Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
ПОРАДИ ЧТО БЕ, СИНЕ… ПО-ДОЛНИ ЛИ СМЕ ОТ КОМШИИТЕ?!
.
Две са любимите ми български стихотворения – „Българският език“ на Иван Вазов и „В механата“ на Христо Ботев.
„Да забравя род свой беден,
гробът бащин, плачът майчин, –
тез, що залъкът наеден
грабят с благороден начин…“
Христо Ботьов, „В механата“
Едно време не можеше да завършиш средно образование, ако не знаеш поне една дузина български стихотворения. После дойде демокрацията и разтовариха претоварените юноши, като забраниха наизустяването на стиховете, които ги формираха като българи. Интимната мисъл на реформаторите изглежда е била да изтрият родовата памет на младия българин и да го преформатират в готов полуфабрикат за грядущия НСР (Нов Световен Ред).
Успяват ли? Следващите редове се опитват да внесат някаква светлина по въпроса – в случая що се отнася до САЩ. Но може тази картина да е подобна и в други държави.
Според резултатите от националното преброяване в САЩ от 2010 г., 61 332 жители на Щатите се обявяват като македонци. Иначе там живеят и близо 193 000 албанци, а българите са… 95 000?!?
Според друга статистика, по държави, на българското МВнР – „Брой на българските граждани в чужбина (2011 г.)“, нашенците в САЩ са 300 000.
300 000 – 95 000 = 205 000 (числото 300 хиляди на МВнР е приблизително и включва и нелегалните емигранти с български паспорт, т.е. непреброените).
Ако данните на българското МВнР се доближават до истината, има твърде много нашенци в САЩ, които не са се престрашили да се запишат като българи – и са се самопризнали за синове на приютилата ги държава. Какъв процент от българите в САЩ са нелегални и поради това не са участвали в това преброяване, също е важно. Но едва ли всичките тези 205 хиляди са били нелегални. И едва ли процентът на българските граждани в САЩ, които са с друг етнически произход, т.е. на българите de jure, които може и да не са българи de facto, е толкова голям, че да обясни и той тази голяма разлика в числата.
В същото време, в данните на американското преброяване от 2010 г. четем:
„1. Германци – 47 911 129
2. Ирландци – 34 670 009
3. Мексиканци – 32 929 683
4. Англичани – 25 927 345″
Излиза, че германци, ирландци, мексиканци, дори англичани – държат на корените си; а нашенецът не винаги държи да ги обяви. Склонен е да ашладиса принадлежността си към материалния връх, постигнат от други – германци, ирландци, мексиканци, дори англичани – които векове наред не се срамуват от кръвта си. Ето докъде води липсата на адекватна държавна политика към българите в чужбина!
Нейсе. Но къде все пак да ги търсим тия липсващи в американската анкета сънародници?
Може би в пета точка от щатския CENSUS:
„5. Американци – 19 975 875“
Картината се избистря, ако прочетем краткия коментар под горното число:
„Броят на хората, които описват себе си само като „американци“, е почти два пъти по-висок, отколкото е бил през 1990 г.“
Няма начин примерно автентичните американци – индианците – да са направили такъв огромен демографски скок. Така че двойното нарастване на контингента „американци“ само за 15 години няма на какво друго да се дължи, освен на емигранти, които или не са искали да декларират етническите си корени, или са се отказали от тях.
Както още показват данните от американската анкета:
„6. Италианци – 17 250 211
7. Поляци – 9 569 207
8. Французи – 8 761 677
9. Шотландци – 5 460 679
10. Холандци – 4 645 906
11. Норвежци – 4 470 081
12. Шведи – 4 088 555“
Може би е вероятно допускането (което подлежи все пак на коректна проверка), че част от тези 95 000 българи, които не са се побояли да декларират етническата си принадлежност – не са „преходници“ (деца на фалшивия „посткомунистически“ Преход), а са достойни българи от заварената българска диаспора, незабравили корените си.
