Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
ДЕДЕ
.
Бях се зарекъл, че няма да плача. Нали съм мъж! Но в църквата, когато се прощавахме с него, сълзите бликнаха неудържимо. Нямаше звук, само течаща вода, тихо капеща по каменния църковен под. Моят дèде си беше отишъл завинаги от тоя свят. Дори не доживя да види дипломата ми от университета. А така му се искаше…
Беше сякаш излязъл от книгите – персонаж едновременно на Елин Пелин и Йордан Йовков. Притежаваше класическите характеристики на автентичен шоп, ведно с романтичната душевност на Йовковите герои. Тази своеобразна амалгама му придаваше неотразимо очарование, което личеше не само на лицето, но и в стойката, походката, редките думи, излезли от устата му.
Роден почти в края на ХІХ век – през 1888 г. Пиша и се замислям (не съм привърженик на нумерологията обаче): дали тези три осмици не подсказват нещо? Доколкото съм чувал, осмицата била знакът на вечността. А при дèде те са цели три! Плюс това крайният сбор на цифрите е седем – числото на светостта. Дали пък…
Но – дотук. Той беше истински християнин – не само на думи, като повечето от нас, а го живееше. Избързвайки напред, само ще маркирам, че десетилетия наред (дори в най-тежките години на атеистични преследвания) беше църковен настоятел на големия храм в селото – „Св. Николай“, негов касиер и ктитор. Когато почина, свещеник Богослов настояваше да бъде погребан в двора (с разрешение на Св. Синод – чест, изключително рядко оказвана на мирянин /1/), но ние се противопоставихме, защото би било проява на посмъртна нескромност от страна на този пословично скромен български селянин.
Роден като второ мъжко в семейството на Вълкадин /2/ Стоичков Гусев. Докато брат му Михаил /3/ има и техничарска жилка в характера си (по едно време работи като коларо-железар), Никола си е стопроцентов земеделец. Нивите и ливадите /4/ са неговата стихия. Там той е самият себе си. Ако всички тогавашни българи бяха като него, никоя Велика сила не би могла да се опре на България. Ама то и пръстите на едната ръка не са равни (и слава Богу!), та камо ли хората…
Не знам много за младостта му. Разказвали са ми, че като ерген е бил голям песнопоец. Пеел по всяко време и навсякъде – сред полето, по седенките, на двора. Имал хубав, мелодичен и силен глас. Но изведнъж млъкнал.
Никой никога така и не разбра какво се е било случило, та песента изведнъж секнала. Явно силен душевен пὸтрес трябва да е бил, та толкова жестоко да посече бликащата от сърцето песен.
Чудех се дали да разкажа една случка, която ми беше доверил. Все пак не съм иконописец, пък дори апостолите и пророците в Библията не са идеални – нали и те са човеци. Та и дядо ми.
Веднъж за нещо си трима бабаит-младежи от селото го нападнали в гръб и го пребили от бой. Той стоически изтърпял тупаника, но повече го заболяло накърненото му ергенско достойнство. Затаил обидата и търпеливо зачакал своя шанс „да им го върне“ (доказателство, че все още – нали е бил млад и незрял – не е знаел за двете бузи /5/).
Когато единият от побойниците случайно минавал покрай Вълкадиновия двор (тогава огради нямало), Кὸла изскубал един кол (простете за неволната тафтология) и така „издосегал“ /6/ изплашения противник, че на оня се наложило да лази до дома си.
Подобни „случки“ се случили и на другите двама съучастници в побоя. Оттогава никой не смеел да му посяга – страх лозе пази. Наистина, не е много по християнски, но се оказало напълно достатъчно, за да респектира хашлаците от селото, а и да се разчуе из околните села.
