Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
45 – С КОНКУРС, ОЩЕ 145 – „ПО ВТОРИЯ НАЧИН“…
.
Бях в домашен отпуск за кандидат-студентски изпити в Института по геология (бяха обявили допълнителен прием). Въпреки че бях получил втория висок резултат на конкурсния изпит в СДУ (така се зовеше тогава – Софийски Държавен Университет), „ниските оценки“ от дипломата за средно образование (5.20) и по Български език (5.25) ме лишаваха от шанс да съм студент в Юридическия факултет.
Изведнъж – сюрприз! Плик с официалните атрибути на СДУ. Съобщават ми, че съм приет да следвам Право!
Изненадата наистина беше голяма: все пак над 50 дỳши се борехме за всяко от обявените 45 места (бяхме повече от 2500 кандидати). Още повече като се има предвид, че за МГИМО /1/ бяхме само 12 кандидати за цèли 10 места, а не успях да се класирам за дипломатическа кариера /2/.
Разбира се, още същия ден подадох необходимите документи и вече бях редовен студент. Оставаше да изтърпя десетина дни казармен режим. Взех видинския влак и на другия ден бях в Габровница, с надеждата по-скоро да върна военната униформа.
Но не би…
Противопоставянето „Изток-Запад“ беше зациклило в критична точка. Поредната криза /3/ – а днес дори неспомената в „Google“…
Светът се оказа пред прага на ядрена война. Двете свръхсили сериозно се бяха „натопорчили“ една срещу друга.
България беше преминавала и в миналото през подобни премеждия. Достатъчно е да си спомним символичното обявяване на война на Великата Британска империя и на Съединените Американски Щати, под давлението на тогавашния ни германски съюзник.
Бритите и янките обаче се бяха оказали без чувство за хумор – пътьом към нефтените рафинерии на румънска Крайова облекчаваха част от бомбения товар на армадите си от „суперлетящи крепости“ /4/ над столицата София и други български градове. Ако изключим артилерийските казарми (днешният парк между улица „Кракра“, булевардите „Янко Сакъзов“, „Владимир Вазов“ и „Дондуков“, по времето на социализЪма известен като „Парк Заимов“), въздушните им асове избягваха военните обекти (особено летищата и противовъздушните батареи…).
Затова пък незащитените граждански конгломерати бяха лесна плячка за бомбардите на Уинстън Чърчил и Чичо Сам, похапващи блокчета шоколад, докато сееха смъртоносния си товар над беззащитните софиянци. (След години стана известна заканата – за щастие останала само на думи – на британския премиер да срине столицата ни до земята, после да я разоре и да посади картофи върху развалините. Имал зъб на българите, че не му оказали съдействие при един негов позорен провал на турския фронт).
Бомба срина прекрасната сграда на Държавната печатница /5/, част от Художествената академия /6/. Къщата на тетин Вельо /7/ на Слатинския редут също беше улучена от пряко попадение – слава Богу, обитателите ѝ своевременно се бяха изнесли в с.Долни Богров при дядо Трайко /8/. Гражданският терор, ръсещ смърт от висотата на няколкокилометровата си недосегаемост, беше парализирал живота в града. Дори правителството беше счело за разумно да се евакуира в провинцията (Боровец).
Есента на 1961 г. „накокошини“ и нашия генералитет. Бидейки лоялен съюзник на държавите от Варшавски договор /9/ и преди всичко на великия и непобедим Съветски съюз, България побърза да приведе в състояние на бойна готовност своята армия, флот, военновъздушни и противовъздушни сили /10/.
Ако сте си мислили, че броящите дните до уволнението си срочнослужещи от „набор 1959“ посрещнаха с възторг идеята за безсрочно оставане на котлова храна, не сте познали. Започнаха брожения, заваляха псувни, закани, открито демонстриране на неуважение към офицерския и сержантски състав. Недоволството не беше подминало и доста на брой студенти, спешно привикани обратно под знамената. Назряваше сериозна опасност от сблъсък на изнервени в очакванията си за цивилна „свобода“ млади хора и грубата реалност на Студената война, заплашваща всеки момент да се трансформира в гореща.
