образователни системи на една светска държава трябва да отделят ресурс за подобно образование е решен, впрочем, в доста европейски страни по начин, подобен на този, какъвто искаха да бъде от Българската православна църква и от Главното мюфтийство на мюсюлманите в България. Казвам подобен, защото нито православното, нито мюсюлманското вероизповедание е пожелало или би могло въобще да пожелава чрез своето ръководство или представители задължителност в смисъла, в който някои тук я разбират. Задължително в случая значи, че ако който и да било родител не иска подобно образование за детето си, неговото дете няма да бъде занимавано с такова. Ще учи етика примерно или други, подобно назовани или алтернативно избрани предмети, но никакъв случай задължително религия. Както е, впрочем, и в страни – членки на ЕС, в които има обучение по религия/религии – като Гърция, Германия, Норвегия, Швеция, Словения, Полша, Румъния и др. Всяка страна има своя специфика и свой модел в това отношение, но така или иначе религиозно образование има в доста европейски и разбира се светски страни. (Впрочем, във всички тези страни и не само в тях големят въпрос за това как може да се избегне, не да се стимулира или пък да „разрешава“ само през т.нар. политкоректно говорене т.нар. война между цивилизациите, няма как да не стои.)
Като оставим настрана това какво се/не се разбира под задължителност, можем да обобщим накратко това, което поне в България има досега като практика в обучението по религия като свободно избираем предмет. Под един процент от всички ученици в страната са посещавали свободно избираемите предмети “Религия – Православие” и “Религия – Ислям” за миналата 2009-2010-та учебна година. По данни от Синдиката на българските учители, три хиляди от тях са посещавали “Религия – Православие” и малко над 20 хиляди “Религия – Ислям”. Тези свободно избираеми предмети (или СИП-ове, както се наричат) имат много нисък общ процент на посещаемост не само и не толкова поради желанието или нежеланието на родителите да записват децата си за подобни предмети, а защото за да се организира обучение по подобни предмети в което и да било училище трябва не само директорът му да има желание за това, но и съответната община, към която е съответното училище, да го включи в разходите за образование, да отпусне средства за него.
Можем да си представим какво значи това, не само защото живеем във време, когато средства се икономисват от всичко. Дори България да не търсеше още дъното на своя икономически и финансов кризис, дефицитът ни не е само материален или финансов. Има и друг – ценностен дефицит, който разбира се далеч не е характерен само за страна като България, но, от друга страна, като се събере материалния с духовния ценностен недостиг, нищо чудно, че и на най-силно обичащите родината си български емигранти не им се прибира в страната. И че по-голямата част от доброто, знаещото и подготвеното, което успява да се роди и отгледа в това общество въпреки всичко, продължава да напуска или да иска да я напусне. Колкото до всички онези деца и младежи, които израснаха в хаос и вопиюща комерсиалност, сред мутризация, чалгизация и пр., попивайки ги без никакъв противовес или защита, те могат също да я искат да напуснат и част от тях сигурно също ще го направят. Давайки на свой ред принос към крими или порноконтингента на която и да било по-богата, по-уредена страна.
Разбира се това за чалгизацията, хаоса, безперспективността или многото емигранти всички го знаем. Както и това, че в “българската душа” така да се каже, ако си позволя този символичен израз, не само поради все още близките исторически 45-години идеологическо идолопоклонничество, но и поради причини и нишки, криещи се доста по-назад във времето, не е била никога, казано общо, нито напълно християнска, нито дълбоко православна. Когато е имала, обаче, сред себе си водачи, които са били и духовни, не само политически, още по-малко комерсиални, без да имат каквото и да било държавна подкрепа (когато не е имало самостоятелна държавност т.е.), е могла да се организира и образователно, и културно, и политически. За доста кратък в исторически контекст период, и минавайки през няколко локални и една-две световни войни, в тази малка страна възрожденският, преддържавен елит, се преобразува и развива по един или друг начин (колкото и да воюва братоубийствено помежду си), в елит и по време на собствена държавност; елит, доста различен от днешния, не само защото разбира се са минали още няколко поколения време.