Но защо с нас, българите, се случва това „изпадане от статистиката“?
Впрочем, какво друго е могло да се очаква, след като публикуваният на 20.02.1999 г. Закон за българското гражданство (ЗБГ)* постановява:
“Чл. 8. Български гражданин по произход е всеки, на когото поне единият родител е БЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИН.”
Не е необходимо читателят да е юрист, за да прозре, че не БЪЛГАРИНЪТ е счетен от закона за меродавен, а нашенският БЮРОКРАТ – онзи, който раздава паспортите.
(Преди повече от четвърт век писах в едно научно издание на БАН, че новият Закон за българското гражданство трябва да приеме текст, според който „Български гражданин по рождение е всяко лице, поне единият от родителите на което е БЪЛГАРИН„. Демократичният законодател обаче не прие естествения, а изкуствения подход към този основен демографски казус).
Освен всичко останало, седящият зад бюрото си е подсигурил възможността да взима под бюрото подкупи от мераклиите да получат българско гражданство по натурализация, без да имат и помен от нещо българско в личната си ДНК-картина – особено след влизането на страната в Европейския съюз.
Преди около две години все пак „от кумова срама“ „законодателите“ се смилиха над многострадалния многомилионен български род, пръснат по широкия свят най-често не от добро, и промениха член 15 от ЗБГ*:
„Чл. 15. (1) (Изм. – ДВ, бр. 41 от 2001 г., предишен текст на чл. 15 – ДВ, бр. 33 от 2010 г.) Лице, което не е български гражданин, може да придобие българско гражданство по натурализация, без да са налице условията по чл. 12, т. 2, 4, 5 и 6 ако отговаря на едно от следните изисквания:
1. е от български произход;
. . .
(2) (Нова – ДВ, бр. 33 от 2010 г.) В производството по придобиване на българско гражданство по натурализация с молбата за придобиване на българско гражданство се представя и удостоверение за български произход, издадено от Държавната агенция за българите в чужбина. В удостоверението се посочват данните, въз основа на които е установен българският произход.“
Внимателното вглеждане в подмолните мотиви на следващата, трета алинея, подсказва за наличие на огромна корупция, опит за законодателно преодоляване на която е въпросният текст:
“(3) (Нова – ДВ, бр. 33 от 2010 г.) Удостоверението по ал. 2 се издава в едномесечен срок.“
Защото ориент-алски ориент-ираният български бюрократ е способен да бави процедурата, докато правоимащият не „го ръгне“ (употребявам жаргонния, а не академичния израз от омерзение) в ребрата с дебела пачка под бюрото.
И тук ще бъдете в правото си да ми възразите: „Ами югоизточните ни съседи, не са ли те баш ориенталци?!“
И няма да сте прави.
Да, бяха ориенталци „едно време“, когато дишаха праха след нас. Докато нашата партийна Номенклатура грабеше и граби като за последно, те вървяха и вървят напред и нагоре.
Докато тук забраниха наборната военна служба, а нашата армия беше сведена до символично число, годно само да бъде пушечно месо в Камбоджа, Афганистан и Ирак, и да марширува на Гергьовденския парад, те поддържат най-мощната армия в европейския регион.
Днес те произвеждат от леки автомобили, през тежкотоварни камиони и луксозни автобуси, до реактивни самолети. Реактивни самолети! Произвеждат! Ние разполагаме с 2 /два!/ такива, при което – с изтекъл ресурс на двигателите…
Как се случи това? Кога? И защо?
Случи се, защото „социализЪмът е едно недоносче“.
Социалистическата Номенклатура обаче си беше „юнак над юнаците“, който 45 години боза от, а вече над 25 години и гризе изтощената гръд на Майка България. Нейният смъртен враг – продажният капитализъм – се оказа неин пръв приятел и съучастник в тоталния геноцид над България, българите и българския народ. Плюха си взаимно в устата и вече 70 години комунистическата Номенклатура необезпокоявана „граби от народа гладен“.
