Бай Гюро е средностатистически българин. Има си деца, родители, съпруга, любовница и куче. Гюро ходи на работа. И там е средна ракия. Има си началници и подчинени. Нито сивее, нито блести. Среден по ум и по хубост, с почти незабележима кола и дори кучето му лае някак приглушено…
Бай Гюро обаче е високо отговорен човек. Това негово мнение за самия себе си е изградил и бетонирал през дългите години на оцеляване в човешката джунгла. Изневерява на любовницата си само и единствено със законната си съпруга. Усъвършенствал е до неистови висоти ниските чупки в кръста и дълбокото навеждане пред началници и властимащи. Гюро не е тъп. Той знае – която и партия да е на власт, както и да се казват управляващите – все тая. Всички са от един отбор. Грабят, крадат и се покриват едни други. По избори нарочно разиграват театро, че са уж противници, че уж се мразят. Заплашват се със справедливост и възмездие, с разследвания и затвори, но Гюро знае – циркът е само за пред балъците. Като ги разделят на фили и фоби, като ги пришият към различни партийки и групички, лесно могат да ги насъскват помежду им. Нека се ненавиждат баламурниците – така чорбаджиите могат да продължат да ги грабят безнаказано. Няма кой да им потърси сметка за неизпълнените обещания. Никой не вижда истинските виновници и причини за мизерията, за отчаянието.
Гюро хич не е прост. Той си трае, мълчи си и се грижи за децата си, за семейството си и близките си. Опитът го е научил. За 25 години нито един висш политик или магистрат не е бил осъден за корупция и няма да бъде, защото никой няма сам себе си да осъди. Затова Бай Гюро не спира да облизва силните на деня и никога не ги критикува. Раболепието му е професионално и исторически подковано. Той е чел за Ботевата чета. За надеждите на четниците, че като тръгнат от Дунава през българските села и докато стигнат Балкана, броят им ще нарасне чувствително – от 200 ще станат поне 2000, че и повече. Но нищо такова не се е случило, защото и онези стари българи са имали своите отговорности. Да се грижат за деца и семейства, за къщи и дворове, за кози и кокошки… Не било по силите им, а и не виждали смисъл да въстанат срещу чужди и родни изедници. Освобождението на Родината и благото на целия български народ не ги интересувало. Такива били някогашните Гюровци. Техният двор и къща били Родината им. Собственото им семейство – народът им. Нищо друго не ги интересувало. Колкото и малко да имали, все някак преживявали. Страхът да не загубят трохите на трапезата си бил по-силен от нематериалните понятия за чест, достойнство, справедливост, възмездие…
Бай Гюро е много отговорен човек. Никога не би скочил срещу някой големец. Ако ще неправдата да го набучи на кол и да го върти като чеверме, той пак ще се спотайва и ще търпи. Къде-къде по-страшни неща са му в главата. Ако него го няма, кой ще бърка под полата на Гюровица? Кой ще гали децата му? Кой ще разходи кучето, за да се изпикае върху колите на съседите?
***
Така се кандилкал животът на отговорния средностатистически българин Бай Гюро. Децата му пораснали и се огледали. Полека-лека, докато се взирали само в собственото си житие-битие, били загубили не само трохите на масата, ами цялата маса заедно с къщата. От тяхната частна „Родина” не било останало нищо. И „народът” им се бил пръснал по чужди държави – всеки се спасявал поединично.
Наследниците на Гюро осъзнали простичката истина – няма как ти да си добре, ако около теб всичко става все по-зле и по-зле. Все някой ден твоят личен оазис ще бъде погребан под пясъците, които си се правел, че не виждаш. Не е възможно твоята малка картинка да остане китна и красива, след като е част от голямото изгнило и грозно платно. Светнало им на порасналите Гюровчета, че да си безотговорен за страната и народа си всъщност означава, че обричаш на геноцид и мъчения собствените си потомци. Те разбрали, че техният баща неправилно си е мълчал срещу неправдите, че не е трябвало да се навежда пред самоовластилите се бандити. Прогледналите наследници на Бай Гюро тръгнали от Дунава към Балкана. Те силно се надявали, че ще станат хиляди, може би даже милиони. Но…
Ивайло Зартов,
27 август 2015 г.