В такава напечена обстановка началниците не се облегнаха нито на партийния секретар, нито на неговата бодра комсомолска смяна, а се обърнаха за помощ и съдействие към шампиона по прекарани в ареста и карцера наказания (над 30 за година и половина); впрочем, над главата ми висеше и заплаха от военен съд /11/.
Сега, като се оглеждам назад, разбирам мотивите на решението им: винаги, когато се зададеше опасност от внезапна проверка „отгоре“ (толкова „внезапна“, че капитан Цеко Цеков узнаваше за нея поне месец по-рано…), ме освобождаваха от всякакво бойно дежурство на радиостанцията (свръхмодерната тогава „Р-118“ и ме курдисваха в канцеларията, където се заемах с привеждане в ред на огромната, занемарена до този момент военно-бюрократична бумащина). Изглежда съм бил достатъчно успешен в оправянето на невероятните бакии, защото скоро след уволнението си последователно срещах генералщабния (вече!) офицер майор, подполковник и полковник Ц. Цеков.
Отминеше ли опасността, отново бивах на разположение за бойни дежурства и размисли в помещението метър на метър и половина, където през деня служещата за легло дървена пейка се вдигаше и фиксираше за стената, а през нощта ти отнемаха и шинела, за да се топлиш само със зъзнене и подскачане на един крак.
Вероятно всички тия съображения са били скорострелно преценени от изпадналите в прострация заради хляба, маслото и луканката на челядта си началници, защото с молби и кандърми подкараха заформилия се башибозук към клуба на поделението и благоразумно напуснаха полесражението, като предвидливо ни заключиха отвън.
Точно 15 минути ми бяха потребни, за да опиша реалната ситуация на разбунтувалите се сънаборници и да ги накарам да осъзнаят, че няма печеливша алтернатива. Най-голяма врява вдигаха по-необразованите сред нас, които или бяха с основно образование, или пък не бяха се преборили за място в някоя Алма Матер /12/. Както и да е, „единодушно“ (разбира се, без иначе задължителното в друга обстановка „гласуване“) беше приета написаната от партийния секретар телеграма до Генщаба, че „сме готови да защитим завоеванията на социализма в нашата Родина срещу домогванията на империалистическия агресор“.
След което ни отключиха и омърлушеното войнство се упъти към спалните помещения.
Така в напрегнато очакване на съдбоносен сблъсък на системите отминаха септември, октомври, ноември. Три набори се събираха заедно и това беше заредено с потенциални конфликти. Не ще си изкривя душата, ако припомня, че нашият набор беше относително най-хомогенен и добронамерен спрямо другите два. Може би защото повечето от нас бяха със средно образование, немалко бяхме и приети да следваме във висши училища.
Наборът подир нашия беше с доста по-нисък интелектуален потенциал и забавянето в производството му в „стара пушка“ го дразнеше. Опитите „да си го изкара“ на „зайците“ (новобранците) биваха успешно парирани от своевременната ни намеса.
Някъде към средата на декември дойде заповед „отгоре“ студентите да заминат за едномесечен съкратен семестър (нормалният семестър е четирикратно по-дълъг). Пристигнах в София и с вълнение престъпих прага на 294 аудитория (мислил ли съм тогава, че след години ще преподавам в нея аудитория и ще обитавам съседния кабинет 294 на същия етаж…).
Първата лекция изнесе един невзрачен очилат доцент, представил се като преподавател по Теория на държавата и правото Вътю Цонев. Беше ни обяснено, че причината да сме само 45 (четиридесет и пет) е в обстоятелството, че предстои историческо преминаване на социализма като временен обществен строй към вечната комунистическа система, в която няма да има нужда от държава и Право, а оттам – и от юристи.
Доцент Вътю ни увери, че с нашия курс приключва обучението в Юридическия факултет на СДУ (впрочем, единственият юридически факултет в България по онова време), и от следващата учебна година няма да има прием по тази специалност. Хванали сме последния вагон на последния влак (странно, четвърт век по-късно срещнах същия израз в материал на американското списание „Datamation“, осмиващ „напъните“ на Южна Корея да създаде собствена производствена база за компютърни чипове).
