Разказ от Дочка Василева
.
Октомври е още. Снегът поизбърза.
Къде е проклетото слънце. Къде е?
Не искам сърцето ми пак да замръзва.
Животът все още препуска пред мене…
Жан-Пиер вървеше покрай локвите и внимаваше да не го опръскат профучаващите карети и автомобили, да не го нападне някой крадец из засада и да му вземе нещо. Какво ли? Едното достойнство май само му е останало… Е, и палтото разбира се още си го бива. И най-вече внимаваше да не изчезнат римите в главата му. С тях щеше да си осигури поне един чай с бисквити, а ако успееше да разчуства двете дами, можеше и сладкиш да получи. Жалко, че не разрешаваха да се изнася храна от там. Затова и се редуваха с Давид и Анжел в посещенията в кафенето.
Бяха почти приятели. Споделяха обща несретническа съдба на бездомници в един отдалечен и забравен от Бога и хората тунел, на стара и обрасла с бурени теснолинейка в крайгаровия квартал…
Помагаха си с каквото могат. Вечер на мъждукащата светлина на газения фенер си разказваха различни истории, с които потискаха чувството си на глад. Анжел го биваше много да разказва небивалици и покрай него не можеше да се скучае.
Беше як и жилав и често го канеха да участва като гонач, когато организираха лов някои благородници от околността срещу храна или няколко дребни монети. От там той винаги се връщаше обогатен със забавни историйки, с които да ги разсмива.
Един ден се той върна отнякъде по тъмно и заяви, че вече е вечерял, като им отстъпи своя дял от вечерята. Каза, че е вечерял в едно кафене в предградията, на име „При двете дами“.
Офертата на домакините била проста: Разказваш история – и получаваш обяд или вечеря. Рецитираш стих – получаваш чай или кафе с бисквити, а ако ги впечатлиш – може и парче торта. Условието е разказаното да е авторско или лично преживяно.
Само не дават да изнасяш извън кръчмата. Но пък не даваш пари за това, което изядеш, и това е хубаво. Дори да не им хареса разказаното, пак получаваш нещо, което пак е хубаво…
– Абе, изобщо скучаещи откачалки някакви – ухили се Анжел – ама като предлагат, защо да не се възползваме. Тъкмо ще си облекчим бюджета по изхранването с някое и друго су.
– Вие с Жан-Пиер сте лесни – измънка Давид. – Ходили сте на училище, имате дар слово, не винаги сте били бездомни. Пък аз съм си несретник отвсякъде, даже като се притесня, започвам и да заеквам.
Тогава решиха вечер да съчиняват историята, а един от тях да я наизусти и според предварителния им график да ходи да я разказва на другия ден, за да получи обяд. Друг да ходи да рецитира сутрин или следобед за чай с бисквити, един оставаше на остатъци от вечерята или на това, което намери или изпроси от улицата. А когато някой от тях си намереше временно работа и свъртваха по някое су, за кратко разнообразяваха неизменното си меню от сухари и чай.
Дежурният разказвач ходеше в кафенето винаги с едно и също (най-запазеното им) палто и мека шапка…
В замъка „Бри дьо Мартен“ светеше. Около камината се бяха събрали няколко високопоставени госпожи от околността: г-жа Клариса Шевалие – баронеса дьо Мартен, г-жа Мелани Сорел, г-жа Лиза фон Меснер и г-жа Амели – графиня Карелски. Всеки четвъртък се събираха у Клариса и докато мъжете им си правеха компания на графския лов, дамите се занимаваха с ръкоделие, събиране на непотребни вещи за благотворителност и най-вече на литературни занимания. И четирите обичаха да четат романи, разменяха си различни книжки, обсъждаха ги, докато достигнаха до идеята да започнат да пишат. Разбира се хрумката беше на графиня Амели – бунтарка по природа, умна, красива и изобретателна.
Тя създаде мистър Уолтър Реджиналд. Името, под което публикуваха. Творяха съвместно своите истории, понякога в рими, понякога в проза. После Клариса и Мелани ги записваха и носеха в печатницата на братовчеда на г-н Сорел в Париж. Представяха се за посредници между малко известен американски автор и френския читател.
Обещаваха да уредят лично да го представят пред избрани ценители, когато дойде във Франция, но засега господинът бил твърде зает и отлагал гостуването.
