Открития от папките на Комисията по досиетата
Автор: Божидар Чеков* (сп. Тема)
Малко преди празниците посетих България. Първо гостувах на най-близкия ми приятел. С него бяхме седели пет години на един и същ чин в полиграфическия техникум и бяхме споделяли всички младежки дерзания и мечти. Между нашите ранни политически възгледи нямаше дори оризова хартия разлика. За мен лично тогава времената бяха много трудни. По различни причини понякога бях принуден да търся подслон в дома на приятеля си. Родителите му знаеха всичко за мен и ме приемаха като свой син. И сега, както при всяка среща, ние си спомнихме за ученическите години и за преживяното от България оттогава досега. Споделих с моя приятел, че съм взел час за четене в Комисията по досиетата. Тогава той стана, отиде до бюрото си и ми поднесе с нескрита гордост един документ, който удостоверяваше, че не е бил доносник.
На другия ден бях първият посетител в читалнята на комисията. Вежлива служителка ме накара да подпиша няколко документа и ми предостави „първия том“, посветен на моя милост. Открехнах зелената папка с моето име, като криех с мъка вълнението си. Авторът на първия донос носеше псевдонима „Вихрен“. Агентът започваше с изречението: „Моят син (следваха трите имена на приятеля ми, неговата дата и място на раждане) има съученик, който…“ В продължение на няколко страници „Вихрен“ описваше методично факти, които никога не съм крил от никого. Според него аз бях „тактичен, умен, но прикрит младеж“. Агентът запознаваше обширно съответното управление на ДС с моята биография. Баща ми с българо-френски произход заминава на специализация за Париж, когато съм бил на шест месеца, и не се завръща. Майка ми, изоставена, излива разочарованието си върху мен. Колкото повече съм възмажавал, толкова повече растяло моето желание да се запозная с баща си. Описанието беше точно и вярно.
Никога няма да разбера защо е постъпил така агентът „Вихрен“
– той вече не е между живите. Заобръщах трескаво страниците на папката. Върху всяка от тях пишеше „строго секретно“. Личният ми картон носеше псевдонима „Боксьора“. ДС беше завела дело срещу мен без аз да знам нищо за действията й.
Отначало са ме таксували за „неблагонадежден елемент“. След влизането ми в казармата – в Трудова повинност, Военното контраразузнаване беше издало заповед за проучване на „вражеския елемент“ Божидар Чеков. Доказателствата, събирани от доносници, бяха предимно писма, между които две от сестра ми, родена във Франция. Те не съдържаха абсолютно нищо освен новини за природата, настроението или празниците. Въпреки това органите, които бдяха над мен, ги бяха снимали, превели и закопчали несръчно в папката. Един пълничък и кривоглед ефрейтор следял всяка моя стъпка. В многобройните си доноси до ВКР той предупреждава, че се държа „много предпазливо“. Ефрейторът сигнализира още, че посещавам често бюрото на капитан Николай Желев. Там ние сме обсъждали „въпроси, засягащи западната култура“.
Желев въпреки униформата беше човек със заразително чувство за хумор. Той ми помагаше и ме насърчаваше да пиша. Капитанът искрено се радваше на журналистическите ми успехи. С много упоритост освен във вестника на Строителни войски „Трудово дело“ аз бях успял да публикувам материали и в „Народна армия“, „Народна младеж“, „Вечерни новини“. Днес Николай Желев е собственик на най-тиражния вестник „Трета възраст“.
Журналистическите ми изяви по време на военната служба ми позволиха да общувам с множество висши офицери. Всички те бяха членове на БКП. В папката с доноси не срещнах нито един документ, подписан от някого от тях.
Органите на ДС по онова време са останали абсолютно безчувствени към моите литературни постижения. Дори титлата ми на републикански юношески шампион по бокс не е могла да отклони вниманието им от моята „подозрителна дейност“. През лятото на 1967 г. тяхната бдителност се увенчава с успех. Аз съм „засечен“ в къмпинга на Слънчев бряг в компанията на трима френски младежи. Арестуван от бургаски милиционери, аз давам писмени показания за извършеното от мен прегрешение. 42 години след това събитие намерих в папката спокойното си изложение, че показвам на моите френски приятели най-хубавите места на страната. Между другото подчертавах, че те са докери и членове на френската компартия.
Моята ранна евроинтеграционна дейност беше изтълкувана от ДС като „подривна“. Без да ме предупредят, нейните командири издават заповед за ненапускане на територията на НРБ за 5 години. Тяхното решение доказва, че ДС беше държава в държавата. Тя издаваше присъди без знанието и участието на адвокати, съдии и магистрати. За нейните действия имаше ограничен брой противодействия. Аз се докоснах до едно от тях, но не се възползвах от него.