Студеният душ от първата лекция обаче не охлади ентусиазма ми на „последен мохикан“, особено след въводните лекции на проф. Михаил Андреев (Римско право), проф. Анастас Ю. Тотев (Съдебна статистика), занятията по Руски език при доц. Константин Г. Попов и по Френски език на старши преподавателя Иванка Димитрова – една изключително мила дама, в класическия смисъл на думата.
Бяха изминали десетина дни от студентското ми битие. Около 5 ч. следобед на 26 декември имах път през градинката, където 28 години по-късно се разигра трагикомедията пред кафене „Кристал“ (тогава въпросното „култово“ заведение още не беше построено). Направи ми впечатление, че големи групи висши офицери се отправят към военното министерство. Настроението им беше явно приповдигнато. Радостна мисъл споходи съзнанието ми: „Край на кризата? Край на военното положение?!“. Късно вечерта радиото оповести новината. Да, можехме да въздъхнем с облекчение и да поемем пътя си в „цивилизацията“.
Занятията в Университета продължиха, въпреки успокоението, с още по-голяма интензивност. За един месец трябваше да се преподаде и усвои онова, което в нормални условия отнема цели четири. Тичахме от аудитория в семинарна зала и от семинарна зала в аудитория. Тогава попаднах отново в 111 семинар, където се беше провел (провалил за мен) мистичният конкурс за бъдещи дипломати (много по-късно узнах, че едно време там е бил кабинетът на Ректора; бях вече преподавател, когато помещението беше пригодено за кафе-клуб на преподавателите – където всяка влюбена и не дотам студентка мечтаеше да бъде поканена от любимия млад – и не толкова – преподавател; след реставрирането на „Яйцето“ отдадоха „111“ на двама лавкаджии и вече си чакахме чинно реда наравно със студентите за притоплена баничка с малка боза).
Психолозите казват, че минутите се точат, часовете се влачат, седмиците се размотават, месеците търчат, а годините – летят. Тогава не само годините, а и миговете, минутите, дните и седмиците летяха с „първа космическа“ (Юрий Гагарин беше излетял само преди някакви си осем месеца). Настъпи Новата 1962 година. Дадоха ни няколко дни ваканция, през които трябваше да уредим раздялата си сродната казарма. Налагаше се отново „да вземам“ видинския влак за военновъздушна база „Габровница“.
На 5-и срещу 6-и януари 1962 г., облечен в цивилни дрехи, гордо прекрачих намиращия се високо на платото над селото портал на военното поделение. В един сак носех войнишката си обмундировка. Както си му е редът, установих, че по време на отсъствието е откраднат долният чаршаф от зачисленото ми войнишко легло. Налагаше се да възмездя загубата. Нейсе, запуши я… както би казал при подобен случай бележитият ни национален образ.
Оказа се, че след като съм се разпоредил със задълженията си към фиска, трябва да сдам и зачисленото ми оръжие. Но… не мога да тръгна още същата вечер (Бъдни вечер по стария календар), защото „сдаването на зачисленото лично оръжие“ – карабина – трябваше да стане няколко километра по-нагоре – в с. Медковец, където се беше преместил „моят“ взвод. Наложи се да преспя в казармата още една, последна, нощ.
Рано сутринта облякох балтона, в едната ръка грабнах празния сак, в другата – пушката, и поех към оръжейния склад. Беше навалял дълбок сняг, можеше да се върви само по ж.п. траверсите. Ако ме видеше някой подранил ранобудник от грядущия XXI век, щеше да си помисли, че „терорист“ се е насочил да спира влака „Видин – Лом – София“ с карабина в ръка…
Благополучно „сдадох“ личното оръжие, взех заветния документ, според който вече нямах дертове с държавата, и късно следобед на Рождество Христово бях при близките си в кв. Враждебна…
…И при учебника по Съдебна статистика, очакващ нетърпеливото ми за нови знания любопитство.