Оженил се за мома от съседната улица – Йорданка Дончева /7/ от рода на Заяците /8/ – дребна, слабичка, скромна девойка „от неговата черга“. Ха да живнат малко и те – почнали войните. Балканска, Междусъюзническа, Първа световна…
В окопите на Световната се разболял тежко. Фелдшерите от походния лазарет го отписали и го отпратили да умира у дома си – да не е за тяхна сметка (и тогава са „отчитали дейност“, какво да се прави…). Младата му съпруга обаче „навила на малкия си пръст“ /9/ дипломираните медици. Посъветвана от свекъра /10/, започнала да увива голото, гърчещо се в треска тяло на жениха си всяка вечер с прясно одрана овча кожа – и така – два месеци. Цяло овче стадо си заминало. Но Кὸла се въздигнал. Оздравял.
Военните това и чакали. Наредили незабавно да се върне в Сърбия, където била разположена неговата част. Ала младостта затова си е младост – тъкмо отървал „оня свят“ – и хайде, пак в калта и студа на окопите, без да се порадва на младата си булка…
Закъснял с 24 часа за фронта. А законите там са безмилостни: военнополеви съд, смърт. Присъдата в такива случаи е една: разстрел. За назидание на останалите – иначе епидемията е неминуема.
Но… Бог е милостив към Своите си. Военният адвокат – служебен защитник, след като предварително подробно разпитал прегрешилия спрямо устава солдатин, го успокоил, че няма да допусне да се стигне до най-лошото. И наистина удържал на думата си. Пледирал, че „поради немание на трен“ /11/ се получило това закъснение; военният прокурор не възразил; съдията произнесъл оправдателна присъда. (Може би затова дядо ми много се радваше, че уча за „адвокат“).
Фронтовото битие не е от най-леките. Още повече, когато алчността за бързо забогатяване се намесва. Беше ми разказана следната случка, която е показателна за корупцията в българската армия по онова време.
Раздали на войниците по парченце сирене и им наредили да го пазят, защото след седмица щяло да мине „голямото началство“ и да провери как са с продоволствието. Дядо ми не се сдържал, лапнал сиренцето на мига, а когато пристигнали проверяващите, можал да им покаже само празните си ръце. За чест на върховното командване трябва да се признае, че последвали санкции спрямо крадливото интендантство, а войнишките дажби били чувствително подобрени.
Отнасяше се с тиха насмешка към бабаитите, независимо в коя област. Помня лапидарния /12/ му израз „На винὸ юнак нèма!“. Същевременно на трапезата ни, особено зиме, не липсваше гарафа с червено памидово вино от Ветрен. Дори на децата се даваше да отпиват, та да не си мислят, че е кой знае какво. И никой от нас не стана алкохолик – докато мнозина синове на пълни въздържатели често се оказваха на другия полюс. „Умереност във всичко“ беше ръководен принцип за дядо ми.
Включително и в секса. Припомняше си такъв епизод от „военните действия“.
Частта им била разквартирована в някакво сръбско село. В една от къщите живеела красива самотна сръбкиня (вероятно вдовица). Мнозина „загорели“ войници си точели езиците по неин адрес. Най-ербап се пишел фелдфебелът на ротата – мустакат към четиридесетгодишен балканджия. Щял да я направи на не-знам-какво-си – само да му „паднела“.
Заканите стигнали и до ушите на „засуканата“ невеста. Тя не му мислила много и приела предизвикателството. Поканила бабаитина в собата си, нахранила го и го напоила изобилно. И го „почнала“, та чак след седем дни го пуснала. Излязъл – пълзешком „на четири крàка“ – толкова бил изтощен. Три дни по-късно вече не бил между живите.
Тук е мястото да призная, че военната одисея на дядо ми по своеобразен начин се вплете в успешния ми опит да се окажа един от 45-те студенти /13/, приети през 1961 г. в Юридическия факултет (ЮФ) на Софийския университет (СУ). Темата на конкурса (по Български език и литература – тогава се държеше приемен изпит само по този предмет) беше „Любовта към Русия и Съветския съюз, отразена в творчеството на българските писатели“. Не беше трудно „да прехвърля“ дядо ми от западния фронт и да го пратя на североизточния, където „побратимяването“ с „братушките“ беше като „стой, та гледай“… За съжаление една-единствена (не, не правописна, а при цитирането на тогавашния химн на НРБ – вместо „съветски народ“ бях написал в бързината – сетих се секунди, след като бях предал запечатания плик на квесторите, но беше вече невъзможно да коригирам – „Съветски съюз“) грешка ме остави на втора позиция (с 5.25) сред 2500 кандидат-студенти (първенецът имаше с 0.25 по-висока оценка от моята).