В един момент през втората половина на миналия век, този елит, след като е бил изметен, прогонен, пречупен или унищожен след края на Втората световна война, бе заменен с друг, който не само беше атеистичен или богоборчески да го нарека, но беше и елементарно, безпросветно атеистичен в по-голямата си част. Липсваше му не само метафизичен (да не говорим за богословски) интерес или знание – колкото и изключения да има разбира се, изключения от общото правило или тенденции винаги има – но и културна и личностна свобода. За 20 и малко повече вече години т.нар. преходен период, който настъпи след 10 ноември 1989 г., малко или повече точно из недрата на този елит се роди и голяма част от днешния ни, т.нар. елит, който се характеризира с това, че израсна във време, в което има всичко, само не и скрупули. Бай Ганю, Гьочоолу и Дочоолу, казано пак символично, които сигурно никога не са умирали, не са си тръгвали от тук, се развихриха с нова сила, само дето нямаше вече кой знае колко Алековци за убиване. Родените по-късно Алековци не искаха нито да описват, нито да се връщат от Чикаго; от Торонто, Монтреал, Лондон, Берлин, Париж, Прага, Кейптаун или Брисбейн. А още по-лошо в известен смисъл беше, че никакъв Антим І или Иларион Макариополски, или Стефан екзарх, или Петър Дънов, ако щете, не се появи и не искаше да спасява никого вече. Това, което се появи, беше само един митрополит Пловдивски Николай, да не говорим за старозагорския му колега.
Защо казвам всичко това? Защото, колкото и да е на пръв поглед странно и несъстоятелно може би за някои като пример или аргументация, наскоро чух един професор по теория на литературата в Софийския университет да каза в ефира на БНР, че, цитирам: “И най-убедените християни, които познавам, не стъпват в православната църква, за тях тя е кощунство срещу правата вяра”. Както и, че: “Самото християнство има много нравствени кусури като чиста религия”. Професорът, за който става дума, е при това един симпатичен, честен и уважаван човек. Той обаче не се посвени да се прави на корифей за неща, които не само, че не са точно в неговата сфера, но и най-вероятно успя да убеди всички онези слушатели, за които “дядо Господ е нещо като бабина деветина” (последният израз разбира се не е негов, а мой), че знае какво значи християнство и какво значи православие. Църквата, или казано по-точно нейните владици, си замълчаха. Те едва ли и биха могли да оборят достойно и аргументирано всичко онова, което професорът, който цитирах, ги посъветва. А това, което този професор ги посъветва, беше да не се борят за религиозно образование в училищата. “Недейте, братя – каза им той – ще сгрешим спрямо хората и спрямо Бога”.
Това, че един светски мислещ човек (макар и с богата историческа и лична култура, както е в случая), започне да съветва духовниците от БПЦ кое е добро и кое не спрямо Бога – заявявайки в същото време, че да стъпиш в православен храм е кощунство за най-убедените християни – е само един, макар и доста показателен пример, че нещо просто не е в ред и то много не е в ред. Този пример е показателен, макар и индиректно, и за това колко слаба духом и интелектуално може да е една Църква, която не може да стигне не само до душата или съзнанието на този професор, но и до душите, съзнанието, мисленето на много други като него; да им подкаже, на тяхното, не на някое по-лесно ниво, в какво точно бъркат. Защото иначе (както и си е), най-добрите водачи, които и да са те, в едни особени полета не на материални, а на съвсем други същности и ценности, слепите ще бъдат водени, и то в по-добрия случай, от «еднооки самуилови войници».
Там, където много възрастни не знаят, че «пътят към храма» не е само израз от съветски филм; където много от тях не знаят като влязат в храм, какво точно да правят в него и затова стоят разкрачени примерно или се чудят къде да си сложат ръцете; там, където и сред най-образованите се срещат хора с много ниска или пък объркана, неадекватна религиозна култура; какво да кажем за т.нар. обикновени хора? Какво могат да научат тези т.нар. обикновени от просветени, които сами се нуждаят от просвета, или от владици, които сами се нуждаят от подкрепа?
