С това посещение в музея „Виктория и Албърт“ в Лондон и неочакваната за нас прекрасна българска изненада в него, започна подготовката ни за тържественото честване на Деня на народните будители 1-ви ноември, който ще посрещнем в нашето посолство в британската столица.
Снежина Мечева,
директор на Българското училище към Посолството ни в Лондон
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Короната на една Преславска Джоконда или да откриеш България въпреки всичко
.
Винаги съм имала чувството, че светът наистина е малък, когато посещавам лондонските музеи. Там сякаш са събрани в стриктен конспект най-ценните находки на човечеството – реставрирани, обгрижени, номерирани и надписани. Един предметен учебник по глобална история – напред-назад във времето и пространството.
Английската събирателност сякаш е дадена на всички обитатели на планетата – като компенсация за нехайството или историческата липса на късмет, ощетили толкова много нации, включително и нашата. Турбулентно завихрени в балканската си съдба, понякога не домисляме колко струва „гордостта“ да ни има в лъскавите витрини на някоя световна експозиция. И как тръпката на откривателството може да развълнува нашите наследници, доста объркани в дилемата за свое и чуждо в мултикултурната поредица от богатства, изложена в Лондон за всеобщо разноезично възхищение…
Събота е. Един уравновесен 24-ти октомври. Събираме се с гимназистите пред Посолството и с любопитство обсъждаме предстоящата си визита си в музея „Виктория и Албърт“, където Яна от 10-ти клас ни е поканила да посетим изложба на модерна фотография. Известни личности и актьори от XXI век, пред обектива на днешни творци, представени чрез виртуални картини, подобно шедьоврите на майсторите – предтечи, запечатали „звездите“ на своето време с четка, бои и талант. Колко ли тайнствено усмихващи се съвременни Джоконди ни очакват? Дали неповторимият Леонардо се е смилил да се прероди в някой гений на камерата? И колко от тези фотографии ще останат след нас, за да удивляват следовниците ни, снизходително усмихнати пред „допотопната“ техника на безсмъртието, с която сме се опитали да се превърнем в историческо наследство?
Искам да задам тези въпроси на учениците си, но съботната тълпа пред музея ни обгръща с нехаен непукизъм, много повече втренчен в качеството на мобилните селфи-та, отколкото във философските реторики на живота. Проверяват ни за остри предмети и, въпреки даскалското ми желание старомодно да проникнем с почтителност в една лондонска Мека на изкуствата, енергията на децата около мен ме заразява с динамичната любознателност на моите български колумбовци.
Обичам скулптура и затова уж случайно ги повеждам през секцията със статуите, населена с вглъбени художници, които рисуват мраморните пропорции на десетки съвършени тела. Скулптурни групи от камък и плът. Дали някой би се сетил да нарисува художниците в момент на творчество? Днес съм умозрително настроена, но Лора ме прегръща и възторжено сочи целувката на безсмъртните Дафнис и Хлоя, релефно гравирани на стената в огромно пано (снимката в приложението). Гигантска камея на любовта. Непроменена от древността насам. И точно толкова постоянно вълнуваща с тайнството на влюбените, които я повтарят и до днес. Снимаме се с моето усмихнато момиче в краката им. Мимолетни поклоннички на единственото чувство, което има смисъл в този живот.
