Българският ГУЛАГ не е продукт на режим от миналото или на физическото унищожение на групи от хора. Той е вътрешен процес в нашето съзнание, довел до гротескна картина на разруха, отчаяние и самота стотици хиляди, милиони българи.
Българският ГУЛАГ е днес и сега. В живота на всеки българин, потърсил надежда другаде, далеч, незнайно къде, отишъл да преклони глава пред чужди господари, защото те са малко по-щедри от нашите.
Докато кланът на депутатите с цялото си костюмирано високомерие си играе на власт и демонстрира позиции, плод на политическа шизофрения, а не на загриженост, една българка търси обяви за работа в чужбина, за да може да изхрани трите си деца и възрастната си майка. Би останала в България, разбира се. Би се трудила тук, близо до своите три момиченца. Само че тези, които трябва да осигурят достоен живот за нея и семейството й, за жалост не са в ремисия.
Тя се казва Гергана. Като героинята на Петко Славейков от „Изворът на белоногата”. Когато напишеш името Гергана в Гугъл, на първо място излиза Уикипедия, с информация за някаква поп-фолк певица със същото име. Не излиза героинята на Славейков. Може би защото онази отдавнашна, белонога и горда българка, не е достатъчно значима за новия свят, няма силиконова хубост, не развява екстеншъни, не прави фотосесии и не носи прашки. С една дума – демоде.
Гергана, която е с висше образование на текстилен дизайнер и перфектен немски език, попада на обява за работа в Швейцария и заминава, понесла със себе си вярата, че онзи свят ще й даде сигурност и средства, за да храни децата си. Мъжът й, който е работил на кораби, вече не е сред живите.
Може би Бог изпраща изпитания на онези, за които знае, че ще ги понесат. Че са силни да преборят живота. Слабите не са му в полезрението. Пристигнала в обетованата земя, една българка попада в капана на кюрд, представящ се за турчин. Не получава разрешително за работа, защото на кюрда не му пука за нея. През леглото му са минали стотици такива. Българки на ръба на оцеляването. След работния ден, дебелокожото кюрдско шефче кани Гергана на масата и с похотлива усмивка слага бутилка вино. Очаква плътска благодарност за сторената добрина. Гергана отказва. На следващия ден си събира багажа и остава на улицата.
А улиците по света са абсолютно едни и същи, когато нямаш покрив, хляб и упование. Изгладеният блестящ асфалт и прилежните павета не лекуват отчаянието, нито ти показват пътя. Те просто винаги са там – студени, безразлични и неми.
Следват лутане, страх, умора от страха. Вонящи кухни, килери за сън и живеене. Гергана разказва как кюрдите експлоатират българите там, как отдавна имат позиции и се представят за турци, как манипулират швейцарците, за да не издават разрешителни на българите. Разказва, че албанците се представят за италианци и намират много по-лесно препитание, а нашите братя и сестри са на дъното, хващайки и най-мръсната работа като спасителен пояс.
Едно затворено общество на ужаса, ръководено от отдавна установени емигрантски кръгове и влияния, в което българите са унижавани, потискани, без права и без изгледи да заживеят нормално. За българите се говорят само лоши неща, новинарските канали, сред които доста гледан е „Евронюз”, бълват картини на цигански гета и няма нито един български водещ, а новините от България се представят от журналисти от бившата Югославия, които нямат никакъв интерес България да бъде показана със своята красота.
Швейцарците са доверчиви и вярват на всичко това. А ние, отивайки там, се изправяме пред непреодолима стена на манипулирано обществено мнение и разбираме, че нашите знания, образование, езици и компетенции нямат никакво значение. Защото там ни очаква една друга мафия, достигнала до българските средства за информация и бълваща обяви за работа.
Питам Гергана, която е руса и хубава, защо не потърси човек до себе си, защо отново не създаде връзка и не се омъжи, за да излезе от тинята и да има нормален дом. Ядем домашно приготвен български гювеч, гарниран с швейцарски хляб, а сълзите й надвисват над чинията, сякаш съм задала най-кошмарния въпрос на света. Заседналият в гърлото на Гери залък е достатъчен отговор. Обичала го е. Българина, съпруга, бащата на децата й. Точка. Запазете мълчание и останалото за себе си.
Четири години от живота минават като миг. Но това може да бъде миг на безкрайна покруса, злополучен и страшен. Днес Гергана работи при швейцарски работодатели. Оцелява и събира монети, за да може да види децата си поне веднъж в годината – да им купи билети за самолет и те да дойдат при мама на гости.
Нещо е живо. Духът на една българка.
Българският ГУЛАГ е тук и сега. Не е нужно да убиваш хората физически. Достатъчно е да им отнемеш надеждата и нищетата да ги прокуди от родния дом. Българският ГУЛАГ е вътре в нас, защото ние избираме погрешно и оставяме друг да ръководи живота ни.
Сенките на милиони българи се скитат по света. Те няма да бъдат вградени в чешми и хората няма да умрат като Славейковата Гергана. Ще съществуват, но само като сенки на една друга България. Онази, която не съумяхме да построим и да съградим за чудо и приказ…
„Жално въздъхна Гергана,
умилно дума продума:
– Няма там, аго, по вази,
няма там стени таквизи,
зиме със здравчец обрасли,
лете със сива лиляка;
няма там бяло кокиче,
ни теменужка дъхава
между къдрави шубрачки;
в поля чернока аглика
на всяко рано пладнище –
злат минзухарец в равнище,
ни ален божур в странище…
В моята мала градинка
доста е мене, що имам:
всякакви ружи шарени,
шарени жълто, алени,
дребен босилчец черночък,
син кремък, жълта латинка,
бял кремък чисто сребърен,
бисерно, росно леденче,
крехка върбица клоната,
стволяста камха рехата,
червен седянко вечерен,
синкави рохли ранници,
карамфил зимен и летен,
ширбой ми кичест ператен
и морав стратул бархатен. . .
Тез живи цветя няма ги
в ваште, аго, градини!
Там всичко расте насила
и дето расте, там вене. . .”
.
Лидия Делирадева
