Гледна точка на Николай Гусев, изразена в текст от неговата авторска поредица „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
НАСЕЛЕНИЕТО НЕ Е НАРОД, НАРОДЪТ НЕ Е НАСЕЛЕНИЕ
.
Що е население?
Според международното публично право, населението е група физически лица, находяща се на територията на конкретна държава и подчиняваща се на нейната – на държавата – юрисдикция.
Като куриоз за лаиците обръщам внимание, че в тази група влизат и всички чужденци и лица без гражданство, които не се ползват с дипломатически имунитет (екстериториалност). Следователно, населението се очертава като постоянно меняща своята численост и състав човешка общност. Това е особено характерно за страни и периоди като настоящия, когато огромни човешки маси, поради различни негативни причини, сменят временно и/или постоянно своето местообитаване. Така и т.нар. бежанци следва да бъдат считани за част от населението на държавата на своето временно или постоянно пребиваване.
От гледна точка на психологията, населението е подчинена на душевността аморфна, безлика хаотична маса.
Неслучайно Иван Хаджийски не озаглавява изследването си „Бит и духовност на българския народ“. Ако потърсим пълно съответствие с реалността, насловът би трябвало да бъде „Бит и душевност на българското население“.
Душевността е определящата същност на населението, докато духовността съпътствува Народа.
Населението, а не Народът, е източник и крепител на демокрацията. Нему, на населението са присвоили – проформа – качества, които не му принадлежат. Дори самото название – демос – не му съответства. То е по-скоро охлос – безлика маса, тълпа, люшкана от своите телесни страсти в удобна за плутократичния елит посока.
Народът не е демократично, а аристократично, понятие. За разлика от социалния аристократизъм, присъщ на плутократичната прослойка, господстваща над безликия душевен охлос, притворно величаен като демос, Народът е носител на духовен, личностен аристократизъм.
Николай Бердяев в „Двойният образ на аристократизма“ точно отбелязва безличната родова, кастова, класова, наследствена, непотична същност на социалния аристократизъм. Тя е и в основата на неговата предизвестена физическа гибел – в резултат от постоянното кръвосмешение в ограничен социален кръг на привилегировани субекти.
Същевременно духовният аристократизъм няма за свой източник социалния аристократизъм – макар че и оттам се изявяват отделни индивиди. Той е дар свише. „И дава всекиму от духа, както си поиска“. Духовният аристократизъм избликва от всички слоеве на населението – от най-бедните до най-богатите – „По плодовете им ще ги познаете“.
Духовният аристократ – Народът – не се обляга на наследствени, непотични, кастови, класови привилегии и преимущества, а на собствените личностни качества, дадени му свише и доразвити със съзнателни и целенасочени собствени духовни усилия.
Душевността може да се уповава на бездействието. Да обожава удоволствието и да ненавижда всяко позитивно усилие на мисълта. Душевността в този смисъл е първосигнална, нейна основна грижа е състоянието на тялото и страстите на плътта – секс, пиене, ядене, забавления.
Народът в която и да е държава почти винаги е в малцинство спрямо населението, от което произлиза. Населението е мнозинството, задкулисно манипулирано от плутокрацията (социалната аристокрация). В този смисъл в населението чрез неговата модулирана воля изкристализира същността на демокрацията. Населението и демокрацията са неразривно свързани като сиамски близнаци.
Под Божията ръка пръснатите върху аморфната маса на населението искри катализират все нови и нови душѝ към надрастване блатното равнище на душевността. Личностните усилия на всяка от тези душѝ определят мястото на нейния носител в йерархията на духовността.
Духовната аристократичност на Народа по своеобразен начин му отрежда лидерска позиция сред населението, от което произлиза. Но той не се стреми към нея (както постъпва вечният демагог – социалният аристократ) – тя му е органически присъща. Ето защо, докато в недрата на едно население все още не е унищожена закваската на неговия просперитет – Народът – все още има надежда за оцеляване на държавата. А душевността неистово ненавижда духовността, защото последната неизменно я изобличава за постоянното ѝ блудство със социалния аристократизъм.
Духовният аристократ е носител на вродено благородство, отзивчивост, алтруизъм, съчувствие, състрадание; отговорен е за своите действия и изисква същото от останалите; държи на дадената дума и не отстъпва пред плътските и материалните съблазни. Не търпи душевният хаос да му налага блуждаещо поведение; напротив, упорито отстоява и твърдо налага общовалидни принципи и правила на поведение, непререкаема отговорност за всички действия и бездействия; безжалостно изтръгва корените на социалната престъпност и отдава дължимата справедливост на жертвите на беззаконниците.