Има и един нов момент. Бежанците.
Не, не „сирийските“ бежанци от Северна и Екваториална Африка, от Либия, Тунис и други страни, през които профучаха цветни революции и в които хаосът става все по-голям. Не! А нашите, българските бежанци – вече над 2 милиона.
Докато комшиите бяха по-скоро гастарбайтери, нашите се оказаха именно бежанци. Гастарбайтерът отива, работи, „напечелва се“ и се връща у дома, където донася не само припечелените пари, но и натрупания в чужбина опит. Нашенецът обаче обикновено решава да се установи далеч от „гробът бащин, плачът майчин“. И не защото този гроб и този плач не го интересуват. А защото иска да даде най-доброто на себе си и на своите деца. Деца, които понякога плачат за баба и дядо, деца, които понякога учат български, но в крайна сметка са едни нови поколения, които растат далече и почти изцяло ще са изгубени за България.
И така, докато днес южната ни съседка Турция е вече на светлинни години напред в сравнение с някога гордата България, и прекрасната ни земя е изкупувана за жълти стотинки, много наши сънародници, чиито корени са тук, вече ги няма. България предоставя днес убежище за бежанци от Сирия, Либия, Тунис, Екваториална Африка и пр., които са обявени за нашия нов „демографски резерв“. Но нашите собствени бежанци ги няма… Нашите собствени деца и внуци.
Що се отнася до нашите управници, те по всичко изглежда не обичат страната си. И това се забелязва вече дори отвън. Ето какво казва например френският разследващ журналист от български произход Алекс Йорданов, в едно интервю, в което става дума в някакъв смисъл и за причините за сегашните бежански вълни, и за „Ислямска държава“, и за българските политици включително.
„Политиците изпразниха страната от живителните й сили, източват й кръвта от години. Може да звучи общо, но е съвсем вярно. Народът изглежда изчерпан и сякаш няма сили да се опълчи на една политическа система, откъсната от хората. Европейският съюз е мит. Средният европеец не знае кой го управлява, той не избира пряко хората на европейския връх. […] Европейците стават все по-скептични. Когато възникне сериозен проблем като Гърция, просто Меркел идва в Елисейския дворец или Оланд отива на вечеря в Берлин. Останалите никой не ги пита, а и те нямат какво да кажат. България допусна капитална грешка във външната си политика, като обърна гръб на Русия само за да се докаже като „добър ученик” пред Брюксел. Изкуствените или наложени съюзи никога не издържат, трябва да се залага на вече съществуващата естествена историческа близост. Някой може ли да ми обясни фиаското и икономическото самоубийство на България по проекта „Южен поток”? Какво получи държавата срещу своето „не”? Това си беше откровено национално предателство. Както ми каза веднъж един бивш френски премиер, България вече не е страна, а карта с граници. Във всеки случай последният пример с газопровода предизвика бурен смях във френския парламент. Покрай книгата за Мерах** общувах често с френските служби. Наскоро един високопоставен служител, който се връщаше от международна конференция за сътрудничество между службите, ми каза: „Вашите политици не обичат страната си…”. Имаше предвид българските. Беше ми неприятно да го чуя. Не знам какво точно е имал предвид, но констатацията му прозвуча обидно тъжно.“
В заключение:
Моят дядо Никола казваше:
„Всяка коза за свой крак виси…“
Друг мъдър селянин беше продал на султана за две торби жълтици истината:
„Прави, каквото правиш – за утре мисли!“ – и така му бе спасил живота.
Николай Гусев
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Бел.ред.: В Закона за българите, живеещи извън Р. България, приет през 2000 г., в последните месеци има опити за законодателни промени, касаещи начина за получаване на българско гражданство от т.нар. историческа диаспора. Тези промени са в посока улесняване на получаването на такова гражданство.
** Най-новата книга на Алекс Йорданов, „Тайната история на Мерах“, описва историята на човек, който се е превърнал в символ на тероризма от ново поколение.
