Иван Бакалов, e-vestnik.bg
.
В ядно интервю Вежди Рашидов пред сайта ПИК призна, че е завел в Париж една тумба журналисти от частни медии на разноски на държавата. Това се прави, за могат да отразят подобаващо как Борисов и Рашидов покоряват Париж и прославят България.
На фона на мълчанието на френските медии за изложбата и срещите на Борисов с френски президенти (настоящ и бивш), българските телевизии обилно представиха откриването на изложбата с тракийски артефакти в Лувъра като грандиозно световно събитие.
Това е така, защото примерно от БНТ, Нова ТВ и бТВ в “делегацията” журналисти са включени общо по няколко души, начело с началниците им.
И ето какво казва Рашидов пред ПИК:
“Всички журналисти, които съм акредитирал – аз уважавам българските журналисти – имат право на самолетен билет, средства за хотелски разходи и 35 евро дневни – така обезпечава законът за командировките. Всичко им е обезпечено на моите приятели-колеги” (интервюто тук).
Няма практика по света министър да командирова частни медии и журналисти. Преценка на медиите е дали ще отразят едно събитие, организирано от министър. Но, за да е сигурен в отразяването, министърът ги кани и им плаща – и път, и хотел, че и дневни.
Впрочем, ето списъка на акредитираните журналисти – на френски, така, както е разпратен с програмата от организаторите на изложбата в Париж:
Les équipes de télévisions :
NOVA TV
M. Zhivko Konstantinov
M. Milen Tzankov
Mme Silva Zourleva
MmeTatyana DIMITROVA
BNT Télévision National Bulgare
Mme Petya Tetevenska
M. Nedialko Danov
Mme Viara Ankova
Mme Irina Tzoneva
M. Ilia Ivanov
BTV
Mme Dessislava Mintcheva
M. Nayo Titzin
M. Pavel Stantchev
TV Evropa
Mme Ani Baldzhian
M. Emil Berkovski
Radios:
BNR Radio National Bulgare – Mme. Julia Taleva
BTA Agence télégraphique bulgare – M. Maxim Mintchev
BTA Agence télégraphique bulgare – M. Nicolay Jeliazkov
Radio Bulgaria – Mme Maria Dimitrova-Pichot
Journaux :
24 Heures (quotidien) – Mme Maria Neznakomova et Mme Valentina Gotcheva
Trud (quotidien) – M. Petio Blaskov et Mme Violeta Tzvetkova
Pressa (quotidien) – Mme Valeria Veleva
Standart (quotidien) – Mme Albena Atanassova
Telegraph (quotidien) – Mme Lora Rizova
Ploshtad Slaveikov (hebdo) – Mme Diliana Dimitrova
Galerie (hebdo) – Mme Kristina Patrashkova
Glassove (hebdo) – Mme Liana Pandelieva
В списъка, освен репортери, се виждат всички шефове на телевизиите у нас. Вестници се представени с главните си редактори като Блъсков или шефката на издателството Венелина Гочева (погрешно написана Валентина). Възможно е някои от списъка в последния момент да не са отишли в Париж (Бел. ред. – в списъка са всички акредитирани, малка част от тях не са с командировъчни на разноски на държавата.)
Всички изредени вестници се контролират от Пеевски, а към тях са включени – както се казва “за парлама” – и единствените извън негов контрол (все още) – “Галерия” и сайтът “Гласове”.
И ето какво още обяснява Вежди Рашидов за тях:
“Аз съм ги повикал не да ми създават скандали
И не и прави чест на моята Родина, когато тук получаваме хвалби, ръкопляскания и поздравления от самите французи, някои да се занимават с дребничката човешка хорска злоба. Не е почтено. Това ме огорчава. Няма журналист, който да е получил нито повече, нито по-малко от министерската командировка.” (!)
Тук Вежди Рашидов отбелязва това, защото в e-vestnik написахме, че според наши източници журналистката Валерия Велева е получила от министерството 1500 евро за това посещение в Париж, а там е била организирана и премиера на нейна книга (може би за да смае френската културна общественост). Мадам В. нарече това клевета, а яростно го отрича и министърът в същото интервю:
“Какви са тези клюки. Валерия е получила толкова, колкото всеки друг български журналист. Толкова, колкото законът позволява.
…
Повече няма да си мръдна пръста за нищо. Не може това да бъде нормална държава. Нито пък нормална журналистика. Недейте!”
Вежди е прав
Наистина това не може да бъде нормална журналистика – да поканиш на разноски на държавата частни медии, за да си правиш личен пиар, че й да представяш това като нещо достойно.
И за това, че не може да бъде нормална държава, е прав министърът. Защото ето какво казва той по повод изразеното недоволство от хориста от хора „Йоан Кукузел“, че у нас още като в комунизма се отнасят към хората на изкуството, пратили ги с въпросните 35 евро дневни да пеят в Париж, без хонорар.