Социалният аристократичен клан и населението са подвластни на стадния инстинкт. Сам по себе си той, кланът, е стадо в стадото. Но докато социалната аристокрация е олицетворение на преимуществено месоядната фауна, населението гравитира основно към царството на флората; все пак и при него кучешките зъби не са за подценяване, а хиени и чакали (потенциални социални аристократи) не са рядкост.
Стадният инстинкт се изобразява особено релефно по време на т.нар. избори – местни (общински), парламентарни, президентски. Някак си незабелязано в безкритичното подсъзнание на населението се врязва призивът:
„Гласувайте! Няма значение за кого – само непременно гласувайте!“
В тези сюблимни моменти присъщите на социалната аристокрация вътрешни противоборства временно отстъпват на заден план, за да позволят запазване на статуквото между преимуществено плътоядното малко стадо и преобладаващото растителноядно такова. След изборите вътревидовите противоречия отново се установяват на канибалска вълнà (Homo homini lupus est!).
Колкото у едно население духовността е по-дефицитна – т.е. колкото по-малко Народ е излъчило то – толкова стандартът му на живот постига все нови и нови дълбини. Нагледен пример за подобно развитие със знак минус е съдбата през последните седемдесет години на българското население. Плутократичната каста на „комунистите“ – всъщност безпринципни партийни подлеци, терористи, мародери, бандити, нувориши, обличащи всички цветове на партизанската дъга – от червен до черен, безмилостно посичаше духовните стълбове на България и на тяхно място методично насаждаше тотална бездуховност и безотговорност.
Докато по време на формалното класическо комунистическо управление „от кумова срама“ им се налагаше да спазват някакво, макар и само външно, приличие, системата на т.нар. „пазарен капитализъм“ им развърза ръцете за безпардонен грабеж, изнудване и незапомнен геноцид над вече опитоменото за бездуховност собствено население.
Българският социален паразит ни най-малко не се смущава от факта, че организмът, върху който паразитира, се стопява с непознати в досегашната история темпове. За по-малко от четвърт век населението на България загуби преждевременно почти два милиона души. Други над два милиона потърсиха спасение някъде по света, където чужди Народи са създали и поддържат с духовността си свои държави.Нашият душевен паразит, увлечен в изсмукване жизнените сокове на гостоприемника, дори не забелязва смъртния одър, на който е съборил обезкръвения си благодетел.
Силният дух обуздава и възвишава душата.
Необузданата душа убива духа.
Социалният аристократизъм, въпреки външната терминологична прилика, всъщност е антипод на социалната държава. Неговите представители успешно мимикрират в пълния обсег на политическата палитра – от крайно ляво да крайно дясно. Съвременната българска действителност предоставя нагледен пример за тази констатация. Повечето от крупните ни „капиталисти“ са бивши членове на нелегитимната „БКП“ или настоящи членове на също нелегитимната ѝ наследница „БСП“. Разбира се, основната членска маса на тази „партия“ е зомбирано население, стадните чувства на което са умело манипулирани от добре школувани „леви“ социални аристократи. В резултат „лявото“ в България се оказва де факто крайно дясно, докато „дясното“ има за социална основа крайно „олевял“ (разбирай: обеднял, ограбен, малтретиран) Народ.
Неслучайно сред новонароилите се социални аристократи се оказаха, освен традиционните терористи – марксовите комунисти – техни близки по душевност фигури от света на силовите спортове. Партийците-комунисти веднага след т.нар. „смяна на системата“ побързаха да подсилят ролята на силовите си ведомства, чието предназначение е да държи в страх и робско подчинение населението – с масовизиране на битовата и особено на организираната, престъпност. Последва лавина от преднамерено неразкрити знакови и не дотам демонстративни убийства. Огромен полицейско-жандармерийски контингент (превишаващ наемната армия) се оказва „безсилен“ пред пороя престъпни елементи на всички социални равнища.
Под маската на „политическата коректност“ проявите на циганската битова престъпност се развихриха в незапомнени мащаби. Много декари плодородна земя запустяха, защото стопаните не бяха сигурни дали реколтата от тях въобще ще стигне до дворовете им; цигански набези като опустошителна стихия омитаха „до шушка“ плода на тежкия селски труд. В различни села, градчета, квартали, необезпокоявани от „властта“, те грабят като за последно – също като техните душевни събратя – социалните аристократи.