Завърнал се от фронта, дядо ми се включва във водовъртежа на земеделския цикъл: оран, сеитба, коситба, жътва, мелница, зазимяване (на стоката), и пак, и пак, и пак. Работата на полето не му тежи, върши я с мерак. Е, не пее – никой не го е чул повече да пропее – но не се и оплаква от тежкия и изнурителен за повечето селяни труд. Полето – там е неговото призвание. Личи си и по нивите му: изобилно наторявани с естествен оборски тор (от кравите и конете), изоравани с плуг, разрохквани с желязна брана /14/, набраздявани с дървеното рало (палешникът оставя по-нежни следи в сравнение с плуга). Спазваше библейския принцип – на всеки седем години оставяше поредната нива да си „отдъхне“ – само я изораваше за угар /15/. С две думи: класически стопанин.
Правеше ми впечатление, че въпреки образцовите грижи, които полагаше, нивите му не даваха повече от 120-150 кг. пшеница на декар. Енигмата за тия „ниски добиви“ се разплиташе, когато от фурната в двора майка ми вадеше огромните бухнали бели самуни, а по Великден – неподражаемите дъхави козунаци с влакнеста консистенция (а не като сегашните фабрични подобия, ронещи се на трохи).
Оказва се, че той е сеел изключително само т.нар. твърда пшеница, която е нискодобивна – за разлика от днешната фуражна, даваща дори над 1000 кг. от декар. Фуражната пшеница, първоначално предназначена за изхранване на животните, постепенно бе наложена като основна съставка за брашното, от което правят хляб и хлебни изделия за човеците. Добавят малко (за „закваска“) и от твърдата пшеница – за да не се разпадат „производите“ (твърдата пшеница е богата на глутен – свързващо вещество в зърното, съдържащо се в нищожни количества в станалата наша основна храна пшеница за добитъка).
По онова време (1919-1942 г.) цялата Вълкадинова фамилия [Вълкадин /16/ (до 1928 г.), жена му Мица (от рода Клечкови – почти нямам данни за нея), големият син Михаил /17/ и жена му Ангелина /18/ със синовете им Симеон /19/, Кръстан /20/, Григор /21/ и Владимир /22/, три снахи (без Григор – той си остана ерген до края), деца (Красимира /23/ на Симеон, Кирил /24/ на Кръстан и Николай на Владимир)] живее заедно на мястото, известно днес като ул. “Десета“ №6 – ъгъла на ул. “Единадесета“. До 1921 г. са само деветима и живеят в стария Вълкадинов чердак /25/, след което се преместват в нова, относително сносна за времето си селска къща /26/. Типично патриархална фамилия.
Докато дядо Никола е на полето, брат му Михаил се препитава главно с коларо-железарство. Междувременно отеснялото „ново“ жилище (четиринадесет души в две стаи) принуждава двамата братя да построят нова къща в „новото“ (тогава) селище – три пъти по-обширно от старото – на кръстовището между днешните „Четвърта“ и „Петдесет и осма“ улици.
Къщата в голямото селище е построена, добавена е и задължителната кошара за добитъка, но… „родата“ не се сеща, че трябва да се премести в новото местообиталище. Така година-две. Докато един ден, когато всички са излезли по своите си работи, Никола натоварва багажа на братовата си челяд и го стоварва на новия адрес. Може да звучи грубо и дори недипломатично, но такава е неподправената историческа истина. Важното е, че след тази решителна намеса всяко семейство си заживяло по свой собствен тертип /27/, без да се меси в битието на другите.
