Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
ОТЕЦ ПАИСИЙ НЕ ЩЕ ДА СТАВА ВЛАДИКА…
.
С Янко Н. Янков-Вельовски често си говорим за нашия общ приятел Никола Несторов Мулешков – част от, според проф. Янко Векилов /1/, „зоотбора на Юридическия факултет“ /2/.
За разлика от майтапчийската версия на покойния /3/ проф. Векилов, нашето отношение към колегата Мулешков винаги е било и е сериозно и уважително. Куриозното в случая е, че съпартиецът Векилов се подиграва на Мулешков, докато политическият им опонент /4/ Янко Н. Янков-Вельовски не пропуска да изрази уважението си към своя бивш преподавател.
Първата ми среща с главния асистент по Държавно право (на НР България) беше в една от аудиториите на втория етаж на Юридическия факултет. Тя беше и първия ми сблъсък с този особен характер, който се оказа колкото строг, толкова и справедлив. Позволих си да опонирам на асистента (аз, студент едва във втори курс); вместо „да ме намрази“ (както често се оправдават немарливите ученици), той кротко (но с известна доза ехидност) ме посъветва да се „консултирам с учебника“ и следващия път да докладвам пред групата кой от двама ни е прав.
Разбира се, опитният преподавател Мулешков не грешеше. Студентът беше избързал с изводите, без да проучи добре всички страни на засегнатия въпрос.
Сблъсъкът би могло да се счита като черна точка във взаимоотношенията ни, но не беше така. Оказа се, че има и положителни страни. Например, преподавателят ме беше запомнил; което никак не е за пренебрегване, когато си сред тълпа от хиляди като тебе. Така, когато десет години по-късно се явих на конкурс /5/ за асистент, той беше настоял пред тогавашния зам.-декан по учебната дейност (и негов съкабинетник) доц. Янко Векилов да бъда допуснат до участие /6/.
Наистина, неведоми са пътищата Божии!
Никола Несторов Мулешков е роден в панагюрското село Попинци на 28 февруари 1925 г. Селото е известно с бунтарския си дух. Кольо не е изключение от правилото: като ученик в Панагюрската гимназия участва в подривна дейност срещу законната власт на Царство България. Арестуван, на няколко пъти инсценират изпълнение на смъртно наказание. Излиза от затвора на 9.9.1944 г. „Железобетонен комунист!“ – така сме го оценили с Янко. Казваме му го и в очите. Бачо Кольо се смее доволно и не се отрича от младежкия си идеал.
Трябва да призная, че моят редакторски хъс се „разби“ единствено при опита ми да отредактирам една от неговите книги. След като му представих първата сносно оправена страница, той категорично отказа да приеме редакторска намеса. Оправда се с това, че неговият стил на писане бил подобен на Кантовия – без препинателни знаци, без абзаци, с изречения от по няколко страници. Което не попречило на Имануел Кант да бъде велик философ. И както уважаваният му приятел проф. Цеко Торбов бил получил Хердеровата награда за превода на „За духа на законите“, така в необозримиото бъдеще все ще се намери някой, който да преведе на световните езици неговите, на Никола Мулешков, книги. Още повече, че той, Никола Мулешков, е разгромил Карл Маркс, доказвайки, че брадатият родоначалник на комунизма не е прав с икономическите си постановки и изводи в „Капитала“ /7/. Що се отнася до плачевното състояние на познанията на приятеля ни по граматика, оправданието беше, че в гимназията с преподаването на тази важна за всеки (грамотен) българин материя бил натоварен – по съвместителство – учителят по физкултура…
Когато през 1949 г. изпращат вече зрелия мъж да следва Право в Юридическия факултет на Московския държавен университет „Михаил Ломоносов“ се случва нещо, което има сериозно отражение върху по-нататъшната му съдба: сплитане на червата. Няколкото месеци по болниците отлагат следването за учебната 1950-1951 г.
Точно тогава са приети да следват Право и други двама, шест-седем години по-млади: комбайнерче от Ставрополския край и младеж от Чехия. Скоро тримата – Никола, Михаил и Зденек /8/, се оказват „тарторите“ на курса. Те са не само най-добрите студенти, но и най-активните във всички инициативи. Разбира се, „наш Кольо“ е най-авторитетният – обвеян със славата на борец срещу „фашизма“, пък и „батко“ на голобрадите състуденти.