Погромите нерядко са съпроводени с покушения, осакатявания и убийства на собственици, наивно опитали се да спасят нищожното си имàне. Воплите за защита отекват като глас в пустинята на т.нар. „държава“.
Властта разчита на вота на лишен от духовност цигански електорат, затова преднамерено си затваря очите пред золумите на гетоизираните представители на този етнос. Пък и страхът, който свикнали на безнаказаност „роми“ всяват всред населението, е допълнителен бонус за крепостта на мафиотите: „Всяка държава си има мафия, само българската Мафия си има държава“, както заяви преди години проф. Янко Н. Янков-Вельовски.
Универсалният характер на законите на термодинамиката предполага валидността им и в социалната сфера. Плутократичната социална аристокрация осъзнава това и прави необходимото да подгрява максимално долните страсти на населението. Вестници, списания, радио, телевизия, кинематография – всички средства за масово манипулиране на душевността работят денонощно, лансирайки и поддържайки стандартите на максимално принизен морал. Чужди и родни сериали се въртят в ефира, замърсявайки до максимум и без това оскотялата от немотията душевност на населението.
Още от детската градина в душата на бъдещия гражданин на „републиката“ внедряват долнопробни модели и стереотипи, отдалечени на светлинни години от духовността.
Примери?
Присъствах на „гала-концерта“, който „випускниците“ на детската градина изнасяха във връзка с приключване на учебната година. „Две съседки – две кокетки“, „Аз съм Гошо хубавеца“, рап – с това се изчерпваше музикалното възпитание на питомците. Не прозвуча нито „Хубава си, моя горо“, нито „Къде си вярна ти, любов народна“ камо ли „Излел е Делю хайдутин“…
Деградацията не подминава и училището.
От една страна – претоварване на учениците с излишни, непотребни им знания – често пъти учебниците са писани от университетски професори, непристъпвали прага на класна стая. Те набутват между кориците толкова непотребен баласт от кандидатските и докторските си дисертации и професорските си хабилитационни трудове, че в тази мътилка се загубва онова рационално зърно, заради което си заслужава въобще да се учи.
От друга страна – „облекчиха“ учениците от задължителното „едно време“ наизустяване на ония стихотворения, които оформяха духовния мироглед на българина. Колцина ученици днес могат да изрецитират „На прощаване“, „Българският език“, „Върви, народе възродени“?
Тази демократизация не подмина и исконното право и задължение на всеки българин – защитата на Отечеството. Редовната военна служба, която оформяше мъжкото начало у подрастващите младежи, беше ликвидирана, заменена със символична наемна армия. Докато в Държавата Израел дори девойките са три години под пагон, у нас армията стига само за няколко лъскави парада и символични участия във военни мисии на НАТО в поредната „гореща точка“ на планетата (Камбоджа, Афганистан, Ирак). Същевременно югоизточният ни съсед и не помисля да редуцира въоръжените си сили – най-мощните конвенционални, т.е. неядрени въоръжени сили на континента.
Тези и много други манипулативни подходи, похвати, методи и средства активно работят в полза на социалната аристокрация и увреждат все повече и без това принизената душевност на нашето население.
Разбира се, в „мероприятието“ не липсват и задължителните във всички времена „международни елементи“ – част от глобалната плутократична общност на бездуховната социална аристокрация. „Спусканите“ откъм „разкрепостена“ Европа нови „общочовешки ценности“ пък предвещават още по-драстични промени в посока на тържество на педерастията, лесбийството, „смяната“ на пòла, еднополовите „семейства“.
Удряйки по единствената създадена от Твореца земна институция – семейството – световният клан на социалните аристократи подготвя, с неосъзнаваната подкрепа на демократичното население, идването на Антихриста, а оттам – и неговото, на дремещото население, редуциране от 7 милиарда до няколкостотин милиона.
Дълг на Народа е високо и отчетливо да извика на Самозаспалите:
– Стани!
.
Николай Гусев
Българският елит – откъде тръгна накриво?