Орлин и Ружа внимателно заобикалят саркофага на средновековни лорд и лейди, целомъдрено положени за вечен покой в перфектно изсечените си одежди върху капака на семейната гробница. „Подметките им са съвършено изработени“, констатира Тони. Колко неочаквани асоциации на възхищение може да предизвика изкуството, подсмихвам се аз. Изведнъж ме осенява прозрението, че младите хора не са непочтителни към старината, завещана от предишните генерации. Те просто я оценяват със свои, уникално – съвременни очи. Практични. Виртуални. И все пак докосващи човешкото в апотеоза на мрамора. Чифт подметки на благороднически ботуши – шедьовър за гениалния поглед на децата ни…
Напредваме бавно. Възклицаваме. Харесваме. Губим се и се намираме в този събран свят, в който имаме щастието да споделим малко време. От фотографската секция ни дели само изложбата на бижута от всички човешки епохи. Не можем да я отминем! Кога друг път ще се потопим в златната река на миналото? А тя е всепоглъщаща. Изкусителна като съкровището на митичния цар Мидас. Докоснеш ли се до нея, па макар и само с очи, озлатяваш завинаги. Осребряваш се за спомен. И се поръсваш с диамантен прах чак до клепачите. За да тежат за бъдещи сънища. Тоналността на оживените ни разговори спада до шепот на джуджета, открили мината на своите мечти. Толкова сме заслепени от скъпоценностите, че замаяни настъпваме посетителите по шедьовърните подметки. Огърлици с прелъстителни отблясъци, пръстени, осеяни с рубини и изумруди, шпаги с инкрустирани фамилни гербове във всички багри на дъгата, малки кутийки за бижута, разгърнали в миниатюр цялата нежност на седефа и безкрайната твърдост на платинените си тайни.
– Господи, колко обичам украшенията… – чувам се да казвам на Жанет от 9-ти клас. – И половин година няма да ми стигне да съзерцавам всичко изложено тук!
Не беше много учителска констатация, но знам, че съм разбрана правилно. Покрай мен хипнотизирано чуруликат толкова много жени. Бъдещите такива ме усещат даже с намигване.
– Госпожо – тайнствено ме вика Тони – качете се на второ ниво. С брат ми открихме нещо уникално! Корона на българска преславска принцеса!
Просто излитам по стълбите. Дали диамантените искри не са развихрили фантазията на гимназистите?
В края на кристалната секция, в скромен ъгъл са разположени артефакти – женски украшения от Балканите. Малка корона, създадена за девича глава, привлича вниманието ми с изяществото и непреходността на изработката си (за съжаление не разполагаме със снимка на тази уникална българска корона – бел.ред.) Прилича на венец с фини и все пак възлести листа от позлатено сребро, украсени с тюркоазени топчета. Като тичинки за вечно разцъфване. Един неумиращ старт на младостта в безкрайността на предстоящото време.
Разтреперана зачитам коментарната бележка под експоната. Не вярвам на очите си! Короната на средновековната българска принцеса е закупена от Преслав през 1850 г., не се споменава от кого, на днешната стойност от 150 британски лири. Лаконично и унизително за българите. Възторжено и невероятно за техните деца. Рукват емоции, които те не трябва да усещат. Важно е само да спася радостта им, че са намерили и България в блясъка на големия свят. Витрината, предпазваща украшението, ме отразява с безразлична точност. И аз се усмихвам като Джоконда, неразгадаема за искрените вълнения на моите ученици. Сега разбирам какво би могло да се крие в тази усмивка. Милост за наивността на идващите след нас и горчивина към съзнаващите истината за себе си. А може би и малко надежда, че на световния подиум на изкуствата можеш да придобиеш самочувствие, макар и с отломка от неизвестното минало на народа си, пометен, объркан, разпилян и пак събран от нещо българско, на което да се възхищават и другите.
– Хайде да отиваме във фотографската секция – напомням с бодър тон целта на нашето посещение.
И докато се събираме в оживена група към изхода, виждам лицата на тези неизкушени още, чисти души. Те преминават, отразени под дъгата на изящната преславска корона – български красиви Джоконди – всяка със своя загадка за бъдещето. Накъде ли ще ги отведе то ? Може би към нови открития? Или към нови Българии? Не зная. Но вярвам, че са осъзнали кои са. И се надявам, че вече са забравили цената, с която някой неизвестен сънародник е продал преславската корона в пътя й към световната слава.
Здравка Владова-Момчева,
преподавател в Българското училище към Посолството ни в Лондон
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Тази събота, 31 октомври, в предаването „Събота 150“ по „Хоризонт“, една от темите, които ще бъдат отразени подробно, ще бъде за честването на Деня на народните будители в Лондон. Начало – около 11.40 ч. българско време.
.
