Рашо и Спиро били приятели от детинство. Заедно израснали, тичали по поляните, прескачали оградите на съседите и вършели „геройски” бели. По-късно пак заедно задиряли селските моми и в един ясен и слънчев ден решили, че вече са големи и трябва да се заемат с нещо по-сериозно. Рашо обявил, че ще стане земеделец, а Спиро – градинар и овощар.
Речено – сторено. Единият отишъл на полето да прибере пшеницата, другият тръгнал към градината за домати и чушки, а после щял да отскочи да набере и малко ябълки. Не минало много време и двамата приятели пак се събрали. Изглеждали объркани и разгневени:
– Мама му стара, нито зрънце няма – разпсувал се зачервеният Рашо. – Накъдето и да се обърна, само бурени из полето…
– Абеее… какво става бе? И при мен е така – само плевели и треволяци. Абсолютно нищо не е поникнало. Как е възможно? Как така? – тюхкал се Спиро и ръкомахал като изоглавен.
Тръшкали се неуспешните производители на селскостопански блага, ядосвали се и накрая взели мъдрото решение да ударят по една ракия няколко пъти. На петата чашка напълно забравили провала си и придобили нови мераци:
– Я да скочим в политиката! – оригнал се Рашо. – Ще станем дупетати, министри… Все някой трябва да я управлява тая държава. Що да не сме ние? А?
Спиро чак се поизпънал, хлъцнал и добавил:
– Ам´чи, да. Що пък не?
Тук вече им провървяло. Били идеалните кандидати за високи държавни постове – достатъчно тъпи и най-важното е, че имали необходимите връзки. От тяхното село бил Бай Посерко – голям мъж в София, който полека-лека премествал селските пияндури на жълтите павета в столицата. За него не било проблем да ги уреди на хранилката. Хвърлили галошите и потурите, нахлузили лъскави чепици и костюми и – хайде при големеца. Посерко Посерков им се зарадвал. На мига изсрал чисто ново-новеничко министерство и ги назначил. Спиро за министър, а Рашо като негов заместник.
Обяснил им, че след година ще ги размени, та да могат и двамата еднакво да се фукат и по равно да се облажат. Дал им и ценни наставления как да се държат. Преди избори да обещават, каквото им дойде на ум, без изобщо да се притесняват за нищо. И без това никой никога не изпълнява обещанията си. Народът е свикнал и дори не очаква подобно чудо. Успокоил ги, че могат да крадат колкото си искат от държавната хазна – нямало кой да им потърси сметка. Всички висши полицаи, съдии и прокурори той ги бил назначавал, така че – смело напред!
Рашо и Спиро може да били прости, но пък били честни. Не е за вярване, ама е истина. Хич не им харесало това, което чули от Посерко Посерков. Казали си: „Не, няма да го бъде това. Ние искаме да сме свестни. Ще потърсим по високите постове на държавата и други хора, които са отговорни и милеят за България и ще работим с тях”. Търсили те, търсили, ама освен плевели, бурени и трънаци пак нищо друго не намерили. „Ебаси държавата! Как е възможно, бе? От началник отдел и нагоре, та чак до министър-председател и президент, всичко живо, що шава и мърда, само краде. Ааа, не. Така не може! Революция ще правим!”.
Тръгнали Рашо и Спиро да търсят смели, свободни и силни човеци. Бунт, въстание да вдигат. Но пак ударили на камък. За кой ли път нищо не намерили. Отчаяли се приятелите, върнали се на село и се оплакали на местната баба-всезнайка. Тя пък прихнала да се смее и не спряла да се тресе от смях, докато нашите герои ѝ разказвали за това как нямало пшеница на полето, как нямало чушки и домати в градината… Как нямало нито отговорни държавни служители, нито хора за революция. Нищо нямало…
– Ха-ха-ха… А бре момчета, къде сте видели и чули без да посееш „отговорност” да поникнат отговорни хора? Ако искаме да има смели, свободни и силни хора, трябва да посеем смелост, свобода и сила. И то това е най-малкото. Преди да положите зрънцето, трябва да обработите почвата. Да внимавате как и кога го слагате в земята, да го полеете. Да оплевите, да наторите, да го пазите от айдуци… И чак накрая , ако сте се потрудили здраво, ще имате какво да жънете. Така е и с пшеницата, и с чушките, и с доматите…, и с хората е така. А вие нещо посяхте ли?
Не сте! Само Посерко Посерков е срал. И каквото е сял, това е поникнало.
Ивайло Зартов,
17 септември 2015 г.