Учех неистово – ден и нощ. Стараех се да не зазубрям, а да разбирам. Само че за седмица трябваше да усвоя „материал“, на който в системата на средното образование посвещавахме цяла година. Образно казано, „треска ме тресеше“. Макар че никой не ме беше учил как да уча, опипом налучквах добра система за подготовка: изчитах един, два или три пъти текста по съответния въпрос, съставях конспект с основните положения, след което отново прощудирвах темата толкова пъти, колкото беше необходимо, за да я усвоя. Връщах се към определен въпрос дотогава, докато ми ставаше ясна идеята на автора.
Започнах да забелязвам, че има въпросителни, които пишещият учебника виртуозно е отбягвал, като или не е отговорил адекватно на проблемата, или направо я е заобиколил. Казах си: „Колкото и да се умни, и те са хора като нас: грешат, не могат да знаят всичко, не са идеални“. (Сега разбирам, че това чувство – да търся и намирам неизказаното, неизясненото, заобиколеното – ме е стимулирало при избора на бъдеща кауза, станала лайтмотив на целия ми трудов стаж).
Четях денонощно. Почти не спях. Бях в някакъв своеобразен унес. Нощем пусках тиха класическа музика по старото „Mende“ /13/ и заравях глава в учебника по Съдебна статистика (бях избрал този предмет вместо другия – Съдебно счетоводство – заради колоритния преподавател – професор, доктор на Cornell University Анастас Юрданов Тотев /14/; но това е отделна тема /15/).
Ето го и заветният ден. Струпани пред вратата на 298 кабинет, посрещахме с приглушени възторжени викове поредния „издържал“. Нямаше „скъсани“ и това успокояваше. Дойде и моят ред. Влязох, поздравих, подадох студентската си книжка и бях поканен да изтегля двата въпроса. Показах билетчетата на професора, той записа номерата им в изпитния протокол и с жест ми посочи къде да седна.
Имах достатъчно време да се съсредоточа и да систематизирам натрупаните за краткото време на зимната ваканция знания. Постепенно се успокоих, уверен в сполучливия изход на изпитния казус.
След около половин час бях поканен да седна срещу мастития учен. Спокойно започнах да излагам същността на първия въпрос. Екзаменаторът слушаше внимателно, и както изглеждаше – с разбиране. Малко преди да приключа по първия въпрос, ме прекъсна и учтиво предложи да премина към втория. На втория въпрос не ми даде възможност да кажа повече от пет изречения, подаде ми един лист и каза да се върна на мястото си и да реша задачата, записана на това парче хартия.
Седнах пак встрани от „пангáра“ /16/ и само за три минути бях готов с отговора. Но – о, ужас! Резултатът беше отрицателен (-0,05). Седях и не помръдвах. Така – още цели 45 минути… По някое време професорът се сети за мен, попита докъде съм стигнал със задачата. Смутолевих, че не съм я решил. Благото му до този момент лице смръщи гъстите си вежди и менторски изрече нещо, което мигом попари безпочвения ми дотогава младостудентски ентусиазъм: „Колега, жалко, много жалко! Отговорите Ви бяха превъзходни, исках да Ви пиша „Отличен“, дадох Ви тази задача, за да се уверя в правилността на предположението си – че имам насреща си многообещаващ интелигентен млад човек. Уви, Вие не оправдахте очакванията ми, провалихте се, не можахте да приложите наученото на практика. Ето защо Ви наказвам с тази тройка!“.
И завъртя в девствената до мига червена книжка „Среден (3)“.
Тръгнах си като попарен, но все пак учтиво благодарих и казах: „Довиждане!“
И то се състоя – само че след 12 години /17/.
Прибрах се у дома „като пребит“. Нещо в лявото подребрие ме прерязваше. Отдадох го на тревълненията през последните седмици.
На другия ден болката се повтори, вече по-осезаема. На третия ден дишането ми беше вече затруднено.
[Да не забравя!
Още щом затворих вратата на така злополучно стартиралата ми студентска кариера, отворих учебника и някъде под линия видях същата задача, дадена като пример за „дисперсия“ /18/ в статистическата „мода“ /19/ (да не се бърка с ординарното понятие за външна изява на човешките маси!)
Отговорът беше същият, който бях изчислил още на третата минута – и премълчах под респектиращия поглед на учения.]
Бях смазан. Съсипан. Съкрушен.