През зимата на 1964 г. бях на лагер-школа с отбора на „Спартак“ в Боровец. Един ден след вечеря излязохме на разходка. Валеше сняг и ние влязохме в едно от малкото заведения в центъра на курорта. Там за първи път видях джубокс. Музиката беше вълшебна. На мен ми се дотанцува. В заведението имаше само едно момиче. Въпреки че беше обкръжено от няколко момчета, аз се доближих до нея и я поканих да танцуваме. Тя прие. Когато музиката свърши, я изпратих до нейната група и се върнах на мястото си.
Приятелите ми прошушнаха, че съм танцувал с Людмила Живкова
За мен тя не беше достатъчно красива, за да я поканя втори път.
В общи линии бях младеж със самочувствие. По време на купони или екскурзии моите вицове и песните ми веселяха компанията понякога до зори. Дълбоко впечатлен от саможертвата на Левски, от гения на Ботев и от волята на Вапцаров, аз си въобразявах, че все пак всичко е възможно. От кирката, която ми зачислиха в Бухово, до поредицата откази за пътуване в чужбина разбрах, че за мен действат закони, различни от тези за другите младежи. Квартирата ми в София беше обискирана два пъти. Обграден от милиционери, аз посетих по принуда неколкократно „Московска“ 6, за да давам показания за въображаеми контакти с чужденци.
Така с течение на времето у мен се роди непримирима жажда за справедливост, равноправие и свобода. Но не исках в никакъв случай да свърша като Сашо Сладура. Физическата ми подготовка беше отлична. Граничарите можеха да стрелят, но с подковани обувки те не можеха да тичат по-бързо от мен. Останалото зависеше от един, който е над всички нас. Той стоеше високо над подлостта, над лицемерието, насилието и страха. От него зависеше на кого и кога му е дошло времето. Аз му се молих много и до днес съм убеден, че ме е чул. От „втория том“, съдържащ доносите на агенти, които са ми гостували в Париж, става ясно, че те съвсем не са били убедени дали точно така съм се докопал до Франция.
В Париж вратата ми е била отворена за всички българи без изключение. От студентската стая до вилата, в която живея днес, всички мои сънародници са били добре дошли. Никога не съм предполагал, че органите на ДС ще продължат да ме преследват на 2000 км от София в продължение на 20 години! В класифицираните фишове на „втория том“ съм идентифициран като „Беглеца“. Дълга върволица от агенти с псевдоними ПРЕСЛАВ, ДИАНА, КОВАЧЕВ, АЛЕКСАНДРОВ, НАЙДЕНОВ и други, надарени с болно въображение, са ме клеветили безпощадно. Един описва как хвърлил книгата на Георги Марков, подарена му от мен, през прозореца на колата си на връщане през Италия. Друг докладва, че съм работел за френската полиция. Трети, подписал се със собственото си име, тича да информира, че предпочел да не ми се обади изобщо, за да защити интересите на НРБ. Въпреки това той издава на милицията името на моята приятелка, която го помолила да ми предаде поздрави от нея.
Под псевдонима ДРАГАН аз разпознах най-прочутия наш рефер по бокс.
През осемдесетте години френската федерация ме покани да превеждам „лекциите“ на този известен теоретик. В уречения час заобяснявах на френските боксьори театралните жестове на българския специалист. По всичко личеше, че нашенецът никога не бе кръстосвал ръкавици истински. Някои от присъстващите започнаха да му се подиграват. Това не попречи на българския научен работник да пъхне в джоба си плика с банкноти, който президентът на френската федерация му подаде. По време на разходката, която му организирах, забелязах, че историческите паметници изобщо не го интересуват. Той ме питаше само за площад „Пигал“ и цените на мадамите там. В неговия донос открих, че носителят на една камара декоративни звания – доктор, професор и академик, е описал жилището ми с вещината на продавач на недвижими имоти. От благодарност към гостоприемството на тогавашната ми съпруга той я беше разсъблякъл писмено. Откровено казано, въпреки клеветите на агента ДРАГАН не бях аз този, на когото реферът беше навредил най-много. В семейството на бокса всички знаеха, че той манипулира жребия в олимпйиските и в европейските турнири за лични облаги. С тази си дейност българското съдйиско величие съзнателно провали спортната кариера на значителен брой надеждни боксьори. В края на краищата той бе свален позорно от президентското място на Европейската боксова асоциация благодарение на мощната руска федерация.