Времето на московското студенстване на Никола Мулешков е твърде интересно: последните три години от живота на „вожда и учителя на цялото прогресивно човечество“. При един от откровените ни разговори бачо Кольо ми разкри интересен детайл от механизмите на властта, използани от Сталин: наред с терора над населението (често стигащ до гладна смърт на милиони – отделно от милионите репресирани), тайни инструкции определяли специални продоволствени квоти за партийната номенклатура – захар, чай, кафе, шоколад, водка – в количества, съответстващи на ранга на „другаря“. Така Йосиф Висарионович си гарантирал верността на продажните и корумпирани свои съпартийци – т.нар. Номенклатура. Неслучайно настолната му книга е била не някоя друга, а дарвиновата „Произход на видовете“…
Режимът по онова време е драконовски. За да пътуваш от Москва до Ленинград например, ти трябва специално писмено разрешение от милицията. Въпреки всичко, нашият непокорен българин многократно нарушава забраните. Веднъж дори стига до Владивосток… но това е отделна история.
Студентските години са и период на развихряне на хормоните. Млад, строен, атлетично сложен чужденец с буйна коса и още по-буйна кръв, се застъпва в тролейбуса за красива млада жена, „хваната“ без билет от „контролата“. Младежът плаща глобата, дамата му благодари, и така се запознават: той – студент в МГУ, тя – оперна певица в „Большой“. Следват няколко години „дружба“, която обаче не завършва с брак. Защото междувременно се е появила „единствената“.
Купе в руски спален вагон на влак, пътуващ към Черно море. На гарата в Харков се качва красива хохолка /9/. Съдбовна случайност я праща в същото купе, в което е настанен и Никола.
Пътят до морето е дълъг. Започва непринуден разговор. До момента, в който влакът навлиза в тунел. Прозвучава сочна, мощна плесница. Всеки българин веднага ще се досети какво се е случило: нашенецът е награбил украинката в опит да я целуне.
Българинът е изумен. Такава реакция не е очаквал, защото „рускините са толкова лесни…“. Ясно, украинките са друго тесто! Силно впечатлен, бъдещият юрист си казва: „Тази ще да е!“
Разбира се, докато влакът наближи перона в Сочи, има предостатъчно време да се изяснят намеренията, недоразуменията, да се възстановят отношенията. Двете седмици на почивката отлитат като две минути. Следват обещания да си пишат… и да се вземат.
Д-р Зоя Мироновна Ишченко е разпределена на работа в Далечния изток, на брега на Тихия океан. Никоя от колежките й в болницата не вярва, че хубавецът от снимката ще се престраши да измине няколко хиляди километра, за да дойде „да я вземе“. Но всички остават излъгани в песимистичните си очаквания.
В едно ранно утро, с изгрева на слънцето, от спалния вагон на Транссибирската железница на перона на последната гара слиза напет българин. Изминал е нелегално (без съответните строго задължителни писмени разрешения от страшното МВД на СССР) целия път от Москва до Владивосток, само за да донесе годежния пръстен на избраницата си. Всички са дълбоко развълнувани; станали са свидетели на нещо наистина романтично. Една година по-късно служителката в „гражданското“ ги обявява за законни съпрузи.
След пристигането им в България съпругата печели конкурс за асистент в Медицинската академия. Кольо е назначен в Министерството на просветата. Новият министър – Вълко Червенков – забелязва администраторските му качества и го кани за зам.-министър. Младият мъж обаче отказва. Явява се на конкурс за асистент по Държавно право в Юридическия факултет на Софийския университет и го спечелва. Но приятелството му с Червенков продължава до края на живота на министъра – отдавна низвергнат и отбягван от дотогавашните си съпартийци.
Двадесетият конгрес на КПСС е предизвикал, ведно с разобличаването култа към личността на Сталин, разчистване и на авгиевите обори на БКП. Мулешков е включен в комисия по прочистване досиетата на партийните членове с научна кариера. Попада във воняща клоака, където практически всеки „другар“ е писал какви ли не небивалици срещу своите съпартийци. Всичко това било предадено в Хартиения комбинат на Гара Искър за претопяване.