Мечтаното „следване“ започваше с огромно за все още необремененото ми младежко самочувствие разочарование. Провал. След толкова усилия, безсъния, надежди. Какво си въобразявах?! Светът на науката се оказваше толкова непристъпен (поне в онзи момент на униние и душевно опустошение…).
Температурата се покачваше. Майка ми забеляза вече видимата и с просто око промяна. Семейството ни дълги години – още преди социализЪма – беше ползувало услугите на и имаше доверие на един възрастен лекар – д-р Никоевски. Той беше за нас нещо като днешните „джи-пи“-та – общопрактикуващи семейни лекари. Адресът му беше на една от пресечките на днешния булевард „Янко Сакъзов“ – ако не се лъжа – ул. “Асен Златаров“.
Старият ветеран ме прегледа внимателно на допотопния си рентген, опитното му око на диагностик констатира пневмония и ме насочи незабавно към Александровската болница. Там откриха и наличие на вода в лявата плевра.
Диагнозата се оказа нещо повече от обикновена пневмония: Pleuritus exudativa sinistra (воден плеврит вляво).
Заболяването беше сериозно – в ония времена от това се умираше, ако не се вземеха сериозни мерки навреме. Приеха ме незабавно в „Терапията“ на академик проф. д-р Алекси Пухлев и веднага назначиха ударно лечение.
Всеки ден се налагаше да изпивам по 36 (тридесет и шест!) огромни тебеширеноподобни хапове (на шест приеми), при това задължително със съвсем малко течности. Таблетките бяха някаква съвсем нова, експериментална терапия, предназначена да замени традиционното изтегляне на водата от плеврата със спринцовка (което обикновено водеше до рецидив – след първоначалното озаптяване на процеса се налагаше през няколко години пациентът да бъде подлаган на същата процедура неизвестен брой пъти).
Освен тебеширените хапове, на всеки четири часа трябваше да понасям забиването на „инжекция“ с антибиотици – редуваха пеницилин със стрептомицин. За 95 (деветдесет и пет) дни престой в болницата това правеше над 500 (петстотин) убождания. Здраво място не остана по ръцете, краката и „задните части“ – бях заприличал на преболедувал от дребна шарка. Добре, че при академика работеха изключително съвестни, високопрофесионални и дори красиви средни медицински кадри (сестри) – приятен бонус към сърбежа и болката от убождането с иглата (все пак да не се забравя, че бях едва навършил двадесет години и хормоните, въпреки тежката ситуация, си казваха своето…).
Положението обаче си беше сериозно. В огромната болнична стая – по-скоро зала – бяхме дванадесет души лежащо болни. Случваше се вечерта да сте разговаряли с човека, да сте се шегували, а като се събудите да откриете, че санитарките са „сменили чаршафите“ – т.е. снощният събеседник междувременно се е пренесъл в небитието. За тези три месеци и отгоре половината от пациентите на „Терапията“ излязоха от вратата ѝ „с краката напред“.
Изписаха ме с препоръка за още три месеци „домашен режим“. Трябваше да се регистрирам в Студентския тубдиспансер (намираше се на улица „Московска“ – сега там е настанен филиал на Столичната община). През месец-два в течение на десетина години предстоеше да преминавам задължителни рентгенови прегледи. Невесела перспектива…
Разбира се, не издържах повече от две седмици бездействие. Макар и с неукрепнал организъм, въпреки лекарските предупреждения, се втурнах да атакувам „крепостта наука“. Отново, само няколко месеци след принудителните отсъствия поради „кризата“, трябваше да наваксвам почти цял семестър пропуснати лекции и упражнения.
Не занятията обаче се оказаха препъни-камъкът пред студентската ми идентичност. Разбрах го, когато тръгнах да „събирам подписи“, т.е. да удостоверявам, че съм бил „редовен“ на лекции и упражнения. „Събрах“ от всички преподаватели с изключение на един – и то по неюридическа дисциплина – Руски език. „Руснакът“ категорично отказа да ми „дадè подпис“.
Някакъв „доброжелател“ ме посъветва да поискам от декана на Факултета т.нар. „служебна заверка“. С трепетна надежда отворих вратата на декана – мастития професор Нисим Меворах /20/, но там ме очакваше любезен, но категоричен отказ. Беше ми обяснено, че трябва да „презапиша“ годината.