И отговорът на Вежди Рашидов:
“На всичкото отгоре тези хористи цял живот са на държавната ясла и папат. Всеки получава 35 евро дневни по закон. Не може при едно държавно мероприятие, хора, които са и на държавна служба, да получават хонорари. Защо на мене например не ми платят за реклама?! Ето, аз успях да издействам български певци да пеят божествени песни в тази катедрала, която е най-свещеното място на пъпа на Европа, но не искам хонорар за рекламата, която им правя. Ще ми платят ли на мен, че аз съм извадил този хор на най-високо ниво! Иначе може да си пеем по селата. Аз поисках ли хонорар, че представям България и българската култура на най-престижните места?”
Патосът на министъра изглежда добре, само че хористите в този хор никога не са били на държавна заплата. Те се събират по покана и пеят срещу хонорар. Плащат им само при покани от чужбина, от чужденци. Държавата от времето на комунизма досега ги използва само с командировъчни дневни.
А министърът представя като своя скромност и почтеност това, че не иска хонорар да представя България… Наистина, не е нормална държава.
.
Майстори на
мерената реч
му вдигнаха
“паметник
неръкотворен”
Априлски поет е нашият синоним на придворен поет. Тези сладкогласни певци са част от пейзажа на всеки владетелски двор. Тръгнали от древността, те творят през всички епохи.
Има ги и днес, като отговорната длъжност дори е еманципирана. През 2009 г. Карол Ан Дъфи беше назначена за първата придворна поетеса на Обединеното кралство.
Създател на априлския поет е Тодор Живков. Той селектира дарованията след историческия Априлски пленум през 1956 г.
“Именно тогава – сочи Евтим Евтимов, – когато навлизаше нов въздух в българската литература, другарят Тодор Живков започна своите редовни срещи с тогавашните млади, дори начеващи писатели, разговаряше с тях по различни поводи, защото истински ценеше тези, които не вървят по утъпкани пъртини, а търсят себе си, прокарват нови пътеки в литературния процес.”
Живков отсява
талантите
от бездарниците,
както златотърсачът отмива златните зрънца от чакъла.
Около генералния секретар се групират майстори на мерената реч, които остават в литературата като априлски поети.
В химни, оди, балади и съкровени лирически откровения те по пушкиновски му вдигат “паметник неръкотворен”.
Макар че са априлски, избраниците получават благословията през август. Церемонията се провежда във Варна.
“Както е известно – четем в аналите на СБП, – години наред първият партиен и държавен ръководител отделя от времето си за почивка, за да се среща с творците на художественото слово и в непринудена другарска обстановка да споделя размисли по актуални вътрешни и международни въпроси.”
След плажа Живков събира около себе си кандидатите за слава, прави кратък, но задълбочен анализ на вътрешното и международното положение и казва:
“Айде сега да чуем
кой какво
е написал?”
Логично е да се започне с героичното минало. В тази връзка се изправя Лъчезар Еленков. Той не чете, сакралните стихове дълбоко са се врязали в мозъчните му гънки. Поема дълбоко въздух, за да възкреси историята:
Вървеше Янко
върху гърбицата
на Витиня заледен,
а всъщност беше Тодор
рожденото му име.
Здравейте, скъпи,
двойни, от динамит
по-силни имена!
Партизанския мотив продължава Марко Недялков. Той не е паметлив като Еленков и специално за случая е увеличил диоптъра на очилата, за да не изпусне някоя буква.
Творбата на Марко рисува как Янко посреща чавдарци:
И Янко ги здрависва,
по чудо оцелял,
в косата сякаш
облак развихрен се е спрял.
Челото му е сякаш
пронизано от мълнии,
очите му щастливи
със топла влага пълни,
сърцето му –
камбана, зовяща за любов…
После се изреждат
Евтим Евтимов,
Анастас Стоянов,
Нино Николов
и още десетина галеници на музите. Тодор Живков обаче мълчаливо избира само трима, най-много четирима. Те ще получат високи постове, дебели заплати, апартаменти и предимство за закупуване на москвич.
“Ала, докато в Англия – сравнява унгарският българист Петер Юхас – избират следващия певец едва след смъртта на избраника, което значи, че може да има само един избраник, в България всяка година през август избират по трима-четирима. За трийсет години, както и да го смятаме, това прави 100!”
Тази цифра прави Живков световен рекордьор по придворни поети.
Адолф Хитлер му диша прахта само с един – Ханс Йост, автор на прочутата реплика “Когато чуя култура, се хващам за кобура.”
Много важно е
да се направи
разлика между
графоман и
придворен поет
Като творческо себеусещане графоманът е над придворния. Графоманът е дълбоко убеден, че създава шедьоври и не го прави за пари.
Придворният поет знае, че пише глупости, но стихоплетства за лична изгода.
В тази връзка априлските певци не са задължително бездарници.
Георги Джагаров например, автор на “Земя като една човешка длан”, се унижава пред Живков:
Поетът има своя слава
и задължения в запас,
но той сърцето си отдава
за истината! И за вас!