Може би само и единствено затова професорът, за който стана дума по-горе, е прав. Няма как възрастни, които сами не знаят по какви точно пътища вървят, да показват табели на пътища на децата си.
(c) Мариана Христова
www.stranitzi-stannitzi.blogspot.com
Солидаризирам се с голяма част от това, което сте написал, Nik.
Проблемът с обучението по религия/религии е специфичен, има различни страни и измерения. Важното е не дали, а как би се провеждало едно подобно преподаване или просвета. Но когато, както сам сте цитирал част от псалом 13, че:
\"1.Рече безумец в сърцето си: Няма Бог!
Развратиха се човеците, извършиха гнусни дела; няма кой да прави добро.
2.Господ от небесата с внимание погледна към синовете човешки, за да види има ли кой да разбира, да търси Бога.
3.Всички се развратиха, станаха еднакво покварени; няма кой да прави добро, няма нито един.
4.Нима не ще се вразумят всички, които вършат беззаконие, които тъй изпояждат народа Ми, както ядат хляб, и които не призовават Господа?
5.Там ще се уплашат те от страх, (дето няма страх,) защото Бог е в рода на праведните.
6.Вие се подиграхте с мисълта на сиромаха, че Господ е негова надежда\"
малко са онези, чиито молитви и начин на живот могат да противостоят на това, което се случва и доминира около тях. Важни наистина е не външното, не показното, не ритуалното, а онова, което оцелява или доминира или не вътре в душите и на миряни, и на свещеници; и на атеисти.
\"Вие сте солта на земята\", казва според евангелските текстове Христос на онези, които са усетили в душите си същността, най-важните и дълбоки измерения на неговото учение. Какво би станало, ако самата сол ообезсолее? Ако няма кой да покрива или да спира поне в някаква степен моралните пропасти, обърканости, невежества на едно или друго общество или страна (че и на света, колкото и той да е широк, многообразен, различен)?
Понякога изпитанията, меркантилността, невежеството, да толкова много, че човек се огъва пред тяхната тежест. И това става най-вече тогава, когато хората използват неведомия, огромен потенциал на душите си (който съществува, независимо от това в какво вярват и в какво не, само дето никак не е без значение за какво точно го използват) да се нараняват, потискат, използват, ограбват, заблуждават и пр. едни други. Няма как просто с ценности от рода на кой колко иска да притежава или кой колко иска да е \"велик\" или кой колко смята само себе си за прав и само своята болка вижда, да се съхранява и да се развива в някаква, макар и относително добра посока, което и да било общество. Далеч не всички хора си дават сметка дори и само за това, че всичко по някакъв начин е свързано и връзките между всичко, което се случва или не се случва, не са видими, не могат да се измерят с чието ии да било изследване или статистика.
Вчера, 30.09.2010, телевизия ББТ излъчи едночасово предаване, посветено на тази проблема ( Религиозното обучение – различният поглед – ІІ-ра част: http://www.bbt.tv/programme/7 ).
Уточнение: За да намерите записа на въпросното предаване, след като сте кликнали върху 1) http://www.bbt.tv/programme/7 , намерете и кликнете върху 2) Откровено с Ели и върху 3) Религиозното обучение – различният поглед – ІІ-ра част 30 септември
И най-убедените християни, които познавам, не стъпват в православната църква, за тях тя е кощунство срещу правата вяра…
Този пример е показателен, макар и индиректно, и за това колко слаба духом и интелектуално може да е една Църква, която не може да стигне не само до душата или съзнанието на този професор, но и до душите, съзнанието, мисленето на много други като него; да им подкаже, на тяхното, не на някое по-лесно ниво, в какво точно бъркат.
Професорът – Никола Георгиев от Факултет „Славянски филологии“ на Софийския университет – не заявява директно своята атеистична религиозност (атеистите също са религиозни – те ВЯРВАТ, че няма Бог). Както мнозина представители на хуманизма на Просвещението, и той поставя човека на върха на моралната стълба: човекът е мерило за всичко, над него няма никой и нищо.
