Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
ТОНЧО СЪРНАТА
.
Не знам поради каква причина, но беше привързан към нашето семейство. Правеше-струваше, но гледаше да е около нас. А беше по-млад от баща ми с двадесетина години. Изпитваше някакъв своебразен респект към по-възрастния си колега.
Беше престорено грубоват с непознатите. Даваше по 50 стотинки на малолетни пикльовци, за да го псуват… Въобще беше ексцентрична личност. Въпреки прозвището си – „Сърната“, което наследи от баща си, имаше доста внушителен външен вид. Над среден ръст, кръглоóбраз, „бял и червен“, „як в ръце и крака български шоп“. Няма да забравя как, провесил крака от втората плоча на новостроящата се къща, поемах тежките тухли, които просвистяваха към мен, засилени с вилата от железните Тончови ръце. Днес ме лови страх само като си помисля какъв сакатлък е можело да стане – все пак не бяха днешните стандартни керамични „произвóди“, а техните триж по-тежки предшественички…
Станой – защото такова беше кръщелното му име – през по-голямата част от трудовия си стаж „возеше владиката“, не знам точно кой. Как беше спечелил благоволението на Светия синод си остана тайна.
Факт е обаче, че у Тончови поне два-три пъти в годината гостуваха „на печено агне и ветренско червено“ неколцина от младите в ония времена днешни белобради синодални старци. Канеше и баща ми, който не винаги се отзоваваше на поканата. Все пак беше посетил веднъж-дваж височайшата сбирка. Разказваше ни, че и те са хора като нас – хапнат, пийнат, пък им се отвори „зев“ за песни, а и гласовити са си – все пак не случайно са от висшия клир… Весели, закачливи народни песни огласяли скромната стая в Тончовата къща. Младост, какво друго да речеш…
По едно време Тончо смени меката седалка на „Волгата“ с твърдата ѝ посестрима на частен самосвал „Шкода“. Сиреч, стана соатаджия – собственик и водач на товарно МПС. Работеше упорито, изкарваше добри пари, построи двуетажна къща.
Междувременно децата растяха, дойде време да задоми и двете щерки – далече от дома. Останаха двамата с Лила – съпругата, но нещо „брашно не мелеха“ – не се погаждаха. Стигнаха едва ли не до развод. Баща ми и майка ми положиха бая усилия да го разубедят, и макар че продължи да псува на поразия жена си, не стигнаха до крайното решение. Както ще стане ясно – за негово, Тончово, добро.
Не беше пияница, но вино и ракия никога не липсваха на трапезата му. Всяка есен купуваше по няколкостотин кила ветренски памид и пълнеше по две-три бурета с червено. От джибрите пък вареше високоградусна гроздова.
Редовното пиене не прощава. Дядо ми казваше: „На вино юнак нема!“, и беше прав. Тончо също не беше подминат. Черният му дроб подаваше сигнали, ама кой да чуе!? Краката започнаха да отичат, дори се нацепиха и кървяха. Лекарите категорично забраниха пиенето. Но не би. Тончо не беше от послушните, макар че вътрешно си беше доста несигурен. Продължи с „червеното“ – за пред хората ли да покаже курназлък – кой го знае?
Отиде си, едва прекрачил в шестдесетте.
А беше му даден здрав и силен организъм, но човекът го опропасти с глупавата си несмисленост.
Возеше владици, а не беше разбрал, че тялото е храм на Бога и не бива да се съсипва.
Дали не бяха пропуснали да му го кажат?
.
Николай Гусев