Този епизод е показателен за съотношението на два на пръв поглед противоположни показатели в характера на дèде: дълготърпение и решителност. След като достатъчно дълго изчаквал братовото благоволение да засели домочадието си на новата територия, той предприел решителната стъпка. Без иначе неминуемите конфликтни ситуации, завършващи понякога с непредвидими последствия.
Такъв беше дèде: мълчѝ, търпѝ, ама като речè – отсечè! Истински шоп, класика в жанра.
Всичко му е било наред, стопанството му – образцово, битовите проблеми – решени. Само една болка имал: с Йорданка нямали деца. А вече бил „у години“ – над петдесетте. Изглежда коварната болест от войната е произнесла тежката си присъда. (Впрочем, не смея да съм категоричен в заключението за причината на безплодието в семейството – и Петко – братът на съпругата му, също е бездетен и си осиновил детенце /28/). Годините си вървят, а отмяна – няма.
Пък у брат му деца – бол. Цели четири. И все мъжки. Вече отрасли, мъже в силата си. Обърнал се първо към Кръстан – вторият син на Михаил. „Габровецо“ обаче поставил предварително условие: да му „припише“ (завещае) всичкия си имот. Неприкритата алчност на племенника дълбоко оскърбила чичото и той отхвърлил „габровската“ алтернатива. Обърнал се към най-младия (все пак вече 30-годишен) – Владимир, който приел с радост и без каквито и да били условия. Тандемът им се оказал изключително сполучлив – преживели останалия около четвърт век в разбирателство, мир и съгласие.
И наистина – откакто имам спомени, съм запаметил само един случай, когато не се погодиха, и то на политическа основа /29/. Бяха баща и син, взети сякаш от старозаветните библейски времена.
В историята, разбира се, думичката „акὸ“ е неуместна. Но да си представим за миг, че в ония времена действаше не тогавашното семейно законодателство, а днешният „модерен“ Семеен кодекс. В такъв случай бр.64/24 мартъ 1942 г. на „Държавенъ вестникъ“ нямаше да помести на стр.13 следната обява:
„Софийски Областен съд. ОПРЕДЕЛЕНИЕ №156. – Разпоредителното си заседание ІІ гр. Отделение при Софийскиятъ областенъ съдъ, по частното му гражданско дело №134 отъ 1942 година, въ съставъ председатель Др. Табаковъ и членове Б. Протичъ и М. Димчевъ д. чл., на основание чл.43 от Закона за извънбрачните деца и основяването, определи: допуска осиновяването на Владимиръ Михайловъ Гусевъ на 30 години от Никола Вълкадиновъ Гусевъ на 55 години и от Йорданка Николова Вълкадинова на 53 години и двамата от с. Враждебна, софийско. – Гр. София, 12 мартъ 1942 година. – Подписали: председатель Др. Табаковъ и членове Б. Протичъ и М. Димчевъ д. чл. Верно, секретарь (не се чете)“
Днес дори биологичният родител е поставен в ситуацията на „Параграф 22“ /30/ – да няма право да осинови дори собственото си дете (след като предварително му е отнето по „законов“ ред разбираемото право да го припознае).
Кои ли „умни“ глави са го натъкмили по такъв изкелеферчен начин (май познавах някои от тях – бивши колеги от ЮФ на СУ). В същото време на същите „мъдреци“ не им трепна окото, когато за кратко неколкократно променяха закона, та един високопоставен дядо да може да осинови собствената си внучка /31/. Демокрацията (в това число и „народната“) била система в полза на цялото общество? Нищо подобно. Всичко е intuitu personem /32/.
Законите – и те не правят изключение.
Годините на Втората световна война не са леки и за семейството на дядо ми. Реквизиции /33/ на коне, каруци, фураж. Но дружината успява да се изправя на крака след всеки подобен удар. Синът отдавна е изплатил купения на лизинг камион, вкл. дяловете на двама от първоначалните собственици (Ангел Натов – Крèката и Кὸла Шагерски), и вече печели добре. Бостаните греят под ὸправните ръце на трудолюбивата снаха. В кошарата – два коня и две крави – какво повече трябва на селянина, за да е пълна душата му!
