Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
„НАЙ“-ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ФАКУЛТЕТ
.
Физиците публикуваха преди години сборник „Физиците се шегуват“. Ако по подобие на него и ние издадем „Юристите се майтапят“, вероятно сред неизбежните шеги ще намери място и полушеговитото-полусериозно научно определение за „университет“: „Висше училище, в което непременно има юридически и медицински факултет“.
Тук се налага кратка историческа ремарка. Когато Нѝколо ди Бỳлгари създава през 1166 г. Болонския университет – всеобщо признат за първия в света – той стартира именно с юридическия му факултет.
Още нещо. Софийският университет преди „всенародното въоръжено въстание на 09.09.1944 г.“, а и десетина години по-късно приютяваше не само Стопански, Агрономически, Ветеринарен, но и свой Медицински факултет. Па като започна едно роене (най-вероятно породено от мераците на местни феодали да имат „свои вузове“), та почти обезкостиха СДУ „Климент Охридски“:
– Агрономическият „отиде“ в Пловдив;
– Ветеринарният – в Стара Загора;
– Техническият стана ВМЕИ „В.И. Ленин“;
– Стопанският – ВИИ „Карл Маркс“;
– Медицинският бе дислоциран в Медицинската академия; впрочем, тук центробежните сили бяха най-мощни, защото се основаха и два провинциални медицински институти – в Плевен и Стара Загора.
За „една бройка“ и Софийският университет да престане да отговаря на университетския си статус и да се превърне в прост ВУЗ („висше учебно заведение“ – термин, наложен по времето на социализЪма).
„Виновниците“ този път бяха не кои да са, а самите основоположници на марксизмо-ленинизма и техните (полуслепи) следовници.
Още в първата лекция по ТДП (Теория на държавата и правото) доц. Вътю Цонев ни обясни, че сме последният випуск на ЮФ (Юридическия факултет). След като завършим следването си, факултетът ще бъде закрит, защото няма да има нужда от юристи, тъй като държавата ще отмре, а с нея – и Правото. Така били предвидили гениалните бащи на комунизма Маркс, Енгелс и Ленин (Сталин вече беше persona non grata).
Странно.
Защото с конкурс бяхме приети 45 дỳши, а някъде в средата на учебната година вече 190 кандидат-юристи „търкаха“ университетските банки. Повечето бяха съкратени офицери от армията, милицията и Държавна сигурност. „За цвят“ имаше и двама попове, даже и един владика. Идваха на лекции и упражнения с расата и калимавките си…
Всички те бяха контингент на т.нар. „рабфак“ („работнически факултет“) – записани да следват по усмотрение на партийната Номенклатура, без да се състезават наред с хилядите простосмъртни кандидати за привилегията да бъдат студенти.
Имах тежко следване. Още в началото на втория семестър се разболях сериозно и престоях почти четири месеци в болница. Влошеното ми здравословно състояние налагаше чести прекъсвания; завърших четири години след випуска си.
Но за разлика от мнозинството колеги, приели заветната диплома като край на образованието си, реших, че то тепърва започва. Всяка свободна минута се посвещаваше на книгите. Веднага се заех и с непознатия ми дотогава английски език. Струваше ми се, че винаги съм знаел, че ще постъпя така. Сега разбирам, че всичко е било дадено „свише“ – просто съм го възприел и потрудил да го реализирам.
Така, за всеобща изненада на състуденти и колеги, на четвъртата година след дипломирането си вече бях преподавател, и то не по каква да е дисциплина и не къде да е, а по престижното Международно публично право в единствения (тогава) в България Юридически факултет.
Маркс, Енгелс и Ленин се бяха провалили като пророци. Оказа се, че не само не отмира, но нуждата от юристи във всички области на обществения живот непрестанно нараства. Студентските курсове бяха прескочили границата на 400-те и „вървяха“ нагоре – т.е., десетократно над „последния“, след което предстоеше закриване на ЮФ…
Какво се беше случило?
Пряко волята на полуграмотните „партийни и държавни ръководители“ и в разрез с непререкаемите нàучни постановки на марксизмо-ленинизма, стопанските и обществените отношения изискваха и съответните специалисти, които да ги обслужват. По мои най-обобщени пресмятания, поне седмократно следваше да нарасне потребността от юридически кадри – очакван резултат при неминуемото либерализиране на обществено-политическите и особено на икономическите, отношения (което се случи само петнадесетина години по-късно).
При хората в гилдията битува поговорката, че „юристът е дялан камък“ – пасва навсякъде, където има сблъсък на интереси – т.е. – в човешките взаимоотношения като цяло. А политиката е сред основните приоритети на всяко организирано в държава общество. Ето защо не се изненадах, когато в списъците на студентите си срещнах познати от печата, радиото и телевизията имена на синове и дъщери на членовете на Политбюро на ЦК на БКП:
– Тодор Живков;
– Станко Тодоров;
– Борис Велчев;
– Пенчо Кубадински.
Тук беше и синът на земеделския лидер Петър Танчев.
Подобно „звездно“ стълпотворение не се наблюдаваше в никой друг факултет. Логиката подсказваше, че на питомците на ЮФ предстои да играят ключова роля в бъдещето на България – защо иначе „фàкторите“, чиито портрети „красяха“ хиляди стени, ще пращат наследниците си да изучават именно юридически науки?!
Не запазих този извод „за собствена консумация“. При всеки удобен случай се опитвах да внушавам на студентите си: „Внимавайте! Учете здраво, защото един ден вие ще ни управлявате. Не забравяйте, че сте питомци на най-политическия факултет в България.“
Така и стана.
След т.нар. „демократични промени“ започнаха някак си изневиделица да изникват имената на Филип Димитров (министър-председател), Петър Стоянов (президент), Николай Свинаров (министър на отбраната), Меглена Кунева (еврокомисар, днес – вицепремиер)…
Не споменавам мнозина други, заемали и заемащи по-нискостоящи постове в държавната и партийната номенклатура. Прецизността изисква да уточня, че те бяха дислоцирани във всички политически партии, изявяваха се под всички възможни флагове – през червени, сини, жълти – до пълния спектър на цветовете на политическата дъга…
Често, когато споменавам този факт, някои хора ме упрекват: „Зле си ги учил!“
Не приемам обвинението; учих ги на добро, на Право и Справедливост, но не бих могъл да повлияя на съвестта им.
А човек с изгоряла съвест е способен на всякаква мерзост!
Нека все пак не забравяме, че съвестта е връзката ни с нашия Творец. Какво друго, освен зло може да се очаква от онези, които по собствена свободна воля са отрязали тази връзка?!
.
Николай Гусев