Но попаднал и на други каверзни сведения. Оказало се, че немалко известни партийни лидери са били информатори на полицията на Никола Гешев. Някои дори са предавали цели партизански отряди…
Потресен, Мулешков се обръща към върховното партийно ръководство. Оттам нареждат да не се меси в неща, които не са негова работа. Налага му се да стои отстрани и безсилен да наблюдава как „информаторите“ израстват в партийната, държавната, стопанската, дипломатическата, научната и пр. кариера. Впрочем, този типичен за стила на Тодор Живков „подход“ беше забелязан в иначе слабичкия роман на Блага Димитрова „Лице“.
Бъдещето ще донесе на железобетонния комунист още подобни сюрпризи. Твърдоглавието обаче е генетично заложено в тази открита селска душа. С очите си вижда, с ушите си чува, на гърба си изпитва лъжовността, коварството, корупционната същност на системата – и все пак сърце не му дава да се пусне, да се отрече от романтичните идеали на ремсовата си младост. Дотам, че пророкува: „Третото хилядолетие ще бъде милениум на тържеството на комунизма в целия свят!“ /10/.
Този по своему честен човек не може да бъде вместен в ограничените рамки на класическия партиец – безволев изпълнител на „нарежданията отгоре“, стараещ се да се хареса на „боса“ (с тайната цел в подходящия момент да го катурне и да заеме неговото място), корумпиран до мозъка на костите. Не, нашият случай е друг: той е онова, за което народът казва: „комунист и в червата“. Макар да се самозалъгва, че е атеист, той всъщност е дълбоко религиозен: прекланя се пред една идея, сатанинска в основата си, без да го осъзнава. Умен – „сече му пипето“, талантлив, справедлив – но объркал нещо в самия корен на нещата. Ситуациите, в които имах досег с неговото житие-битие, ме убедиха в тези нечернобели изводи.
Общото събрание на Юридическия факултет гласува за дисциплинарното уволнение от работа на главен асистент Янко Н. Янков /11/. Всички натегачи са единодушно „За“ наредената „отгоре“ разправа с „врага“, с изключение на трима колеги: ст.н.с. Велко Вълканов („въздържал се“), ст.н.с. Нено Неновски („против“) и гл. асист. Никола Мулешков („против“). А след три дни е конкурсът на Кольо за доцент. Разбира се, кандидатурата му е провалена. Вече за трети път. (Нека онези критици, които виждат света само като чернобял филм, да се произнесат по този казус.)
Закономерно идва 1983 г. Всички „научни“ звена отхвърлят книгата му, посветена на политическата власт. Нещо повече – заради директното обвинение – още в увода – срещу персонифицираната власт на „първия партиен и държавен ръководител“ главният асистент Мулешков е уволнен дисциплинарно от Университета. Забранено е да се издава скандалното изследване. Колегите се страхуват дори да разговарят с „прокажения“. Заместникът на Тодор Живков по държавна линия – академик Ярослав Радев – на всички заседания сипе огън и жупел срещу „предателя“.
В тази обстановка само Кръглата маса /12/ не прекъсна контактите си с „врага“. Всеки обяд бачо Кольо сядаше при нас и надълго и нашироко обсъждахме проблемите му (подслушвателната апаратура на ДС в СУ вероятно все още пази записите от ония дни…).
Посъветвах го да изготви резюме от десетина страници и да го преведе на руски, френски, английски, немски и испански, с оглед разпространяването на книгата в най-реномираните световни библиотеки. Което и стори.
Оставаше отпечатването. Тук опитният конспиратор „утрепà рибата“: книгата беше отпечатана в печатната база на Градския комитет на БКП… Четиристотин копия тираж. Зетят на Мулешков – следователят в Държавна сигурност Владимир Петров – докара със старичкия си „Москвич“ триста броя в моята барака. Посъветвах Кольо да купи 150 листа опаковъчна хартия (половин лист стигаше за една книга), кълбо кълчищни конци и половин дузина черни флумастри.