Душата. Този скъпоценен Божи дар /34/. Религиозен ли беше дèде? Трудно бих се съгласил с такава оценка. По-скоро беше вярващ. Отнасяше се скептично към ритуализма, фарисейския византизъм на висшия клир, не се колебаеше да се опъне и на „дедо поп“ – още повече, че го е хващал да блажи по време на Великите (Великденски) пости, които дядо ми спазваше стриктно. Вероятно благодарение на тази диета успя да доживее до 79 години, след като едва бе прескочил трапа половин век по-рано.
Дълги години беше касиер на храма „Св. Николай“ в Нова Враждебна. Водеше сметките с прецизността на швейцарски часовникар. Когато сдаваше длъжността, се оказа, че църквата му дължи немалка сума, която той не прие да получи, а я отстъпи, та се закупи голям стенен часовник. Половин век оттогава, а часовникът все още отмерва времето в пристройката към храма (жилище, приютило настоящия свещеник Николай Дюлгеров).
Бях споменал за единствения конфликт между баща и син. Беше свързан с референдума от 7 септември 1946 г. за монархия или република. Без да е юрист, с острото си чувство за справедливост по-възрастният от двамата беше преценил, че произходящото е противоправно /35/, и беше гласувал за онова, което е законно. (Абе, когато истинският шоп е убеден в нещо, и с топ не мож’ разби избора му!). Баща ми – обратно – гласувал за „народна република“ /36/. Та тогава половин година старият не проговори на младия. Сега ви се струва смешно, ама не е. Много си беше сериозно даже.
Един ранен летен следобед на 1949 г. пасях кравите на „Орницата“ /37/. Изведнъж сирените в столицата завиха силно и продължително. Какво ли можеше да значи? Нима отново война, бомбардировки? По някое време гледам – по прашния път се задава дèде. Вглеждах се в походката, в лицето – хич не ми се виждаше да е разтревожен. Напротив, дори се усмихваше. Отвърза кравите от въжетата („Орницата“ беше ливада, разположена сред ниви, и животните пасяха вързани за дълго въже, в другия край на което забивахме в земята желязо – обикновено стар, негоден вече палешник от дървено рало).
По пътя за дома ми обясни каква била работата… Починал бил Георги Димитров (много съм знаел тогава кой е този, но седмици по-късно тичахме с по-големите деца до „Орханийското“, за да зърнем кортежа с катафалката, возеща тялото на „вожда и учителя на целия български народ“ (както по-късно ни учеха в училището).
1949 г. беше белязана и със сбъдването на голяма мечта на дядо ми – построяването на плевнята /38/. Тази сграда, която по-късно претърпя няколко метаморфози, беше лелеяна повече от половин век в селската му душа. Как само ѝ се радваше като малко дете, получило дългоочакван голям подарък! Скоро тази изглеждаща обширна (като празна) селскостопанска сграда побра всичката зимнина за добитъка, която дотогава заемаше половината двор: сено, слама, люцерна, фий, царевичак. Напълни се до покрива. Ех, друго си е на сушина!
Но… антихристите не спяха. Скоро започна масовата колективизация. Страх и ужас витаеха из селата. Носеха се слухове, кой от кой по-диви, говореше се за нечовешки насилия. Трябваше да се направи нещо, да спасим дèде.
Оформи се следният стратегически план. Днес бих го нарекъл „В окото на тайфуна“ или „В леговището на звяра“. Къде е най-последното място, където партайгеносите биха го търсили „да подпише“? Разбира се – при партизаните, при „борците против фашизма“ („и капитализма“ добавиха малко по-късно).