Това, че г-н Реджиналд не съществуваше, не му пречеше да се радва на радушен прием в обществото на четящите. Обществото, което не допускаше, че жена би могла да бъде писател и приемаше първо, че жените не биха могли да пишат книги, и второ – че това е едно неподходящо, дори неприлично занимание за една дама…
Графиня Амели обичаше предизвикателствата и след като не можеше по легален начин да изяви талантите си, избра завоалирания, който осигуряваше на четворката онази слава и тайнственост, която със собствените имена нямаше как да получат…
В предговора към първата книга, която стана хит на френския пазар, присъстваше и биографията на г-н Реджиналд, от която ставаше ясно, че в кръвта му има и една четвърт френска кръв, благодарение на френската баба на писателя, която произлизала от прочут, но обеднял френски благороднически род, омъжена за дребен испански благородник, който впоследствие се преселил в Америка.
В цялата история имаше зрънце истина, доколкото Амели, ровейки се в стари френски хроники, откри една далечна братовчедка на френския крал, чието обедняло благородно семейство буквално я изтъргувало на испанския гранд (доста по-старичък от нея), и чиито дири хрониките бяха изгубили или може би бяха изгубили интерес да проследяват.
Все пак френската кръв в жилите на несъществуващия, но определено даровит американски писател, разнежи френските читатели и му извоюва почетно място сред най-четените съвременни автори…
Подготвяха втората му книга, когато се изплашиха, че въображението им може да им изиграе лоша шега и няма да довършат започнатото…
Тогава на Лиза й хрумна идеята за кръчмата, която бе наследила от покойните си родители, и как да се възползват най – добре от нея. След като ù направиха освежаващ ремонт и я кръстиха „При двете дами” си организираха дежурства по двойки в нея, където примамваха с безплатен чай или обяд интелектуално надарени бедняци и записваха техните историйки…
После ги четяха в четвъртъците пред останалите, обсъждаха, коригираха и мистър Реджиналд отново обогатяваше с блясък славата си на плодовит автор…
Но все пак бяха обещали, че авторът лично ще представи втората си книга пред френските си почитатели. С наближаването на срока за отпечатване на книгата заваляха и покани от известни личности, най-вече в столицата, за лична среща с автора.
Литературният кръг беше обезпокоен и блъскаше красивите си главици в стената на препятствието, с надежда да измисли заедно нещото, което да ги спаси.
– Ако обявим, че внезапно се е споминал? – подхвърли плахо Клариса.
– О, mon Dieu, ами нали ще спре да пише тогава – възкликна Амели и продължи – трябва ни фигура, която да изпълни главната роля.
– Ако една от нас се облече като мъж ? – подхвърли г-жа Сорел. – С перука, мустаци и всички там мъжки аксесоари…
– А най-важния аксесоар, шери, е да поназнайва английски – пак се намеси Амели.
Тук вече удариха на камък. Никоя не го беше учила. Амели знаеше няколко полски думи от контактите с роднините на съпруга си, Лиза владееше немски, а останалите само френски.
Внезапно очите на графиня Амели светнаха, тя се изправи и се обърна към останалите:
– Коя от вас ми разказа, че един от нашите разказвачи говорел английски?
– Беше на наше дежурство, с Клариса – отвърна Лиза и вдъхновено продължи – искаш да кажеш да наемем господина за главната роля ?
– Защо не! – възкликна Мелани. – Само трябва да го шлифоваме малко, да го запознаем с произведенията му и турнето може да започне.
Идеята беше одобрена единодушно.
И приказката за Жан-Пиер започна…
Предложението отначало го изплаши малко, но това все пак беше работа, и то добре подплатена с храна, пари и финес при извършването.
Пък и придружителката му в лицето на „секретарката“ г-жа Мелани си я биваше. За тези тъмни очи, за този смях на ситни камбанки, за тази походка на газела си струваше и да живееш, и да умреш…
Първо се пренесе да живее в кафенето, на втория етаж, където го посещаваха консултантките от литературния кръг и го научиха да си служи с прибори, да танцува, да води безсмислени светски диалози… Ушиха му облекло за ежедневни и официални случаи, научиха го да пуши с лула, да играе покер и вист…
И господин Реджиналд се материализира…
Изучаването на творчеството не го затрудни, защото голяма част от втория том основно му беше позната. Сега му станаха ясни филантропските идеи на милите дами. Но както и да е…
Сега той беше г-н Уолтър Реджиналд – млад, обещаващ писател от далечна Америка, с френско-испанска кръв в жилите си. Оказа се, че когато си сит и подходящо облечен, можеш да бъдеш и галантен, и забавен, и заслужен център на внимание .
За него върхът на изпитанието беше в Париж, градът, в който беше израснал и живял до мига, в който баща му изгуби всичко и посегна на живота си. Майка му беше починала още при раждането му.
Беше на десет години, когато изгуби родител, гувернантка, учители по езда и английски, и родния дом. Израсна в сиропиталище.