Последният документ от втората папка на ДС, издаден през 1987 г., беше заповед за моето вербуване. По това време част от посетителите ми в Париж искаха настойчиво да разберат кой е БОРЕ ЧЕСТИМЕНСКИ. Прочитайки техните доноси, научих, че въпреки положените усилия те не бяха разкрили най-важното. БОРЕ ЧЕСТИМЕНСКИ и аз бяхме едно и също лице. Това беше псевдонимът, който ползвах в публикациите на най-голямата антикомунистическа организация в странство, ръководена от Ценко Барев. Пазачите на тоталитарната система ме бяха изтървали още веднъж. Завинаги.
–––––––
Поради засиления интерес на наши читатели към публикациите на известния български емигрант от Франция Божидар Чеков на страниците на Еврочикаго, редакцията се обърна към него да ни предостави повече информация за себе си. Благодарим му, че откликна на молбата ни!
Божидар Чеков – АВТОБИОГРАФИЯ
Aз съм типичен представител на едно поколение, което комунистическият режим трябваше да „превъзпита” или да ликвидира в случай на съпротива.
Родих се в една система, която тласкаше нагоре хора с работническо-селски произход, а потомци на едри земевладелци и индустриалци – надолу. Българската буржоазия беше осъдена като цяло, да плаща за времето през което е експлоатирала „народа”. Дядо ми в затвора, баща ми предпочел да стане „невъзвращенец”и „изменник на родината”, вместо да търпи възмездието на „народната власт”. Бил съм само на 6 месеца, когато той е „заминал”. Израснах с чичо ми, бившият командир на спортната рота на Цар Борис III – капитан Жорж Чеков. В тотолитарната система „произхода” определяше житейския път на всеки човек, независимо от неговите качества и способности. Още в самото начало на моето съществувание характеристиката ми започва с ключовия израз „неблагонадежден елемент”. Това означаваше: край на висше образование, край на паспорт за пътуване в чужбина, дори сдобиването с „открит лист”беше проблематично. Заедно с хиляди други момчета, чийто братя, сестри или бащи бяха забегнали на „Запад”, на 18 годишна заминах трудовак, за да изпълня „дълга си към Родината”.
Започнах с кирката в калта до Бухово. Копаехме основите на втора доменна пещ на Кремиковци и от време на време разтоварвахме железна руда на прах за първата пещ. Нечовешките условия на живот и труд събудиха у мен непозната до тогава воля и енергия за оцеляване. По време на училишното ми обучение, учителите по литература редовно четяха на глас пред другите ученици моите съчинения. Поради отлични резултати, бях освободен от матура по български език. В казармата получавахме вестник „Трудово дело”. Нощем след като моите другари по съдба заспиваха, аз започнах да пиша дописки до вестника. За моя изненада „Трудово дело” публикува писанията ми. Изненадата се превърна в огромна радост в деня, в който бях „издърпан” в редакцията на вестника, със задачата да редактирам статийте на полуграмотни офицери. Този първи журналистически опит ми позволи да обиколя десетки обекти: кариери, мини, електроцентрали, химически комбинати и др., на които работеха „ангария” български турци, помаци, цигани, криминално проявени и роднини на бегълци от системата. В продължение на 2 години, аз се запознах с една срамна действителност на жестока експлоатация и в моето съзнание узря болезнена жажда за справедливост и равнопоставеност. Новата 1968 година посрещнах в Прага. Човешкият модел на нов вид социализъм на Дупчек, върна надеждата за възможна промяна и в България. През август същата година обаче, „братските армии окупираха” опиянения от утопията славянски народ. През септември аз препълзях югославската граница и след 20-дневни премеждия стигнах до Париж. В началото на 1969 година Ян Палах в знак на протест, се самозапали пред съветските танкове. Неговата гибел затвърди у мен чуството, че системата не може да се промени. Тя трябваше са се събори. Изборът, който бях направил, отговаряше на убежденията ми.
В Париж обаче, хората на които разчитах, се оказаха заети в лични проблеми и трябваше да започна всичко от начало абсолютно сам. За щастие приет във висшия лицей по полиграфия „Естиен”, аз бях заобиколен с внимание и интерес от моите състуденти и професори. За тях прескачайки с риск на живота си „железната завеса”, аз бях извършил един вид революция. В продължение на три години , те ме насърчаваха и помагаха.