Предисторията е следната. Баща ми беше командирован с „Фаргото“ /39/ (също като мнозина „частници“ като него) във Велинград, където сваляше трупи с камиона по трудните горски пътища. Беше си намерил квартира в Чепино (квартал на Велинград), в семейството на Христо Любенов Пърков. Пърката /40/ по това време пък строял новата си къща. Баща ми безкористно (без да му вземе дори стотинка) му помагал с камиона си – а превозите на строителните материали не са били никога пренебрежимо перо, пък и къде през 1949-1951 г. да търсиш транспортни услуги? Благородството на баща ми очаровало Христо и Мария Пъркови. Семейството му било винаги добре дошло в новата им къща.
И една немаловажна подробност: Христо бил най-младият партизанин в отряда на легендарната Вела Пеева.
Точно там решихме да скрием нашия дèде. Определиха ме за негов придружител (по днешному – бодигард). През лятото на 1953 г. ще да съм бил на около 11 и половина, сигурно я съм тежал 35 кила, я не. Ама – бодигард!
От гара Септември теснолинейката ни закара, с трещене, пуфтене и скърцане, до целта на пътуването ни – приказно родопско кътче, богато надарено от природата и от Бога, което тогава едва предвкусваше своето бляскаво европейско туристическо бъдеще.
Пъркови ни приеха радушно, настаниха ни в най-хубавата стая на все още неизмазаната къща (скромни хора, с невисоки доходи – откъде пари за фасадата?). Спомням си, че тоалетната беше точно над преминаващия под сградата воден поток, а отвън непрекъснато шуртеше от уличната чешма струя гореща минерална вода.
Езерото „Клептуза“ беше любимото ми място за игри, и по-конкретно малките двуместни канута. Не помня колко пари потроших на дядо ми (ползването на лодките беше със заплащане), но хич не бяха малко за ограничените ни възможности (от друга страна пък нямахме повече никакви други харчове). Само веднъж успях да изнудя дèде да се качи в кануто, за да го повозя (когато десетина години по-късно, вече като „отбил“ казармата младеж, се качих отново на такава еднодръвка, повече не повторих – ами то си било бая страшно… за възрастен човек).
Докато хлапакът се забавляваше на езерото, дядото спокойно беседваше на съседна пейка с един малко по-млад, но вече „в години“ солиден мъж с големи мустаци и астраганена гугла на главата. Не знам и не съм се интересувал за какво си говорят, но вероятно са били теми от общ (селскостопански) интерес. Когато описах на чичо Христо събеседника на дèде, Пърката ни обясни, че това е бил Стоян (не съм запомнил фамилията) с партизанско име „Васил“ – бившият командир на Пазарджишката ВОС (Въстаническа оперативна зона). Бил отседнал в „Червената вила“ (собственост на богат българин, по онова време – резиденция, отредена за почивна станция само за каймака на набъбващата соц-номенклатура).
Надявам се, че сте седнали удобно, докато четете следващите редове. Защото в противен случай има сериозна опасност да паднете – от изненада. Щото благообразният събеседник на дèде се оказа, че е не кой да е, но и не какъв да е: самият зам.-министър на земеделието! Същият, отговорен за колективизацията… По-точно – за масовизацията на колективизацията… Уж бягахме от вълка, а се навряхме право в устата му.
За чест на дèде – справи се, сякаш е бил инструктиран лично от Левски. Защото беседите между двамата продължиха и в следващите дни – дядото не бягаше от полесражението. Спомням си даже, че веднъж бай Стоян донесе хартиен плик (тогава все още нямаше пластмасови торбички) с няколко още топли мекици от столовата на „Червената вила“. Впрочем, тия дни прочетох (във вездесъщия интернет, разбира се), че тогавашният ни познайник в един момент се бил противопоставил на „изкривената“ партийна линия, поради което бил отстранен от държавната ясла [(защото неслучайно бардът на БКП Христо Радевски е казал за нея: „Аз знам, аз вярвам, че се права, когато съгрешиш дори!“ /41/. Душеспасителните беседи с дядо ми – нищо чудно – да са допринесли с нещо за окопитването на бай Стоян (по-добре късно, отколкото никога)].
