Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
ЛЍШО, ЛЍШОВЦИ И ЛЍШОВЧЕТА
.
Преди много години ми попадна сборник разкази на норвежкия класик Кнут Хамсун. В паметта ми са се запечатали няколко от тях. Особено впечатление ми направи един, в който авторът описваше случайна среща на двама ескимоси – мъж и жена – в арктическата ледена пустош. Не му е тук мястото да описвам фабулата; ще споменà само, че за половинчасовия им контакт не проронват и една дума, след което всеки си слага ските и отпрашва в различна посока. Така, безсловесно, общуват най-северните жители на планетата.
Колкото пò на юг се отива, толкова втората сигнална система – вербалната – набира все по-голяма скорост. Не, не като богатство на изразните средства, а измерена в децибели.
На умерените географски ширини, които обитаваме, би трябвало да съответстват и относително скромни величини на звуковите измерения. Да, ама не: оказва се, че принадлежим – като емоционалност – към т.нар. средиземноморски тип (с най-ярки представители италианците).
Разбира се, както винаги, и тук всяко правило има своите изключения.
Срещат се, макар и рядко, ескимосоподобни тутараклии /1/.
В златната среда са улегналите, разумни личности, които се стараят да не повишават тон, защото са препатили и знаят, че това не води до нищо добро.
Следват кибритлиите, готови на мига да избухнат за щяло и нещяло, да се навикат на воля и така „да начешат крастата си“.
Според научни изследвания последната категория принадлежи към подгрупата на т.нар. „енергийни вампири“ – индивиди, черпещи енергия от вербалния тормоз над околните – най-често близките (семейството), но не само.
Стоичко Стоянов Гусев (живял в края на XVIII – средата на XIX век) родил двама синове – Геко и Вълкадин. Геко произвел син Илия (галено наречен „Лѝшо“). За него, поколенията и подобните му ще стане дума по-нататък.
Помня го – малко над среден ръст, кльощав, с изцъклени очи и лигава уста, с която постоянно поплюваше през зъби. Не си спомням да беше работил в трудоспособна възраст между 50 и 65 години. Когато все пак му се е налагало да хваща лопатата, то е било – както се майтапят шегобийците – за да се подпира на дръжката ѝ. Разказвали са ми за такъв случай:
Група „изкопчии“ работели (1943 г.) по строителството на германски бункер в близост до Летище Враждебна (по случайност в наша нива, която по-късно всички наричаха „Бункеро“ /2/). Илия също бил нает. Както и се предполага, не си давал зор. Обаче зорко следял кога камионетката на немците ще вдигне пушилка по прашния път откъм самотната къща на Франц „Бароно“ /3/. Щом колата наближавала, Лѝшо започвал трескаво да върти лопатата. Проверяващите идвали, потупвали го по гърба и поощрително произнасяли: „Гут, гут!“. Щом си тръгнели обратно и се скривали от погледа, нашенецът пак се подпирал на работния си инструмент.
Сигурен съм, че е било точно така, защото съм бивал свидетел на подобни сцени.
Дедо Янко (женен за една от сестрите на Михаил и Никола – моите деди) беше нает от баща ми през 1948/49 г. за строителството на скромна постройка – сграда, за която се предполагаше да бъде склад на въглища и дърва за отопление, но четвърт век по-късно стана наше жилище за още 33 години /4/. Лишо, както обикновено размотаващ се без работа, току клечеше край зидаря, поплюваше и цедеше през зъби: „А, Яне, а – цук-цук, па нема нисто…, a, Яне?“. Дедо Яне от своя страна също не му оставаше длъжен: „Таковата, а ти – к’во си напрайл, а?!“.
Наистина, Илия Геков не беше опекъл през живота си и една тухла. Даже не знам единствената къща в селото, съградена от чимове /5/ (впрочем, обитавана и днес от една от снахите му /6/) дали е негово дело или е останала още от баща му.
Как все пак се е препитавал – той и семейството му – трима синове и две щерки?
Наследил толкова, колкото и братовчедите му (над 150 декари), Лѝшо постепенно разпродал повече от две трети от имота. Не пиеше, но беше страстен любител на сладкото, не беше жалил пари за локум, бонбони, пасти, баклави, шикер. Днес, когато цените на поземлената собственост край столицата скочиха многократно, лишовите наследници спонтанно „благославят“ дядо си, че ги е оставил само с малък шанс „да живнат“ покрай конюнктурата…
Тук му е мястото да припомним най-ярката черта от характера на нашия герой.
Знайно е, че подигравчиите – особено спонтанните, т.е. родените с тази „дарба“, никак не понасят те самите да бъдат подигравани. Лѝшо беше типичен случай на такъв екземпляр. Невероятно избухлив. Неслучайно, когато някой в семейството ни повишеше тон по незначителен повод, получаваше заслужен упрек: „Лѝшо друг!“
Поговорката за крушата и дървото не прави изключение и в Лѝшовиия случай. Синовете му Пешо (Петър) и Аджо (Рангел) до края на живота си се съдиха за 1 метър между парцелите им. Едва внуците на Илия се вразумиха и прекратиха безсмисления спор. „Лѝшовчетата“ се оказаха на висота, „удариха в земята“ бащите си и баща им.
Всеки път, когато се усещам въвлечен в безсмислени препирни, си спомням за този роднина. Подозирам, че и в моята ДНК се е притаила онази комбинация от хромозоми, която ни кара да повишаваме тон над обичайното и необходимото.
Утешавам се, че поне „подпирането на лопатата“ и страстта към сладкоежничеството са ме подминали…
.
Николай Гусев
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
/1/ Тутараклия – вечно намръщен, „кисел“, неразговорлив (жарг.)
/2 / Вж. „Бункеро“.
/3/ Франц „Бароно“ – германец, заселил се в бостаните в близост до Орханийското шосе.
/4/ Вж. „Спусницата“.
/5/ Чимове – правоъгълни, обикновено с размери 20/40 см. и дебелина около 15-20 см. парчета земя с тревата върху нея. Използувани преимуществено за огради (дувари) и в много редки случаи – от най-бедни селяни – за кошари за добитъка и дори за къщи.
/6/ Вж. „Геройка“.