Не е бездарник
и Любомир Левчев
“Левчев – пише Петер Юхас – стана “салонен комунист” не за да компенсира липсата на талант, а защото смяташе, че нравствен е не онзи, който си бие главата в стената и жертва за идеите си и главите на другите, а този, който съобразявайки се с възможностите и даденостите на момента, се стреми да осигури най-добър живот за себе си и другите.”
“Левче подир левче – Левчев”, обясни монетарния произход на името приснопаметният Радой Ралин.
Самият Левчев пък обяви Тодор Живков за своя и на съмишлениците си муза.
Направи го по повод 70-годишния юбилей на феномена от Правец.
На 3 септември 1981 г. вестник “Литературен фронт” излезе с есето “Благодарност за вдъхновението”.
В него
поетът разголи
душата си
и се изповяда:
“Не бих дръзнал да резюмирам дори само най-главните насоки, които ни дават всички доклади, речи, изказвания, писма и други произведения на др. Тодор Живков, чрез които той проправи и вече доказалия своята историческа правота културен път на нова, социалистическа България. Това е отговор на дело, на което ще се посвещават и бъдещите поколения. Ние – хора, които сме се посветили на книгата, най-добре знаем как от нейното място в библиотеката можеш да прецениш нейното значение.”
“Ето защо – сложи ръка на сърцето си Левчев – аз чувствам човешкия и писателски дълг да дам израз на онази дълбока благодарност, която изпитва всеки български творец пред човека и ръководителя, въоръжил нашето съзнание с крилати мисли, с идейни компаси и заряд от непреходно вдъхновение, които се пазят цял живот не в библиотеката, а в сърцето.”
Като пазителка на словото обаче библиотеката също е важна. С мисъл да съхранят шедьоврите си за грядущите поколения придворните поети на Живков ги събраха в
антологията
“Априлски сърца”
Замисълът на тази книга се роди спонтанно в навечерието на традиционната среща на другаря Тодор Живков с писатели във Варна през август 1980 г.”, обясниха блюдолизците.
По паисиевски образец те стъкмиха един ръкописен екземпляр и го поднесоха пред нозете му.
Но понеже Гутенберг вече е изнамерил книгопечатането, през 1981 г. манускриптът беше тиражиран от варненското издателство. Така антологията стигна до всеки ценител на изящната словесност.
През 1984 г. се появи втори том на “Априлски сърца”, в чийто послеслов пише: “За големия интерес към тази идея говори фактът, че ако в първото томче участваха седемдесет поети, в сегашното са включени творби на сто и петнадесет съвременни творци.”
През 1986 и 1988 г. излязоха още два тома. За съжаление, следващата превратна година прекъсна тази родолюбива поредица.
Априлските поети
се равняват
по Петрарка, Ронсар,
Тенисън и Гьоте
В различни периоди от своя живот те също са били придворни поети. Заедно с придворството обаче са оставили златни страници в световната класика.
А с какво ще запомним нашите априлци от сорта на сладкогласния Анастас Стоянов? С неговото изумително “Посвещение”:
Навярно ще разказват
тепърва
за човека от снимките
на страница първа;
за човека, обречен
да бъде напред,
който в залата
сяда на първия ред,
първият, на който
подават цвете,
който пръв прави
копката на завода
и когото по селата
и градовете
с хляб и сол посреща народа;
човекът,
чийто партиен билет
е номер първи по ред…
”Стиховете им – коментира Петер Юхас – бяха презрели праханки, за които особено подхожда трансилванското унгарско название на този вид гъби: конска пръдня.”
Приветствие
НИНО НИКОЛОВ
И смътното
сега е вече зримо.
Високо стъпили,
розряхме глъбини.
Поведе ни
едно познато име
и с него свързахме
най-зрелите си дни.
Човешки прост,
достоен и сърдечен,
и строг, и весел,
а и младолик,
той идва с нас
да бъде тази вечер,
защото ние сме
до него всеки миг!
Какво е пълководец
без писател?
Какво е вожд народен
без поет?
Приятелят
какво е без приятел
дори когато всичко
е наред?
Но и поет
без своя вожд народен
не е ли сам
в жестокия ни век?
Писателят не е ли
вик безплоден
без пълководец,
като нашия човек?
Дрюгарю Живков!
Исках да Ви скрия
в дълбокото сърце
на моя стих.
Но мина четвърт век.
И ще открия,
че все заради
култове Ви крих.
А ми се иска
ясно и достойно
и в стих, и в песен
да Ви спомена:
да кажа името,
с което са спокойни
народ и партия,
държава и страна!
Другарю Живков!
В петилетки бойни
априлско племе
крачеше до Вас,
писателите
бяха Ваши войни,
поетите –
на Партията глас!
И нека тук,
в най-старата държава,
върху най-древния
човешки континент,
една България
да каже: Вечна слава!
И да си спомни след години:
Беше ден!
И нека светлият
единен комунизъм
да ни говори
с ботевския глас,
че в бъдещето
с подвизи се влиза.
И с хора,
Тодор Живков, като Вас!
Август, 1980 г.