Причината за краха на баща му – една красива и безскрупулна жена – най-неочаквано се оказа сред почитателките на Уолтър Реджиналд. Вечерта на презентацията тя се опита да му изкаже възхищението си на не съвсем добър английски и той се изкуши да преведе вместо нея колко са ù познати чертите му. Дамата пожела да закупи доста екземпляри от романа за организацията, която представлява. Беше доволен да прочете по лицето ù смущението от приликата с баща му и неудобството от неумението да се справи с английските думи. Малкото закъсняло отмъщение му донесе вътрешна радост.
Иначе турнето премина гладко във всички градове и остави незабравими спомени и разбити сърца на почитателки. Прекрасната г-жа Мелани беше изключително мила с него и тъмните ù очи всеки ден рисуваха в сърцето му едно очаквано признание в любов.
След последната среща от турнето пътищата им се разделяха. Тя се връщаше в своя литературен кръг и елитната си среда, а той в подлеза на забравения от Бога пътен участък при Давид и Анжел, които изобщо не му бяха липсвали през последния месец. Всъщност те дори не знаеха в какво се беше забъркал.
Вечерта на другия ден имаше среща с четворката в кръчмата, за да му изплатят хонорара.
Размечта се в аванс. С тези пари можеха да изкарат сити с приятелите поне шест месеца; Можеше да си наемат малко апартаментче в предградията и почти три месеца да блаженстват като нормални хора. Да си купят топли дрехи за зимата. А можеше да купи два билета втора класа за кораб до Америка и да замине заедно с Мелани за там, пък каквото сабя покаже после.
Написа ù писмо с предложението си вечерта, когато тя си тръгна, а той остана да пренощува в хотела; връчи ù го, като сподели,че ще очаква отговор по време на вечерята следващия ден. От нейния отговор зависеше бъдещето му и съдбата на парите, които щеше да получи.
Напусна хотела по обяд. Промени облеклото си в по-скромно, качи се на файтон и тръгна като истински господин Реджиналд към „Двете дами“.
Всъщност, не беше Уолтър Реджиналд, но и не беше вече Жан-Пиер бездомникът. Онази сплав, в която се беше превърнал, искаше по-нормален начин на живот, дори и с цената на лъжа и прегрешение.
Вечерята минаваше спокойно и уютно. Говореше основно графиня Амели, която му припомняше клаузите от устния им договор и че той ги беше одобрил предварително. Надяваше се, че ще използва парите, които му дават за нещо добро, в което те не се съмняваха.
Пожелаха му късмет и го изпратиха до вратата. На сбогуване нарушиха едно от своите правила – да не се изнася нищо от кръчмата. Връчиха му бутилка искрящо мерло и му пожелаха лек път.
Г-жа Мелани не каза нито дума по време на вечерята. Изглеждаше тъжна и замислена през цялото време. Усмихваше се, кимаше, но не взе никакво участие в разговора. Едва когато си тръгваше, стана и дойде да го изпрати да входната врата. Пак не каза нищо. В тъмните ù очи гореше нещо средно между тъга и съчувствие. Надигна се на пръсти, обгърна шията му с ръце и го целуна. Той разбра.
Отговорът беше отрицателен. Вдиша парфюма ù, обърна се и си тръгна.“Оревоар, Америка“- прошепна вътрешният му глас.
Не помнеше как стигна до подлеза. Давид и Анжел бяха там. Зарадваха му се и веднага запресмятаха колко биха взели, ако му продадат дрехите.
Очите им светнаха като видяха бутилката. Тази форма на утеха започна да му допада и на него. Отпиваха и си подмятаха закачки, а пламъчето на фенера смигаше съзаклятнически.
Отдалечи се малко да пусне една вода, бръкна в джоба си, но вместо плика с парите, нещо по-дребно прошумоля между пръстите му.
Беше някаква бележка, която явно Мелани му беше пъхнала в джоба на сбогуване. Замаяното от виното сърце затупка с пулса на надеждата. Отговорила му е все пак. Може би още е рано да отписва билетите за Америка.
Върна се към светлината на фенера. Давид и Анжел вече хъркаха, бутилката се търкаляше празна…
Разгъна листчето и прочете: „Не пий от виното“… Металният вкус в устата му потвърди, че предупреждението не е шега. Уви, като всички добри вести, и тази беше позакъсняла… Вече му се виеше свят.
С огромно усилие на волята стана и се опита да раздруса Давид, но политна и се строполи върху него. Започна да му се гади, гърдите го стегнаха и въздухът в дробовете му свърши. Пламъкът на фенера стана двоен и синкав, смигаше му и сякаш нашепваше: „Тя все пак те обича, обича те, глупако…“.
Октомври е още. В очите ти – зима.
Ледът в сърцето ти сякаш е вечен.
Под снежна покривка надежди приспивам.
Далечни сме с тебе. Далечни, далечни…
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка вж. тук.
.