Ясен Бориславов, в. Сега
Вече няма висше общество и народ. Има бедно простолюдие и богато простолюдие
Александър Томов и съпругата му подаряват коте на Евгения Банева. Снимка: Булфото
Има ли някаква връзка между януарските протести около парламента на студенти, еколози и други социални групи, обединени от радикалния лозунг „Да започнем на чисто!” (иначе казано „Измитайте се!”), чикагските изявления на Бойко Борисов за „лошия материал” и скандалните разкрития за състава на масово предлаганото сирене на българския пазар, последвани от будещите недоумение откровения на земеделския министър в смисъл „Страх ме е да ям”? Така зададен, въпросът прилича на начало на виц, в който се очаква Радио Ереван да отговори нещо смешно. Връзка между споменатите привидно разнопосочни събития има и тя не е смешна. Разговорът за политиката и сиренето е по същество разговор за състоянието на българския елит. Този разговор е много закъснял, поради което се очертава през идните месеци да става все по-напрегнат.
Какво представлява актуалният български елит? Ако неговата проекция бъде потърсена в медиите, ще се окаже, че той е съставен от политици, социолози и ТВ журналисти (щатни масажисти на общественото мнение), бизнесмени, висши администратори, спортисти, артисти, манекенки и миски, звезди на попфолка, плеймейтки и разни звезди от ТВ реалити формати – вип брадъри, сървайвъри и др. Това са лицата, които запълват страниците на масовата преса и могат да бъдат забелязани на някое светско парти. Там рядко се срещат хора от академичния свят, освен ако не са се озовали в някакво друго качество. Ако човек потърси източниците на легитимност у този т.нар. елит, ще ги открие в две посоки – известността и парите. Това са две необходими условия, без да са достатъчни за един автентичен елит.
Евгени Минчев на юбилей на известна пиарка. Снимка: Булфото
Темата за елита и елитите занимава социологията повече от век. На въпроса „що е елит?” до началото на миналия век е изглеждало лесно да се отговори. Това е в общия смисъл онази най-висока и тясна част от социалната пирамида, в която се събират богатството, знанието, властта и отговорностите. В модерния свят обществата функционират като съвкупности от социални мрежи, поради което и елитът не е монолитен, а множествен. Говори се за елити, които социологията систематизира по различни белези. Има традиционни елити (аристокрация), технократски елити (правителство, администрация), икономически елити, чиято власт произтича от контролираните капитали, символни елити (артисти, интелектуалци, спортисти, превърнати в модел за подражание), харизматични елити и т.н. Освен това елитите могат да бъдат консервативни и желаещи да се съхрани някакво статукво или иновативни елити, т.е. търсещи и налагащи промяна. Всяка социална сфера произвежда свои елити, които по разни поводи могат да се окажат събрани на някое светско парти.
В периоди на радикални обществени трансформации най-сигурната индикация за качеството на социалната промяна е смяната на елита. Новият елит е субектът на промяната, изразител на нов обществен проект, нов смисъл, който да поражда нов тип солидарност в обществото. Ако следвайки подобна логика бъде анализиран българския преход, ще се окаже, че политическата трансформация е била само привидно радикална, а по същество е била по-скоро една мутация, при която елитът е променил своето поведение, за да се съхрани. Тук не става дума само за обстоятелството, че проминентни личности от зрелия соц като Кеворк Кеворкян, Любомир Левчев, Лили Иванова или Нешка Робева днес продължават да бъдат част от актуалния елит, нито за факта, че много от лицата на прехода, носещи посланията на промяната, бяха генетично и биографично свързани със стария режим. Това са по-скоро външните белези на някои дълбинни характеристики на българското общество. То е консервативно и конформистко, каквито са и неговите властващи елити.
Иван Гарелов поздравява Агент Тенев на рождения му ден. Снимка: Булфото
Това може по-лесно да се разбере, ако актуалният български елит бъде видян в историческа перспектива. През Възраждането по понятни причини елитът е силно редуциран като количество и качество. Той се формира и функционира главно в емиграция, а в собствената му етническа среда може да бъде разпознат, макар и в пародийна светлина, в повестта „Чичовци” от Иван Вазов. След 1879 г. младата българска държава изпитва болезнена нужда от администрация, която е рекрутирана от полуграмотната и пауперизирана селско-занаятчийска среда. Липсата на образовани и компетентни хора налага привличането на множество чужденци в различни сфери.
