Утре на заседание на Комисията по политиките за българите в чужбина към Народното събрание ще се проведе изслушване на министъра на правосъдието Христо Иванов, относно направен съвместно с Държавната агенция за българите в чужбина анализ на дейността на Съвета по гражданство и практиката по издаването на удостоверения за български произход на граждани на други страни от т.нар. историческа диаспора. По темата за начина, по който се дава българско гражданство на етнически българи, граждани на други страни, и дали терминът „български произход“, който се използва, е най-подходящият термин в случая, предлагаме на вашето внимание мнението на Спас Ташев*.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
.
Неотдавна без каквито и да било дебати в пленарна зала Народното събрание прие на първо четене предложенията на Патриотичния фронт за изменение на никога незаработилия от обнародването си през 2000-та г. Закон за българите, живеещи извън Република България. С промените се предвижда и възможността за доказване на български произход с нотариална декларация. Подобна идея и досега е прилагане години наред, но след няколко проверки на Прокуратурата и Главния инспекторат към Министерски съвет бе констатирано, че тази практика противоречи на правните принципи. Идеята наистина е правен абсурд, защото линията на произхода върви от родител към потомък, но не и обратно. С подобна декларация на практика се обезсмислят и останалите варианти за доказване на български произход. Независимо от всичко, всеки опит за подпомагане на историческите български общности заслужава поздравление, защото наистина България е изостанала на светлинни години от останалите държави членки на ЕС при провеждането на държавната политика към съответната диаспора.
Поради непонятни причини, успоредно с приемането на първо четене на тези изменения, все по-активно сред народните представители се обсъжда и въвеждането на принципа българско гражданство да се дава само след 3-годишно пребиваване в България. В кулоарите на НС упорито се разпространява информация за вече разразили се скандали по този въпрос. Ако се въведе като задължително изискването за 3-годишно пребиваване, ситуацията с българските исторически общности всъщност ще се усложни многократно, защото данните от преброяването от 2011 г. показват, че едва 5 % от придобилите българско гражданство на основание на български произход живеят в България. Следователно няма да има пробив, а ще е налице още по-голямо затягане на процедурата. Ефектът е вместо да се изпишат вежди, от криворазбран патриотизъм да се избодат очи.
Подобна тенденция наистина е смущаваща и до нея се стига поради възприемането на един грешен подход за решаване на проблема с българското гражданство. Вместо да се въведе отново в законодателството употребата на термина „българска народност“, което съгласно всички общоприети държавни и международни норми се установява чрез волеизявление, в т.ч. и на преброяванията на населението, продължи да се робува на понятието „български произход“. Явно авторите на проекта за изменение не са познавали добре историята на българското законодателство по въпросите на гражданството.
Още през 1986 и 1989 г. при направените изменения в Закона за българското гражданство бе предвидено лица от българска народност да придобиват българско гражданство при един практически облекчен ред, в т.ч. и без задължително изискване за живеене в България. С приемането на новата конституция през 1991 г. бе възприет по-различен подход и бе въведено понятието „български произход“, впоследствие залегнало и в останалата част от законодателството. При тази промяна бе изпуснат от внимание факта, че понятието „произход“ в своите правни характеристики изисква конкретната биологична връзка на всеки кандидат с негов възходящ, което не става с волеизявление на низходящия и нарушаването на този принцип винаги ще създава напрежение и бъдещи трусове, особено след поредната смяна на властта. Всъщност с подобна декларация като форма на волеизявление би могло да се удостовери именно българската народност.
Иначе ако прегледаме българското право в областта на поданството до 1944 г., ще видим, че даването на българско поданство на лица от българска народност наистина се е свеждало до автоматизъм, но само след установяване на местожителството на територията на България. Бихме могли да извлечем рационалното от тази практика, но не смятам, че днес живеенето в България трябва да се превърне в задължително условие за предоставянето на гражданство. Има голям брой български патриоти сред историческите български общности, а те от векове живеят на бащината си земя. Поради тази причина е нецелесъобразно да се стремим те на всяка цена да се преселят в България. В същото време някои от тях дори се нуждаят от закрилата на българската държава за човешките им права именно като българи. Предоставянето на българско гражданство на такива лица не би трябвало да подлежи на дискусия.
За съжаление не всички лица от български произход са с такова будно българско чувство. Нещо повече – някои са в напреднал стадий на денационализация и възпитани в антибългарски дух. Затова законът не трябва да създава уравниловка, а трябва да подаде ръка на тези, които наистина милеят за България. А на останалите чрез една активна политика да се въздейства и даде шанс да осмислят и изградят своя истинска трайна връзка със страната ни, какъвто е смисълът на гражданството. Осъзнали това, тогава и тази категория ще може да го получи. Само при тези условия българското гражданство би се превърнало в силен инструмент при провеждането на държавната политика към българите зад граница. Това пък е големият проблем, над който народните ни избраници въобще не са се замислили и градят поредната пясъчна кула.
Да видим какво ще стане.
Спас Ташев
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Авторът е докторант по демография и статистика към БАН, магистър по международно икономическо сътрудничество от УНСС, има завършен курс по дипломация от Дипломатическия университет към МВНР, бил е директор на българския Културно-информационен център в Скопие, както е зам. председател на ДАБЧ.