През 1972 година започнах редовна работа като печатарски чиновник. По-късно станах търговски представител и накрая преминах в търговията с хартия. Междувременно се ожених, родиха ми се две деца, взех кредит и построих собствен дом. След като „стъпих на крака” влязох във връзка с Българското Освободително Движение с председател Ценко Барев. Тази организация разполагаше със скромна печатница и беше поддържана от 3000 политически емигранти пръснати по света. Всеки месец БОД публикуваше списание „Бъдеще” с критични антикомунистически статии. Ценко Барев ме покани да пиша и аз приех. Освен с писане и публикуване организацията участваше във всички протести срещу съветската система в Източна Европа. Времената бяха натоварени със събития. Насилственото пращане на руски дисиденти Плиуч, Шарански и Буковски в психиатрични заведения предизвикаха протестни манифестации, в които нашата организация взе публично участие. Благодарение на обществения натиск, руските дисиденти един по един бяха освободени и ни се отблагодариха с гостуване на конференции в Париж. По-късно, ние подкрепихме активно борбата на полската „Солидарност”, тази на Андрей Сахаров и подкрепихме Вацлав Хавел и хартата на 77-те. През ноември 1987 година, лично аз бях избран от политическата емиграция, заедно с Тончо Карабулков да представим положението в България на „Международната конференция на съпротивата” под патронажа на Пен клуб интернационал.
Една вечер през есента на 1988 година, разговарях с Ценко Барев в бюрото на организацията. На вратата се почука и при нас влезе Андрей Луканов. Ценко ме помоли да изляза и да го чакам в отсрещното бистро. След това подразбрах, че Луканов му е предложил да участва в измислената от него политическа постановка. Ценко отказа и Луканов замина за Мадрид. По-късно осъзнах, че тази вечер председателят на БОД се беше качил на първото стъпало на своето политическо самоубийство.
През 1990 година Ценко Барев, въпреки несъгласието на голяма част от организацията се завърна в България. Лично аз се върнах за първи път през юли 1991 година с цел да подкрепя гладната стачка срещу измислената от комунистите конституция. Достатъчно ми беше да посетя два пъти „стачниците” за да проумея, че борбата им беше само „декоративна”. По време на различните контакти в „родината”, аз констатирах пълната неподготвеност и липсата на политическа и икономическа култура на новоизникналата антикомунистическа опозиция. Зад кулисите Луканов манипулираше успешно политическия куклен театър. Измислени политици, без биографии, крещяха по площадите антикомунистически лозунги. В същност, изглежда най-важното за тях беше да изтрият стореното от Барев зад граница.
Изненадани от недружелюбното посрещане, голяма част от полит-емигрантите обърнаха завинаги гръб на политиката, други дори задраскаха България като дестинация.
Може би защото бях най-младия от тях, аз продължих да пиша и да вярвам. Списание „Бъдеще” излезе с няколко броя в София и спря. Близък до тогавашните земеделци и демократи аз публикувах статии във вестниците „Знаме”, „Земеделско знаме”, „Век 21” и „Земя”. Пререканията между сини, червени, зелени и оранжеви изобщо не ми повлияха. Късогледството и ограничеността на политиците и техните кръгове ме отблъснаха може би завинаги. Вестник „Демокрация” благоволи да публикува само една моя статия. За сметка на това, вестник „Дума” отвори широко страниците си за мен. След третата публикация обаче аз спрях, поради упреците от страна на политическите ми приятели. Никой не се интересуваше „какво пиша”, за тях по-важно беше „къде пиша”. Принуден бях да се примиря. Публикувах известно време във в-к Стършел, след това във Континент, Стандарт, Капитал и др. От 2002 година съм кореспондент на списание „ТЕМА”.
Забележка: За публикациите в българската преса през периода 1991 – 2009 година не съм получил стотинка хонорар. Това беше мое лично желание и решение. Петте издадени от мен книги, са също изцяло на мои разноски.
В края на 1996 година в Югославия избухнаха улични манифестации срещу политиката на Милошевич. Размириците в Белград повлияха българското общество и хората излязоха пред Народното събрание. Правителството на Жан Виденов се колебаеше: да отстъпи или да употреби сила? За да се попречи на полицейска разправа с манифестатантите и да не се стигне до проливане на кръв, аз лично организирах три поредни манифестации пред нашето посолство в Париж. Симеон Сакскобурготски използува манифестациите за да разпространи позиви, с които обвиняваше „бомбастичните слова” и „екзалтирани декларации” (в случая мои). В същото време той се изявяваше като „носител на историческа приемственост”. Симеон явно се готвеше за взимане на властта и не желаеше никой да му мъти водата по пътя по пътя към нея. В София в това време Добрев, Костов и Петър Стоянов се споразумяха на закрити врата, зад гърба на манифестатантите, точно както постъпиха навремето Желев, Младенов и Луканов. Този начин на задкулисно договаряне доказа, че в България по време на прехода никога не е имало истинска опозиция. В резултат на задкулисните споразумения, държавната собственост бе разграбена чрез типично българския партиен капитализъм.
