Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
ТУХЛА ПО ТУХЛА
.
Българите сме особена порода…
Бамбашка хора.
Всички знаят поговорката за безцелния живот на безделниците, не сколасали да посадят и едно дърво.
Ние обаче сме задминали със светлинни години световните стандарти. Не съм се ровил в етимологията на темата, но за нас първата работа, щом създадем семейство – а често и много по-отрано – е да го подслоним под собствен покрив.
Т.е., да построим живелище. Напреднали нации прекарват целия си живот „под наем“ и се чудят и „дзверят“ на нашите към 90% със собствени жилища…
Днес и децата в началното училище знаят как се строи къща. Поръчваш, плащаш и ти докарват тухлите, арматурата, бетона, керемидите. Може и по телефона, напоследък – и по Интернет – и грубият строеж е готов. После идват дограмаджиите, плочкаджиите, електричарите, парнаджиите – трудно ми е да изброя всички професии, които си изкарват хляба в тоя бизнес – и можеш само след един пролетно-есенен сезон да настаниш домочадието в новото семейно гнездо.
Не беше така преди 50-60 години…
Почвата на една от големите ливади – тази до Гоневата воденица – беше глинесто-песъклива. Там за първи път, през 1947 г., направихме табан /1/ за тухли. Знаете ли „как се правят тухли“?
Първо се маха горният тревен слой. Копае се, а изкопаното се раздробява на ситно. Почиства се от камъни и други примеси. Добавя се вода и се гази с боси крака, докато се получи хомогенна смес, с която вече могат да се пълнят (двойните) калъпи. Те се носят на предварително изравнената площадка (табан). Там внимателно се полага и се изчаква ден-два мокрите заготовки да засъхнат. Тогава внимателно се обръщат, за да просъхнат и от другата страна. След това се поставят на дългия си страничен ръб. Така стоят, докато се поизсушат достатъчно, за бъдат наредени на зиг-заг на високи метър-метър и половина редици (нарича се стифиране). Там престояват още месец-два до пълното им изсъхване.
С което, в най-общи линии, приключва първият етап на тази древна технология. Следва подреждането на добре подсушените сурови (т.е. непечени) тухли в т.нар. кофтор.
Кофторът беше съоръжение, състоящо се от ред тухли – ред въглища. Но не просто нахвърляни, а подчинени на закономерностите на топлотехниката – с нужните въздуховоди в основата, със съответната архитектура в дължина, ширина и височина. Отстрани кофторът се „затапва“, за предпочитане, с печени тухли. Между външните стени и основното тяло на кофтора се оставя около 10 см. луфт, който също се запълва догоре с въглища. Накрая се „запечатват“ с глинена замазка – и същинският процес на изпичането може да започне. Запалват кофтора от няколко страни – през оставените в основата му въздуховоди – и… чакаме.
Чакането продължава 2-3 месеци. За това време огънят се разгаря все по-силно, докато стигне до върха на пресечената пирамида. Най-качествени са тухлите, придобили синкаво-виолетова отсенка. Отлично изпечени са смятани тези с класическия наситен тъмночервен цвят. Шкартото се състои от полуизпечени-полусурови екземпляри – обикновено от най-горния ред на кофтора.
Всяко лято в течение на 7-8 години изпичахме по един кофтор от по около 20 000 тухли. Отбирахме най-високото качество и го складирахме в двора за строежа на новата къща. Остатъка разпродавахме – винаги имаше нуждаещи се, търсещи да закупят от дефицитния тогава строителен материал.
След изтощаването на находището до Гоневата воденица преместихме тухларната до сами Искъра – в нивата при „Бункеро“ /2/. Вече бях малко – с три години – по-голям и ми позволяваха да помагам при повечето операции, включително и когато се редеше кофторът.
Основната работа се вършеше от странствуващи тухлари – обикновено цели цигански семейства, на които се заплащаше според бройката стифирани – подредени за окончателно просъхване сурови тухли.
Реденето на кофтора не влизаше в задълженията им – то беше грижа на семейството ни, подпомагано от близки и познати, които ни дължеха подобна услуга или пък имаха намерение да правят тухли в бъдеще. Нещо като полуинцидентна задрỳга (подобна полузабравена практика все още може да се наблюдава в някои отдалечени от градовете села при „наливането“ на плочи „по стопански начин“ – т.е. когато по принудителни съображения за икономии не се предвижда участие на наемни работници).
От втория и третия 20-хиляден транш отново се отбираха синьо-виолетовите, с блестящи стъкловидни топченца или дори мехури, екземпляри. Останалото отиваше „на пазара“.
Така – към 7-8 години. Последно правихме и пекохме тухли в двора – баща ми докарваше с камиона необходимата суровина, наетите тухлари (от циганския етнос) омесваха глината и изготвяха суровите тухли. Освен заплащането (което ставаше ежевечерно – след преброяване на стифираните тухли), работниците и семействата им споделяха нашата трапеза – сутрин, обед и вечер. Спяха в плевнята /3/, върху дъхавото сено и златистата слама. Накрая всички – и работници, и работодатели – се разделиха по живо-по здраво с наистина добри впечатления едни от други.
Подбирането на най-добре изпечените тухли (впрочем, с качество далеко над Българския държавен стандарт) и продажбата на по-голямата част от рандемана не беше самоцелно. От една страна се осигуряваше възможно най-доброто за предстоящия строеж на новата къща, от друга – набираха се финансови средства за закупуване на необходимите строителни материали – цимент, бетонно желязо, греди, дъски, керемиди, врати, прозорци и още цял дълъг списък нужни за довършване на дома детайли. Вам лъжа – мене истина, но когато започнахме строежа, на ръка имахме всичко на всичко 300 лева (около 3-4 тогавашни средни месечни заплати).
Така – тухла по тухла – се събираше дом. С много лишения и труд без мярка.
Най-ценното обаче беше нещо нематериално: изграждаше се сплотено семейство, децата отрано се приучваха да помагат със скромните си сили на родителите.
И пораснаха личности.
Тухла по тухла.
.
Николай Гусев
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
/1/ Вж. „50/50“ за обяснение на термина.
/2/ Вж. „Бункеро“.
/3/ Вж. „Плевнята“.
.