Личности като К. Иречек, И. Мърквичка, Я. Вешин, Б. Шац днес са широко известни, защото са трайно интегрирани в модерната българска култура, но други като швейцареца Даниел Неф, поканен през 1883 г. от българското правителство да проектира днешната Борисова градина, са по-малко познати. В началото на миналия век културната изостаналост на българското общество изглежда в значителна степен преодоляна. България е станала европейска държава и Симеон Радев е могъл спокойно да се заеме с описването на този процес. Промяната обаче е голяма степен външна, без да засяга вътрешните личностни структури на обществото – „европейци, ама не дотам”, както пише Алеко. Най-сигурна индикация за модернизиращите промени е ръстът в грамотността – от 3,5% по официални данни за 1879 г. тя достига 34% в навечерието на войните. В същото време политическият елит остава силно инфантилен, податлив на филства и фобства, както и на манипулации от двореца. Двете големи политически партии от Учредителното събрание в края на века се разпадат на десетина формации, разпознаваеми повече чрез имената на своите лидери, а не чрез своите програми. Социалната структура на българското общество обаче остава непроменена – градското население не надхвърля 20%, като тази пропорция е запазена до средата на XX век. Поради което за елит у нас винаги се е говорело предпазливо. Той е продукт на градската култура, която в България е традиционно дефицитна. Българската култура черпи своите основни теми, сюжети и енергии от селото.
След периода на войните поради „краха на националните идеали” българското общество изживява криза на идентичността, която се преживява и като криза на елита. Основен резултат от тази криза е изоставянето на либералния проект, с който страната се развива след Освобождението. Мъчителният въпрос „къде сбъркахме” води до радикализиране на обществото, последвано от кървавите събития през 23-та и 25-та година. Този въпрос кара значими интелектуалци да търсят основания за нов национален проект в деструктивни леви и десни идеологии. Ст. Михайловски пише със симпатия за фашизма и националсоциализма, а Гео Милев говори за „една партия на целия народ”. Така превратът от 1944 г. хвърля семена във вече разорана почва. Новата радикална политическа промяна е последвана от нова смяна на елита. Новият партиен и държавен елит е рекрутиран от средите на комунистическото движение и в частност от българското село, тъй като по официални данни над 80% от партизаните произхождат от селата.
Основатели на марка часовници приемат “родния елит на стилно парти”. Снимка: Булфото
По време на социализма думата елит имаше силно отрицателна конотация, но нейното съдържание изцяло се покриваше с понятието „номенклатура”. Това беше висшето партийно и държавно ръководство, както и върхушката на казионни организации като БЗНС, ОФ, БПС, ДКМС, АБПФК и др. Към тази среда беше кооптирана и т.нар. художествено-творческа интелигенция и най-вече онзи сегмент, който беше склонен от меркантилни и конформистки съображение да превръща идеологическата догма в естетически продукт. От края на 60-те и през 70-те години привилегиите на новия комунистически елит регламентирано се предаваха по наследство и на практика в навечерието на 10 ноември страната се владееше и управляваше като корпорация от определен кръг семейства.
Датата 10 ноември днес има по-скоро символно значение. Това не е действителният час на промяната, а зрелищна нотариална заверка на вече сключени сделки. Доста по-рано зад идеологическите мантри на комунизма е ставало изграждането на един държавен капитализъм, ако се съди от историята на проекти като „Тексим” и „Кинтекс”, последвани от стотици подобни дружества, както и от партньорството между българската държава и одиозни личности като английския магнат Робърт Максуел. Трансформирането на собствеността е било само въпрос на време и процедура.
Последвалото противопоставяне между сини и червени елити по оста комунизъм-антикомунизъм създаваше измамливото усещане, че са различни. В действителност елитите от двата цвята бяха в еднаква степен консервативни. Център на дебатите не беше новия обществен проект, а основанията за упражняване на властта. Капитализмът се оказа механична смяна на собствеността върху средствата на производство, а не трансформация на етични стандарти. Промяната стана по Маркс и Ленин, а не по Макс Вебер, което е индикация за непълноценност на елитите.
С края на Студената война старият комунистически проект беше подменен с нов идеологически проект, ново „светло бъдеще” – членство в ЕС и НАТО. Така ЕС се превърна в нов адресат на вярата. Мислеше се как да станем КАТО европейците, а не как (и защо?) да бъдем европейци. Модерните основания за европейското бъдеще на България изглеждаха до голяма степен ирационални, защото бяха търсени не в настоящето, а в далечното минало (Кирил и Методи, цар Симеон Велики …). Един вид що да не станем пак европейци, след като вече сме били. „Чунким, голяма работа”, както казва Бай Ганю.
Може би ако скандалният бивш шеф на пътния фонд Веселин Георгиев се беше опитал да обясни, че сключвайки договори за милиони със свои близки роднини той се е придържал към българската културна традиция, към обичая, по силата на който кръвта обвързва хората по-силно от институционалните отговорности, нейната власт се простира отвъд рационалното поведение, тогава и отношението към него би било по-снизходително. Към него сигурно, но не и към България в претенцията й да бъде европейска държава, както пролича от усложнения диалог между София и Брюксел от година насам.