Понеже през цялото това време аз продължавах да пиша и да публикувам, като пряк свидетел на събитията, мои читатели и приятели ме посъветваха да събера написаното от мен и да го издам под формата на книга. За целта аз подбрах около 60 разказа и статии. Така през март 1997 година, с много мъка, без редактор нито коректор се роди „Стрелецът от Айфеловата кула”. Следващата книга „Втората Айфелова кула” публикувах през 2000-та година.
През 2002 година излезе книгата „Третия светилник”. Това събитие съвпадна със смърта съпругата ми, която беше художник. Кориците на 3-те първи мои книги бяха нейно произведение. Дъщерите ми останали без майка, пораснаха бързо. Те завършиха висше образование и започнаха работа без да губят време. С тяхно съдействие аз промених радикално личния си живот. Нов дом, нови приятели и т.н. Френската журналистка от български произход – Румяна Угърчинска допринесе много за издаването на следващите ми книги: „Букет от френски детелини” – 2004 г. и „До Европа и назад”- 2006г. Зборниците от разкази и статии, които публикувам под формата на книги, явно не допадат на елита на „прехода”. Според мен този елит би трябвало да се казва „преходен”. Нито една мрежа за книгоразпространение не прояви интерес към моите издания. Въпреки това аз ги разпространявам чрез мойта лична „приятелска мрежа”. С куфар пълен с книги гостувам на читалища и библиотеки, които изяват желание да ги посетя. Така посетих читалища и библиотеки в Русе, Лом, Благоевград, Пловдив и София.
След 2000-та година в Париж се появи нова вълна емигранти. Кой женен за французойка, кой да учи, кой от немайкъде. Някои ме потърсиха за помощ, други от любопитство. У мен се роди идеята да обединя старата (или това което оставаше от нея) емиграция с новодошлите. Противно на „Българския великден” българите от чужбина, според мен, трябваше да излъчат сами свои представители, вместо някой да им ги налага. За моя голяма изненада, новите емигранти нямаха никаква представа от демокрация. Те слушаха само себе си. Взимаха решения без да консултират никой. С нищо неоправданите водачески амбиции на някои от тях охладиха значително моите първоначални идеи. Въпреки този неуспех, аз продължих контактите си с други млади и по-малко млади българи. Взех активно участие в почти всички манифестации за освобождаването на българските медицински сестри. След като дойдоха в Париж, някои от тях намериха подслон у дома. В професионално отношение бях достигнал върха на моята реализация. Директор на продажбите на промишлен комплекс, аз отговарях за доставките на 50 хиляди тона хартия годишно.
Освен публикуване на политически и икономически статии през последните години аз развих и една педагогическо-хуманитарна дейност. Всяка година посрещам групи от по десетина ученика изучаващи френски език. Пътните разноски поемат техните родители, останалите разходи спане и храна са на моя сметка. До сега ми гостуваха групи от София, Пловдив и Благоевград.
В началото на 2009 година, приключих задължителната си трудова дейност. За моя 40 годинишен професионален и граждански опит бях награден със златен медал за „Почетност и труд” на френската република.
От няколко години живея с френската журналистка Румяна Угърчинска. Въпреки името което носи, тя е живяла много по-малко от мен в България.
Смятам че от всичко което споделих, всеки който желае може да добие впечатление за направеното от мен, както за моята Родина, така и за страната, която ме подслони.
Това което пожелавам на българите от чужбина е да се връщат в България при всеки възможен случай, да внедряват и там гражданското съзнание и чуството за равнопоставеност, което им е помогнало да успеят по Света.
Париж 6 октомври 2010 г.
След книгите, които сте написали и интервюто на г-жа Угърчинска в предаването на г-н Коритаров съм убедена, че българите по света са съхранили българското за разлика от нас, които прекарахме живота си в
страх и подчинение. Уви вече е късно. Желая Ви здраве.
Пише Ви едно печатарско дете.
Чак сега попадам на този изповедно-трагично-оптимистичен текст ! Впечатлен съм. Господ да ви дава дълги години здраве и късмет !
Желая Ви дълги години в здраве, радост и вдъхновение !
М-да, хорските лабиринти са неразгадаеми, но има принципи, заради които си струва да се пише и живее. Прекрасно е, че Франция все пак е място, където е възможно да се случват нещата повече от другаде.
Поздрави за успехите Ви и за оптимизма !