Днес, минавайки покрай павилион на „Lafka”, спрях погледа си на книга с едро заглавие – „ЖИВЕЙ БЪРЗО”. Вгледах се по-внимателно и установих, че е биографична книга, при това в цели 4 тома, за застреляните бандитчета Васил и Георги Илиеви. Не погледнах за автора, защото и да бе написана от класик на световната литература, биографията им едва ли се различава от тази на кой и да е мафиот по света. А украсените легенди за тях се бълват непрестанно от жълтата ни преса и всеки може да задоволи любопитството си по темата в многобройни писания.
Но тук не иде реч за безславно приключилите живота си млади „герои”, а за един все по-налагащ се стил и начин на живот. Вече близо два века стремежът към бързане е така доминиращ, че предизвиква промени с шокиращи размери. Прогресът изисква своята цена и вярата в постижимостта на целите и успеха са почти непреклонни за нас. Защото съвременният човек, като една опакована стока, просто профучава през най-хубавите пейзажи и моменти от живота си, често и без да ги забележи.
Техническият прогрес е революционизирал човешкото ежедневие. Това, което е било модно вчера, днес непрекъснато е заменяно с поредните новости. Волно или неволно сме поставени в непрекъснато движение. Като масови туристи пъплим по света, в интернет преодоляваме виртуално дистанции, пращаме астронавти на Луната и космически сонди до планетите и звездите, като плащаме тежка дан за мобилността и темпото си. Глобализираната икономика е без граници, а борсовите операции са светкавични. Информацията достига до нас само с едно натискане на клавиш на клавиатурата по всевъзможните компютъризирани джаджи, с които сме оборудвани. Според немския изследовател Петер Боршайд*, скоростта на превозните средства се е повишила с 10 на втора степен, на комуникацията с 10 на седма степен, на обработка на информацията – с 10 на шеста степен. Въпросът е само какво да правим с купищата предоставени знания? Фактите са достойни за гордост, но със съмнителна обратна страна.
Та нима забързаността на нашето време не оряза лукса – свободно време и не предизвика растеж на безработицата с автоматизирането и роботизирането на работните места? Каква скорост можем да понесем? Веригите за бързо хранене са една от емблемите на нашето време. От симптомите на стреса страдат вече и децата, а какво да кажем за възрастните. Възникна сериозно противоречие между напрежението на забързания свят и човешкото право на бавност. Защото, всеки който отрича промените на забързания свят, се отказва от прогреса и неизбежните за човека средства за оцеляване. А всеки, който отрича „бавния човек”, се отрича от човека. Изкуството е да се научим да живеем и с двете: забързаността (бъдещето) и бавността (произхода ни).
Пред очите ми изникват сцени от миналото, свързани с дългите пътувания в Ленинградското и Московското метро. Около мен хора, погълнати от четенето на книги. Млади и стари, седнали и прави. По лицата им виждаш, че са откъснати от заобикалящото ги. Оттеглени, недосегаеми, погълнати от страниците, които са разтворили.
По някакъв начин те са близки на многобройните четящи, изобразени в картините на класици на изобразителното изкуство – мадони с псалтири, набожни монаси в килиите си, светци, наведени над дебелите книги, млади жени, спокойно отпуснати или прелестно замечтани (вж. „Четящо момиче“ на френския художник Фрагонар – б.а.). Така смълчани, погълнати в себе си, усмихващи се. Чувственост, съзерцателна бездейност, спокойствие – една релаксираща триада.
Защото четенето не бива да е подчинено на някаква цел. Това, че може да предава познание и да забавлява, да допринася за опознаването на света и за себепознание, да внася смисъл и яснота в битието ни, е само едната страна. Четенето е бавно и изисква от читателя не консуматорско поведение, а такова на самостоятелно действащ и чувстващ субект. Макар и самотна по същността си, тази дейност съдържа голям резерв за удовлетворение и щастие. Не е ли привлекателно това, като състояние на просветена будност и пълно успокоение? Да надхитриш ежедневието и машината на времето, лудостта по ползата? Като само се впуснеш в четенето и задействаш собствената си фантазия. Много ли се изисква?
Спомням си как мои руски приятели в далечните съветски времена се оттегляха в дачата с някоя донесена от мен книга, закупена в руската книжарница във Варна, но липсваща на техния пазар. Четяха и четяха, зъзнейки в палтата си, като влюбени съзаклятници, и лицата им грееха, въпреки студа.
Дали лицата на телевизионни зрители могат да излъчват подобно настроение? Едва ли. Медията през която преминаваме чрез дистанционното, иска да възбужда, да разтърсва, да шокира, да забавлява, а рекламните клипове, накъсващи предаването, не допускат каквото и да е съзерцание.
Най-много някои зрителки да се запитат – дали не боледуват и те от възпаление или рак на простата…
Светослав Атаджанов
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Петер Борщайд пише за това в книгата си „Вирусът на скоростта. История на културата на ускорение“ (Peter Borscheid, Das Tempo-Virus. Eine Kulturgeschichte der Beschleunigung, Frankfurt am Main 2004).
.
