Имало едно време една държава, в която всички хора били кривогледи. Понякога, много рядко, се раждал и човек с нормално зрение. Той се считал за болен. Неговите сънародници го определяли като недъгав. Инвалидът виждал, че съдиите и прокурорите трябва да носят персонална отговорност за „грешките” си – финансова, административна и наказателна. Нещастникът, нали бил нещо разцентрован, та му се привиждало как народът избира пряко магистратите. Сочел с пръст чл.7 от Конституцията и негодувал. „Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица”. Как така орган или длъжностно лице, тоест конкретен човек – чиновник ще ни нанесе вреда, а пък заради него ще отговарят всички данъкоплатци?!? Не е ли по-редно и по-справедливо, а и по-възпитателно виновникът лично да го отнесе? Причинителят на вредата сам да си понесе отговорността.
Болният продължавал да упорства. Сочел чл. 118 от Конституцията: „Правосъдието се осъществява в името на народа”. И чл.1 (2): „Цялата държавна власт произтича от народа”. Е, добре де, след като властта произтича от народа и правосъдието се осъществява в името пак на същия този народ, защо той не може пряко да избира и да отзовава тези, които съдят и властват от негово и в негово име? Откъде накъде се появява чл. 129 (1): „Съдиите, прокурорите и следователите се назначават, повишават, понижават, преместват и освобождават от длъжност от Висшия съдебен съвет”. Що за странна птица е това Висш съдебен съвет и с какво право изземва функциите на народа?!? Недъгавият се тръшкал все по-силно и отново тикал пръст в Конституцията:
– Вижте, вижте какво пише в чл.129 (3), защо съдиите, прокурорите и следователите да стават несменяеми, тоест вечни?!? Те какво си мислят че са? Богове, потомствени аристократи, боляри…, каква е тая измислена несменяемост? – инвалидът крещял, викал, не спирал да протестира и непрекъснато настоявал – Променете Конституцията! Нима не виждате колко абсурди има в нея? Нима не е ясно, че тази Конституция е написана от и в полза на мафията, в защита на ДОПГ (държавна организирана престъпна група). Думата народ се употребява само в празни, декларативни и нищо незначещи изречения. Докато всеки член и всяка точка са измислени, за да бетонират безнаказаността на корумпираните магистрати, министри, депутати и прочие паразити, които са се превърнали в каста от несменяеми престъпници.
Така ридаел този човек с нормално зрение, когото закономерно определяли като недъгав и болен. Държавата му била известна със своята състрадателност към инвалидите и затова отговорните лица, членове и органи взели решение да се вслушат в молбите му. Изтъпанчили се те на мегдана и обявили на всеослушание: „Ще правим промени в Конституцията!”.
– Урааа… – зарадвал се човечецът и зачакал. Месеците се затъркаляли, времето си минавало, а важните органи още по-важно обяснявали, че всичко върви по план. Провеждали се били дебати, дискусии и консултации между различните политически сили. Все пак задачата да променим основния закон не е от най-лесните и изисква време и сериозни усилия от всички страни.
И ето, най-накрая дошъл дългоочакваният момент. Било се достигнало до исторически консенсус – демек всички били задоволени от предстоящите велики промени. Всъщност промяна, защото старата Конституция, обслужваща бандитите от ДОПГ, вече щяла да се изписва с малка буква – „конституция”. Кривогледите се поздравявали бурно едни други с историческия успех, но и в същото време предупреждавали инвалида да не бърза да се радва, защото тепърва проектът щял да се внася в комисии, после щяло да има първо четене, второ четене… все пак, такива важни неща не стават ей така, за ден-два. Да почака, хубавите работи стават бавно.
Ивайло Зартов,
30 юли 2015 г.