Студеният душ в деканския кабинет ме хвърли в униние. Да повтарям годината?! С какво бях заслужил такова наказание – все едно бях като един от мързеливите ми, щури съученици – хулиганчета, които се майтапеха с училището, с ученето и с живота въобще… Та нали още от дете гледах „с всичката сериозност“ на „нещата от живота“ – а образованието беше почти в центъра на моята ценностна система?!
Но… такава беше реалността. [Като забягвам с месеци напред, ще ви кажа: преподавателят, който „не ми даде подпис“ и де-факто стана причина да загубя годината, на изпита (провеждаше се в Заседателна зала №2 на Ректората – нямаше други свободни помещения) беше принуден чистосърдечно да възкликне пред няколко десетки треперещи над „падналите им се“ въпроси студенти: „Колеги, как можем да му пишем друга оценка, освен „Отличен“?! Откакто преподавам, за първи път съм свидетел на такъв отговор!“. Отивайки още по-напред в бъдещето, споделям, че с доц. Константин „Георгиевич“ Попов станахме сърдечни приятели, споделящи (почти) еднакви жизнени ценности.]
Бъдещето все пак беше само твърде мъглява и неясна перспектива пред един от сто и деветдесетте (вече!) студенти от „последния“ випуск на ЮФ-ето.
Какво се беше случило по време на принудителния ми престой в „Александровската“, та курсът ни беше набъбнал почти петкратно?
Първо, армията беше избълвала поредната порция „съкратени“ (разбирай – излишни) офицери.
Второ, „народната милиция“ /21/ и ДС (Държавна сигурност) изведнъж били установили остра нужда от „юридически подковани“ кадри. Налагаха го промените след „историческия ХХ конгрес на КПСС“. Стигна се дотам, че лелките в деканата бяха поставили вместо мен в Главната книга на Факултета полковника от ДС Мишев (не помня личното му име). Наложи се да ме впишат под същия номер (който си беше мой при постъпването в Университета) – 43401, но с добавка „а“ (не знам дали има втори подобен случай в практиката на ЮФ и дори на СУ).
Както и да е, но фактите са нещо упорито: вместо да закриват факултета, го разпънаха до скъсване по шевовете. По коридорите на факултета бродеха мустакати чичковци (е, и аз си бях пуснал мустаци, но то беше в знак на протест /22/), хора с униформи и позлатени пагони – от старши лейтенанти до полковници; „за цвят“ имаше дори неколцина свещеници и даже един владика! Ентусиазмът на „терминаторите“ на държавата и Правото се очертаваше, подобно на съобщенията за кончината на Марк Твен, преждевременен…
Преценявайки от дистанцията на времето, логиката на вътюцоневата доктрина не изглежда съвсем безнадеждна. Тоталитарното общество, каквото е утопичният социален строй – комунизмът – наистина не се нуждае от Право поради елементарно съображение: там липсва граждански оборот. За какво му е тогава на обществото да харчи средства, за да подготвя юридически кадри?! Та при комунизма дори и държавата като такава отмира… Ето че са налице всички предпоставки охлосът в тотално натуралното „народно“ стопанство да вижда в адвокатите, юрисконсултите, следователите, прокурорите, съдиите, общинските и държавните чиновници излишно бреме, ненужен апендикс – остатък от прогнилата и захвърлена на историческото бунище буржоазно-капиталистическа система..
Желязна логика!
Ето в такава обстановка предстоеше да се боря за оцеляване. От една страна – „безперспективна“ професия, а от друга – невиждано (след cursus magnus /23/) стълпотворение в аудиториите на Северното крило /24/.
Отгоре на всичко – болен, с крехко здравно равновесие. След първата симптоматична „тройка“ трябваше да изпитам разочарованието и на слабите оценки (виж „Главната книга“), срама на „повтарячеството“; в един момент вече не знаех кой е моят курс, кои са моите състуденти.
Започнах да осъзнавам, че всичко в живота задължително подлежи на разплащане – в това число и високият, почти двуметров (192 см.) ръст. Бързата акселерация след Х клас не беше приключила и астеничната конструкция създаваше допълнителни проблеми на неукрепналия ми организъм.