Запретнах ръкави и след седмица триста пакета бяха готови да поемат дългия си път към Конгресната библиотека на САЩ, библиотеките на Оксфорд, Кеймбридж, Йейл, Харвард, Сорбоната, МГУ, национални библиотеки и книгохранилища на академии на науките от всичките пет континента.
Изследването ми за висшето образование в САЩ /13/ се оказа благоприятен претекст за успешното реализиране на последния етап от „конспирацията“ – изпращането на книгите до адресатите им по света. Нито авторът, нито съучастникът (моя милост) имахме пари да платим огромните пощенски разходи. Вече бях пращал стотици картички с искания за научна литература (преимуществено до американски университети), така че служителките в университетската поща (помещението срещу ректорския кабинет) ме познаваха добре и ми имаха доверие. Послужиха и чувалите, в които бях получавал пощата от Щатите.
Заредих пратките в няколко чувала и една привечер с Владо ги закарахме в Ректората. Предварително бях поставил клеймо “PAR AVION” на всеки пакет. Служителките бяха предупредени и още на сутринта книгите отлетяха към адресатите си. Изпращач: University of Sofia “Cl. Ohridski”.
Две седмици по-късно. Спешно заседание на Ректорския съвет. Първият зам.-ректор проф. Живко Миланов е бесен – под носа му няколкостотин копия от каверзната книга срещу „Първия партиен и държавен ръководител др. Тодор Живков“ са плъзнали по целия свят. Но е късно да се предприемат каквито и да било мерки. Все пак можеше да се направи нещо – напр. да бъде изгонен съучастникът [който, впрочем, продължаваше съвестно да осъществява преподавателските си задължения – все едно, че нищо не се е случило – като изключим, че му беше намекнато директно от Ярослав-Радевите протежета (професорите Александър Янков и Живко Миланов), че би било добре да си подаде оставката /14/ и да се раздели с Университета].
Така – ден след ден – до 11 март 1985 г. Поредният геронтократ на КПСС – Константин Черненко – си беше получил еднопосочния билет за царството на Луцифер. Новият генерален секретар се казваше Михаил Горбачов…
Изведнъж полюсите смениха местата си. Палачинката се преобърна. Около Кръглата маса в „Яйцето“ настъпи стълпотворение. Довчерашните страхопъзльовци, които правеха-струваха да не ги „засекат“ с „еретика“ и припкаха на другия тротоар, да не би случайно да се окажат лице в лице с него, сега усърдно демонстрираха верноподаност към довчера отхвърляния. Гадна картина на гнусно раболепие…
Но това поведение на „дребните риби“ беше нищо в сравнение с подлизурството на мастодонтите в ръководството на ЕЦНДП /15/. Три пъти главен асистент Никола Мулешков беше провалян на конкурсите за доцент, три пъти сега му предложиха да се яви направо за професура! O tempora, o mores… На което бачо Кольо отговори само с едно изречение:
„Отец Паисий не ще да става владика!“
Предстоеше първото посещение на новия генсек в НРБ. Всички мислеха, че Кольо ще се втурне пръв на аерогарата да прегърне своя авер и да покаже на треперещите, спечелили с интриги постове на властимащи, кой сега е „пò-пò-най“…
Нищо подобно не се случи – вместо за летището, Мулешков взе автобуса за Панагюрски колонии. Покани ме и мен да му погостувам със сина си за няколко дни. Когато пристигнах във вила „Нестор“ /16/, първата ми работа беше да го попитам защо постъпва именно така.
Отговорът му ме смая: „Не искам да създавам проблеми на моя приятел. Той има много врагове в Политбюро, които следят под микроскоп всяка негова стъпка. Аз съм враг на текущата местна власт и контактът му с „врага“ ще изтълкуват като голяма грешка, която е възможно да доведе до скоропостижно сваляне на младия Генерален секретар. Громѝко може с една негативна оценка да го катурне. Почакай Горбачов да се стабилизира на поста. Тогава хеликоптерът му може спокойно да кацне на моравата пред вила „Нестор“.“
Е, това предсказание не се сбъдна – събитията се развиха с главоломна бързина – наистина историческото време понякога се компресира до неимоверна степен. Градената почти три четвърти век система се оказа колос на глинени крака – рухна буквално за дни. Плочките на грижливо крепеното Номенклатурно домино на социализЪма падаха и повличаха след себе си всички считани дотогава за „вечни и нерушими“ принципи. СоциализЪмът се срути като картонена кула.