Следващото лято пак скрихме дèде в Чепино. Вече бях с година по-голям, бях изчел книгите в библиотеката на основното училище (всичко на всичко – няколкостотин – та колко може да побере един обикновен шкаф?).
Потърсих и намерих местната библиотека, всеки ден вземах по книга. Най-силно ме завладя (като стил, език и фабула) книгата на Лазар Лагин „Приключенията на един вълшебник в СССР“. Години по-късно се върнах към този изключително интересен автор (руски евреин), купувах из софийските руски книжарници всичко, което публикуваше (много се смях на перифразираната приказка за Пепеляшка, където злата мащеха беше запозната с неблагоприятния за себе си и за детето ѝ край на оригиналната история; така подкована, тя започнала подло да угажда на Пепеляшка, а жестоко да тормози собствената си дъщеря; накрая Пепеляшка се превърнала в капризна разглезена дебелана, а дъщерята щастливо се омъжила за млад и очарователен научен сътрудник…).
„Клептуза“, разбира се, отново беше притегателен център за игрите ми. Като по-голям, разрешаваха ми и сам да отивам до бълващия мощен воден поток направо от скалата карстов извор. Даже пускаха с мен и малкия четири-петгодишен син на Пъркови – Любчо.
Тогава езерото беше само едно. В единия му край – срещу ресторанта – се извисяваше импозантна скала. Детският нагон да се изкатерват всевъзможни високи обекти (предимно плодни дървета…) ме подведе да изпълзя и на това изпречило се пред погледа ми препятствие. Сигурно и за да се „изперча“ пред „малкия“. Добре, че не го подведох да се качи с мен. Не съм усетил как съм се подхлъзнал, но се запремятах – някак си странично, не презглава – и се спрях чак в оградата с бодлива тел на Чепинската река.
Ръцете и краката ми бях в кръв. Любчо ревеше, та се късаше – от уплаха. Запазих спокойствие (все пак съм „батко“), довлякох се до карста, измих обилно раните с изворна вода. Прибрахме се набързо. Оттогава на дясната си ръка имам огромен белег – подобен на родилно петно. Когато след десет години посетих града, скалата вече я нямаше. На мястото ѝ се ширеше второ езеро. Минали са почти петдесет години, нямам представа как изглежда сега това райско кътче.
Успехът на акция „антиколективизация“ не можеше да бъде нещо повече от временен. Само четири години по-късно дядо ми беше принуден от обстоятелствата „да подпише“. Няма да преразказвам този неприятен епизод от живота на моя любим герой – още повече, че за това читателят може да прочете по-нататък /42/.
Жизненият път на дядо ми беше белязан с още много – както при всеки човек – събития с по-дребно или по-мащабно значение. Някои от тях ще намерят място при описанието на други лица или случки. Пък и, както внимателният читател навярно е забелязал, подходът на автора не е строго хронологически, а преимуществено емоционален. Струва ми се, че така станалото придобива по-изразена релефност, има по-живо присъствие на лицата, за които се повествува. Така де – академизмът няма място там, където се говори за живи хора (не броя позоваванията под линия…).
Че човек е жив, докато е жив споменът за него, е емпирична истина, нямаща нужда от доказване.
Ще мине време, споменът за дедè ще остане в белите листа на книгата (или в паметта на онези нови съхранители на информация, които неуморният търсещ човешки гений ще изобрети в необозримото бъдеще).
– Дедè, жив си – додето има добри хора на този свят!
Защото заслужаваш да бъдеш запомнен.
.
Николай Гусев
_________________________________________________
1 Мирянин – член на църковна общност или светски човек (остар.).
2 Вж. „Лечителят“.
3 Вж. „Михаил и Ангелина“.
4 Вж. „Когато ливадите раждаха и месо, и масло, и вълна, и яйца...“
5 Впрочем, има два твърде близки, но при по-внимателно вглеждане сочещи малко по-различно възприемане на притчата, текстове – на евангелист Лука (който не е непосредствен свидетел, а преразказва чутото от апостол Петър): „На тогова, който те удари по страната, обърни и другата“ (Лука 6:29); и на евангелист апостол Матей (сподвижник на Господа Исуса Христа): „Но, ако някой ти удари плесница по ДЯСНАТА страна, обърни и другата“ (Матей 5:39).