Само че този човек се оказа и зъл, и себичен, и злобен, и завистлив, и коварен, и гаден, и отвратителен, и противен, и крадец, и убиец – и въобще жалък претендент за морален стожер. Това проличава особено през последните 66 години на разюздан атеизъм, покрил България с мрачната сянка на покровителствувания от атеистите по природа (комунисти, нарекли се напоследък социалисти) невиждан и нечуван в българската история геноциден грабеж.
Как България успя сама за 15-16 години да възкръсне от тоталната разруха на три загубени войни (Балканска, Междусъюзническа и Първа световна) и да се нареди на седмо място по жизнен стандарт в Европа? Как същата тази България вече повече от 20 години затъва все по-надълбоко в блатото на тоталния геноцид (евфемистично назоваван преход), осъществяван от същите тези атеисти?
България успя да възкръсне, защото нейният народ все още в определена степен имаше респект от Бога, познаваше основополагащите принципи на християнството и ги прилагаше в ежедневния си живот (обичай своя Бог, не почитай фалшиви кумири, не изговаряй за щяло и нещяло Божието име, спазвай почивния ден, почитай родителите си, не убивай, не мърсувай, не кради, не лъжи, не завиждай).
България се превърна от държава в територия, а народът й – в население, защото същите атеисти упорито, настойчиво и целенасочено подготвяха преврата, който им позволи да грабят, насилват, убиват безнаказано. Сега те са на гребена на вълната на противопоставянето на задължителното изучаване на Основите на християнството в българските училища.
Вчера, 30.09.2010, телевизия ББТ излъчи едночасово предаване, посветено на тази проблема (Религиозното обучение – различният поглед – ІІ-ра част: http://www.bbt.tv/programme/7). Бяха поканени двама представители на Светия синод на Българската православна църква (БПЦ) и един евангелски пастор. Последният получаваше думата, така да се каже, от кумова срама – колкото да не е без хич. Православните представители, макар и доста нервно, се стараеха да бъдат убедителни в излагането на концепцията си за изучаването на Религия в училищата. Всяко по-читаво зрителско мнение обаче видимо ги изкарваше извън релсите на добрия тон.
Следва ли да се изучава Религия (православна християнска, мормонска, ислямска, будистка, и пр.) в българските училища, и то като избираем предмет (каквато е концепцията на БПЦ)? Какво да очакваме, ако тази система се наложи?
Изучаването на Религия няма с нищо да допринесе за възстановяване на духовния климат у нас. Налагането на подобен подход ще представлява поредна подигравка на атеистите с духовността на българина, който днес е в безизходица.
Изборността на този предмет пък априори го обрича на пълен провал – особено що се отнася до немюсюлманската част на българското училище.
Ако все пак има откровено желание у управниците за коренна промяна на нещата в България, изходът минава само и единствено през възстановяване на християнската духовност на българина. Тази духовност, която няма нищо общо с ритуалността, показността, шикарността на одежди и утвари. Която не се крепи върху ценоразписи на треби за молитви, кръщенета, сватби и погребения. Духовност, която единствено се постига чрез знания за Бога.
В този смисъл Основите на християнството трябва да се изучават през целия курс на задължително обучение (І-VІІ клас), като при всяка последваща година тематиката се разширява и задълбочава. Едва след този период може да се пристъпи към философски или теософски прочит на религиите (VІІІ-ХІІ клас).
Няма друг начин. Пътят е само един, и е очертан още преди 1977 години.
-Аз съм Пътят, и Истината, и Възкресението, и Животът!
1.Рече безумец в сърцето си: Няма Бог!
Развратиха се човеците, извършиха гнусни дела; няма кой да прави добро.
2.Господ от небесата с внимание погледна към синовете човешки, за да види има ли кой да разбира, да търси Бога.
3.Всички се развратиха, станаха еднакво покварени; няма кой да прави добро, няма нито един.
4.Нима не ще се вразумят всички, които вършат беззаконие, които тъй изпояждат народа Ми, както ядат хляб, и които не призовават Господа?
5.Там ще се уплашат те от страх, (дето няма страх,) защото Бог е в рода на праведните.
6.Вие се подиграхте с мисълта на сиромаха, че Господ е негова надежда.
Псалом 13:1-6