Не се наемам да опиша с няколко реда същността на нещо, подмолно готвено в течение на десетилетия. Защо ли не се осъществи заканата „С кръв сме взели тази власт, с кръв ще я дадем!“, а могъщи структури като Съветската армия, Варшавският договор, КГБ, ГРУ, КДС, РУМНО, ЩАЗИ и пр. явни и тайни крепители на тоталитарните комунистически режими не гъкнаха, а „сдадоха“ властта мирно и тихо? Политолози като Янко Н. Янков-Вельовски са обяснили случилото се достатъчно внятно в книги, интервюта, документи.
Онова, което обаче е мой дълг да подчертая, е че Никола Несторов Мулешков – този железобетонен в комунистическите си убеждения индивид – не се оказа и този път в лагера на келепирджиите. Остана си със сиромашката пенсия на главен асистент. Без доларови куфарчета, без шифри на тайни банкови сметки в Австрия, Лихтенщайн, Швейцария, о-в Ман и пр.
Отец Паисий за сетен път отказа владишкия сан и свързаните с него благини на гърба на народа.
Неговият пример ме кара да не се доверявам на излиянията на далтонистите в този шарен свят.
.
Николай Гусев
Снимки: Скрийншот от видео на bTV
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
/1/ По онова време – партиен секретар на Юридическия факултет.
/2/ Доц. Константин Кочев, доц. Страшимир Кучев и гл.ас. Никола Мулешков.
/3/ Почина по време лекция по Морско право, в която материя не беше специалист, но заместваше отсъстващия Александър Янков по молба на последния.
/4/ Янко Николов Янков – Политзатворник №1 на комунизма в България ( според “Amnesty International”).
/5/ Т.нар. „Голям конкурс“ – всъщност сбор от над десет конкурси за преподаватели в Юридическия факултет, обявен през 1973 г. и проведен следващата година..
/6/ Имаше такова изискване в ония времена – без одобрението на зам.-декана по учебната част не беше възможно да бъдеш допуснат до участие в конкурса.
/7/ Никола Мулешков преди повече от двадесет години обърна внимание в един от своите обемисти трудове, че основната формула вече не е „стока-пари-стока-пари прим“, а „пари-пари прим“ (понастоящем за едно денонощие трилиони долари сменят собствениците си и вече самите пари, а не стоките са тези, които генерират повече пари).
/8/ Зденек Млинарж – бъдещият министър на външните работи на Чехословакия по време на бунтовната Пражка пролет – 1968 г.
/9/ Хохол – презрително прозвище, с което руснаците назовават украинците.
/10/ Тук изглежда Никола Мулешков ще се окаже прав. Новият Европейски Съветски съюз неслучайно се ръководи не от министри, а от комисари.
/11/ По нареждане на Държавна сигурност.
/12/ Така наричахме „нашата“ (моята) маса под лявото пано (в югозападния ъгъл на „Яйцето“).
/13/ “Висшето образование в САЩ: характерни особености“ беше изследване, поръчано от Института за висше образование. Осъществих го в периода 1982-1985 г. Отдел „Наука и образование“ при ЦК на БКП не позволи отпечатването му, тъй като „Българският народ още не е дорасъл да чете такава книга“.
/14/ Както се разбра след няколко години, интимните намерения на двамата – зам.-ректора и ръководителя на Групата по Международно право и Международни отношения – са били, възползайки се от ситуацията, да настанят на моето и на мястото на още един колега своите синове – бивши мои студенти.
/15/ ЕЦНДП – Единен център по науките за държавата и правото, обединяващ Юридическия факултет при Софийския университет и Института по науките за държавата и правото към Българската академия на науките.
/16/ Построена от баща му скромна сграда, основната част от която приютяваше солидната научна библиотека на Никола Несторов Мулешков.
.