6 Издосегàл – ударил силно и ядосано (диал.).
7 Вж. „Бабо Дàко“.
8 „Заяците“ – един от родовете в селото. Живко Стоичков, р. 3.11.1878 г. – първият висшист от селото, завършил математика и физика в Софийския университет през 1903 г. (диплом №893), е от този род.
9 Означава, че се е оказала по-способна в онова, което за тях е било професионално изискване.
10 Вж. „Лечителят“.
11 Трен – влак (остар.).
12 Лапидàрен – издълбан на камък, солиден.
13 Вж. „45 – с конкурс, още 145 – по “втория начин“.
14 Брàна – земеделски инструмент, чрез който се постига наситняване и разрохкване на повърхностния почвен слой (до 6–7 см).
15 Угар – буквално означава „разорано поле“. Да бъде поставена земята под угар означава да се поддържа изорана и чиста от плевели, незасята с нищо. Казано по друг начин – земята се оставя да почива, като по механичен начин се премахват плевелите и не се наторява нито с изкуствен, нито с оборски тор. Тази система на земеделие е била широко застъпена в България до идването на ТКЗС-тата. (Уикипедия).
16 Вж. „Лечителят“.
17 Вж. „Михаил и Ангелина“.
18 Пак там.
19 Вж. „Чичо Моне“.
20 Вж. „Гàбровецо“.
21 Вж. „50/50“.
22 Вж. „Баща ни“.
23 Вж. „Дýнди“.
24 Вж. „Да си учѝл още три месеци – да си станал шафйор!“.
25 Чердак – Чардак е открито към външната среда (градина, улица и др.) пространство от една сграда, оформено най-често на втория или по-горен етаж на старите къщи по населените места в България. За разлика от терасата, чардакът е покрит отгоре, а най-често и отстрани. (Уикипедия).
26 Вж. „Старата къща“.
27 Тертип – стил, маниер (остар.).
28 Вж. „Нàне Вàсо“.
29 Референдумът за република или монархия, проведен на 7 септември 1946 г.
30 „Параграф 22“ – роман на Джоузеф Хелър, издаден през 1961 г. Действието се развива по време на Втората световна война, като събитията са разказани от различни герои в нехронологичен ред и от различна гледна точка. Книгата е преди всичко критика на бюрократичната система, в която не винаги витае разумът. Фразата „параграф 22“ е станала идиоматична и се използва за ситуация без изход, порочен кръг. (Уикипедия).
31 Тодор Живков – Генерален секретар на ЦК на БКП и Председател на Държавния съвет, осиновява внучката си Евгения Любомирова Стойчева.
32 Intuito personem – с оглед на личността (лат.).
33 Реквизиция – във време на война – принудително изземване на храни, животни и друго имущество от населението за нуждите на войската или държавата срещу заплащане.
34 Душа – триединство на разум, свободна воля и емоции.
35 От правна гледна точка този референдум е нищожен, защото е проведен в нарушение на действуващата конституция (недопускаща референдуми) и под чуждестранна военна окупация. Повече по въпроса вж. в „Референдумът за република или монархия, проведен на 8 септември 1946 г.“, стр.287-296 от книгата на Янко Н. Янков-Вельовски „Легитимните основи на политическата власт в България“ – С., „Янус“, 2007. – 491 с.
36 „Народна република“ – оксиморон, равносилен на „дървено желязо“ – доколкото „република“ означава и нещо, принадлежащо на всички, на народа (res publica).
37 Вж. „Орницата“.
38 Вж. „Плевнята“.
39 Вж. „Фаргὸто“.
40 Вж. „Пърката“.
41 Хр. Радевски, „Към Партията“.
42 Вж. „Когато ливадите раждаха и месо, и масло, и вълна, и яйца…“.
.