Синът на главния редактор на “Труд” Тошо Тошев – Радослав Тошев, общински съветник от ГЕРБ, с фолкпевицата Саманта на купон на сп. “Блясък”. Снимка: Булфото
Основните инструменти на прехода бяха плурализмът и пазарът. В политическата сфера те родиха множество партии, които произвеждат еднотипни лица и послания и често се упрекват взаимно, че си крадат програмите. В сферата на културата най-мащабният чисто български продукт се оказа чалгата. (Едва в последните години се забелязва раздвижване в киното и литературата.) Идеологическото разкрепостяване роди една голяма култура, създавана от хора с малки имена – Слави, Преслава, Азис, Ивана и т.н. Особеност на чалгата е, че като се разделят текстът и музиката – не остава нищо. Нито едното става за слушане, нито другото за четене. Което не пречи на попфолка да бъде мощен генератор на светски елит.
В икономическата сфера плурализмът роди мутренски индустриалци и предприемачи, както и диверсификация в качеството на сиренето.
Нито един от тези елити не е автентичен и достоверен. Чрез елитите обществото се самонаблюдава, самоописва се и така се променя. От елитите се очаква компетентност и известна моралност, очакват се идеи, които да мотивират обществена солидарност. Благодарение на своите елити българското общество е дезинтегрирано и не разбира какво точно му се случва. Което поражда усещането, че елитите всъщност конспирират срещу гражданите. Преходът не предложи механизми за легитимиране на елитите извън пазара. Поради което най-продаваният елит е силиконов, както и най-продаваното сирене е сурогатно. Специална роля в тази игра имат медиите и тя е сходна с технологията на сурогатното сирене. Килограм сирене по класическа технология се прави от 6 литра мляко. След подсирването от твърдо вещество се отделя отпадъчен продукт (цвик), с който по селата хранят прасета. Ако се използват емулгатори (втвърдители) част от цвика се интегрира в сиренето и то става с консистенция на дунапрен. Нещо подобно правят и медиите, като интегрират в елитите цвик.
Може би най-автентичният български елит е криминалният. Макар неговият висок етаж да е забулен в оперативна потайност, там все по-отчетливо се разпознава сянката на държавния гангстер в ролята на министър, прокурор, депутат или висш администратор. „Злоупотребите с властта и подкупността са в демократичните времена последните убежища на свободата”, както твърди колумбийският теолог Давила.
Криминалният свят все още няма своя достоверен художествен образ, ако не се броят книгите на Христо Калчев и елиминираният от собствените си герои Георги Стоев, но темата заслужава художествено внимание. Израстването в криминалния свят, както и в спорта, е свързано с важни човешки качества – дързост, смелост, сила, мъжество, дисциплина. Този елит е истински иновативен. Това е свят на принудителна интелигентност. За разлика от полицая и прокурора, който работи осем часа и после почива, криминалният човек е на пост 24 часа. Адреналинът го друса постоянно, ходи на фитнес с бронежилетка и нощем спи под кевларено одеало. Това между другото.
Българският преход се оказа път към високотехнологичен феодализъм, който в глобалния и информационен свят и при условията на членство в ЕС изглежда малко възможен. Оттук произтича и патосът на януарските протести. Това е бунт срещу сурогатните елити.
Малка утеха в нашия свят на измислени герои е фактът, че може би не сме сами. Кризата на елитите изглежда е световна болест, ако се съди по системността, с която световните медии информират да деянията на знаменитости като Парис Хилтън. „Вече няма висше общество и народ. Има бедно простолюдие и богато простолюдие” (пак Давила).
—————————–
Заглавието е на редакцията. Статията беше публикувана в хартиеното издание на в. “Сега” със заглавие “Сурогатните елити” 7 Март 2009
В книгата си „Човек в търсене на смисъла“ Франкъл казва: „За разлика от животните, инстинктите не диктуват на човека какво му трябва. И за разлика от човека на вчерашния ден, традициите не му диктуват какво е длъжен да прави. Тъй като не знае нито какво му е нужно, нито това – какво е длъжен, човекът е загубил ясна представа за това какво иска. В крайна сметка той или иска това, което искат другите (конформизъм), или прави това, което другите искат от него (тоталитаризъм)“.
Чудесен, задълбочен и много необходим духовен продукт. Поздрав!