Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
КỳТИКОВ / КỳТИИ
.
И днес се изчервявам, като си спомня как „се издъних“ пред този пословично фин човек…
Проф. Владимир Кỳтиков беше ръководител на катедрата по Международно право и Международни отношения към ЕЦНП (Единен център по науките за държавата и правото, обединяващ „под шапката си“ Юридическия факултет на Софийския университет и Института за държавата и правото на Българската академия на науките). Току-що бях постъпил на работа и веднъж, когато бяхме само двамата в кабинета му, „ни в клин, ни в ръкав“ изтърсих: „А пък един писал за едностранни международни договори…“.
Професорът не каза нищо, а аз след няколко дни открих въпросната публикация (в стар брой на „Годишник на Юридическия факултет“) и с ужас установих, че той е авторът! Можете да си представите как се е чувствал „младият и зелен“ асистент в близките няколко седмици…
Първите впечатления от проф. Кутиков бях придобил още като студент в Юридическия факултет. Понеже скоро след приемането ми в Университета се наложи да проведа продължително над тримесечно лечение в Александровската болница (тежка форма на воден плеврит) и лежах в огромна зала с 12 легла, до мен по едно време се случи някакъв юрисконсулт – от „големите“ следвоенни курсове, когато са приемали без конкурс по две-три хиляди студенти, довчерашни фронтоваци.
Та въпросният колега се хвалеше как на изпита (1947 г.) заплашвал с пистолет „буржоазното професорче“ Кутиков и как си взел изпита по Международно право без проблеми… Стана ми неудобно от фукнята на юрисконсулта, и най-вече от вулгарното му отношение към най-деликатния преподавател, който въобще можеше реално да съществува.
Още с постъпването си на работа в Университета бях готов с подбрани материали за учебно пособие по моята дисциплина. Размножих списъка на заглавията и го раздадох на всички членове на катедрата. Едва ли ще се изненадате, ако ви споделя, че само проф. Кутиков обърна внимание на труда ми, предостави подробни писмени бележки и заедно обсъдихме проблемните места. (Скоро двата тома бяха отпечатани в 500 бройки и станаха настолно помагало – посредством депозирането на половината тираж в библиотеката на Факултета – за няколко хиляди студенти в течение на две декади; интерес беше проявен и от Министерството на външните работи, и от съдебната институция.)
Фактът си е факт – само колегата Кутиков подаде ръка на новодошлия в гилдията.
Някакви причини го бяха възпирали от семейно обвързване. Едва почти шестдесетгодишен се беше оженил, и то за овдовялата съпруга на най-близкия си приятел. Живееха на ул. “Янтра“ №13 – една от пресечките на ул. “Цар Иван Асен Втори“. В сградата беше жилището и на големия български художник Илия Бешков. Стара буржоазна кооперация на тиха и спокойна софийска улица.
Гостувал съм им – на семейство Кутикови – неколкократно, и всеки път се впечатлявах от невероятно фините обноски, с които ме обграждаха. Прииска ми се да подражавам на тези хора, но аристократизмът не е нещо, което може да се присади – или се раждаш с него, или оставаш без него…
Асистентка на професора беше „Данчето“ – Йорданка Зидарова. „Спусната“ от ЦК на ДКМС. Не съм сигурен на сто процента, но май е била един от секретарите на тази казионна организация.
Това скромно девойче от търговищко село, изцяло формирано в комунистически дух, беше така силно впечатлено от àурата на своя професор, че никога не говореше за него, освен със суперлативи. Плака безутешно, когато около осемдeсетгодишнината си той ни напусна, а тя пое неговата катедра.
Студентите са безпогрешни в обичта, респективно ненавистта към конкретния преподавател. Може да изглежда странно, но той не беше писал двойка – намираше начин да извлече и минимума знания, за които самият студент беше забравил, че притежава.
Но сред колегите-преподаватели имаше и такива, които го недолюбваха. Един от тях беше С.П. Изглежда, „любовта“ им беше взаимна, защото в приятелски кръг професорът се шегуваше: “Кой, Савата ли? Където има стипендия за чужбина, и той е там…“ . Савата пък говореше пренебрежително за Кутиков: „Професори-еднокнижници…“ (сиреч написали само една книга).
Обаче!
В цялата история на ЮФ при СУ, пък и в който и да е от нароилите се над десетина нови юридически факултета, не е имало и няма друг преподавател, който да е чел и да са му били отпечатани Курс лекции в Академията по Международно право в Хага. (Савата беше автор на две тънки книжлета с преимуществено исторически характер; за стипендиите в чужбина беше наистина №1 – най-вероятно рамо е давал кумът на втората му сватба – един от генералите, зам.-министри на вътрешните работи.)
Както споменах, късният брак не му беше дал възможност да има свои деца. Но говореше за сина на съпругата си като за свой син. Когато професорът почина, г-жа Кутикова сподели: „Тия двайсет години съвместен живот отлетяха като кратък миг…“.
Такъв остана в спомените ми проф. Владимир Кутиков.
Човек, на когото ти се иска да подражаваш.
Но… дадено е, комуто е дадено… свише. Не е човешка, а Божия заслуга.
Нарича се благодат.
P.S. Попаднах на интересна статия в Уикипедия. Оказва се, че 22 века пр. Р.Хр. в Междуречието се появява могъщото племе на кỳтиите (известни и като гутеи). То завладява голяма част от територията между Тигър и Ефрат.
Тъй като етимологията е „в кръвта ми“, веднага в съзнанието ми проблесна хипотеза за връзката между името на човека и това на древното – по-древно дори от най-старата книга на Библията („Книга Йов“ е от 18 век пр.Р. Хр.).
Разбира се, това е само една хипотеза (хипотеза = “слаба теза“). За да стане теория (теория = “вещ в Бога“), са необходими още допълнителни доказателства.
Все пак идеята не е за пренебрегване. Известно е, че най-устойчиви в който и да е език са думите, изразяващи понятия от сферата на личните, фамилни и родови имена, родствените връзки и топонимията.
Затова си позволих – с известна доза боязън, да озаглавя така спомена за невероятния благородник – професор Владимир Кỳтиков.
Николай Гусев