Въпреки несполуките, с пословичния шопски инат – някои му казват воля – си проправях пъртина през дебрите на юридическата джунгла. Учех още по-упорито (вече само денем!), но „възнаграждението“ варираше от „3“ до „6“. Разочарованието от неадекватното оценяване по-скоро ме закали, отколкото да ме смаже (както се случи първия път). Подценяван (почти) редовно, не завиждах на „отличниците“, пред които очевидно се откриваше блестяща юридическа кариера. Постепенно оформях смътната в началото представа за професионалната си ориентация.
Тъжната реалност на студентското ми битие не можеше да надвие мечтателя в сърцето…
Николай Гусев
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
/1/ МГИМО – Московский Государственный Институг Международных Отношений – основната „ковачница на дипломатически кадри на соцлагера“. Другата такава, по-малко известна институция, се намираше в Прага.
/2/ Явихме се 12 кандидати за 10 места. От’де да знам, че шанс имат само предложените от окръжен комитет на БКП нагоре кандидати?! Дойдох направо от влака с военната униформа. Синът на големия български учен – създателят на българската органична химия акад. Димитър Иванов – се учуди, че съм се осмелил да кандидатствам специалност, до която се допускат само деца на висшата комунистическа Номенклатура. Беше прав – единствено той и моя милост не бяхме приети.
/3/ Вече не помня коя поред, но твърде сериозна, щом дори студентите бяха задържани повече от три месеци в казармите.
/4/ Така назоваваха гигантските за ония времена американски бомбардировачи.
/5/ Възстановена преди тридесетина години като Музей на чуждестранното изкуство.
/6/ Било е унищожено и крило на Художествената академия. Дядо Тодор – баща на големия български скулптор Димитър Димитров – Митето така и не получил възнаграждение за дограмата, която била унищожена от бомбите на янките и бритите.
/7/ Баща на Чавдар Червенков – вж. „Чаф“.
/8/ Баща на майка ми. Вж. „Дядо Трайко и баба Тодора“.
/9/ Военно-политическа организация на европейските социалистически държави, просъществувала от 5 юни 1955 г. до 25 февруари 1991 г.
/10/ Противовъздушната отбрана беше отделен род войска – сроден, но различен от военновъздушните сили.
/11/ Вж. „Що се не скриеш…“
/12/ Алма Матер – висше училище, университет.
/13/ Вж. „Как първите станахме последни“.
/14/ Вж. „А. Ю. Тотев“.
/15/ Това наистина е друга тема – историята на едно дълготрайно приятелство, белязано с взаимно уважение и пиетета на младия към таланта на големия учен.
/16/ Пангáр – в случая терминът е употребен жаргонно в смисъл на място за изтезания.
/17/ През 1974 г., т.е. 12 години по-късно, спечелих конкурс за преподавател в Юридическия факултет на СУ, и следователно станах колега на проф. Тотев.
/18/ Дисперсия – разпръсване.
/19/ Мода – средна статистическа величина.
/20/ Проф. Нисим Меворах – баща на големия поет Валери Петров. След 9.09.1944 г. е първият посланик на България в САЩ.
/21/ “Народна милиция“=“Народен въоръжен народ“ – оксиморон, нещо като „дървено желязо“ или „горещ лед“.
/22/ Тайно се бяхме уговорили, че няма да си бръснем мустаците, докато не се уволним.
/23/ Сursus magnus – „Големият курс“ от няколко хиляди студенти, когато след приключването на войната бяха допуснати до студентската скамейка всички партизани, ятаци, участници във военните действия – без да полагат приемни изпити. Мнозинството от тях отпадна от „студентското тяло“, а „завършилите“ бяха с недотам стабилна подготовка. Тази привилегия – да се записват за следване без приемни изпити – се запази и по-късно, но само за т.нар. “АБПФК“ – активни борци против фашизма и капитализма – и често водеше до комични ситуации.
/24/Северното крило на Софийския университет приютяваше преди всичко Юридическия, и частично – Геолого-географския, факултет.
.
