Събитията на 9-ти септември 1944 г. се оказват съдбоносни не само за българите, живеещи в политическите граници на България. Извършеният държавен преврат в София има фатални последици и за сънародниците ни, живеещи в съседните държави. Докато възобновеният върху тях терор не е ново явление, то за първи път се наблюдава отказ на българската държава да полага грижи за съхраняване на националното им самосъзнание.
В тези условия на редица чужди наблюдатели е трудно да се ориентират в новосъздадената обстановка. Така например кореспондентът на излизащия в Бостън вестник “Крисчън сайънс монитор” Я. Х. Маркам в първия момент се поддава отчасти на югославската пропаганда и в своя кореспонденция от 01.12.1944 г. съобщава: “Повечето от жителите на онази част на Македония, която лежи в Югославия, са славяни или албанци. Тамошните славяни обаче не са точно сърби, поне те не се чувстват като такива. Нито пък са сто процента българи”.
Същият автор в средата на 1945 г., след като на живо се сблъсква с действителността в Македония, започва да отразява много по-обективно фактите. Причина за този обрат е неговото запознаване с българи, бежанци от Беломорска Македония, търсещи убежище поради започналата в Гърция гражданска война. През този период въпросните лица все още не са подложени на активна македонизация, поради което свободно изразяват своята национална принадлежност.
Ето какво пише Маркам през септември 1945 г.: “Много от тях ми разказаха своите истории. Аз бях седнал на една пейка до една станция и всеки един под ред идваше при мен, за да ми разкаже своите патила. Бежанците бяха от много места покрай българската и югославската граници – от Тракия до Албания. Най-голяма част от тях напуснали Гърция миналия октомври (1944 г. – б.м.), когато българските окупационни власти са евакуирали територията. Но много други бяха избягали след месец май тази година. Поставени под крайно угнетение, тези бездомни фамилии са жертви на национални и политически борби и бяха прогонени от родните им къщи, отчасти защото са били боеви партизани и отчасти защото са българи. Всички бяха стари кореняци жители на гръцка Македония, произхождащи от фамилии, които са живели в тази част на Балканския полуостров от векове. Те казват, че главните им гонители в Гърция са били преселниците, които са били принудени да напуснат Турция преди 22 години. Повечето от тези българи след като са напуснали Гърция, загубили цялото си движимо и недвижимо имущество. Мнозина са били нападнати от въоръжени банди, напускайки горящите си още къщи и избитите техни роднини… Тези жени и мъже, спейки на открито, живеейки главно само с хляб, скитайки през пусти пътища от долина на долина, никога не намират сигурност или домове. Те са жертви на международното обтегнато положение, афектиращо Балканите. Тяхното бъдеще зависи изключително от възможността на Голямата тройка (САЩ, Англия и СССР – б.м.) да постигне разбирателство за установяването на истинска демокрация в Югоизточна Европа”.
Разтревожени от изявата на българско самосъзнание сред македонските българи в Гърция, югославските власти не само, че се опитват да внедрят свои агенти в освободителното движение в Беломорска Македония, но и да ликвидират по-изявените българи. Независимо от тези враждебни актове, българите в Гърция оказват съпротива на македонизацията и успяват да изготвят редица документи, предоставящи им редица човешки права именно като българи.
До подписването на въпросните документи се стига след две срещи между представители на българското освободително движение в Беломорска Македония и гръцката съпротива. Първата среща се провежда в Караферия, Солунско, а втората в Драма. Договорени са условията за водене на съвместна и координирана борба с цел обособяване на Беломорска Македония като отделна политическа единица със столица Солун. На срещата гръцките представители признали, че славянското население е българско и впоследствие било постигнато съгласие официалните езици на автономна Македония да бъдат гръцки и български.
Подписаните документи са публикувани в излизащия нелегален вестник “Лефтерия” (“Свобода”), откъдето впоследствие са разгласени от гръцката преса през 1946 г. Въпреки разгрома на съпротивата, българщината в Гърция не е изкоренена. През 1967 г. до Македонските патриотични организации в САЩ и Канада е изпратен следния апел: “Вие знаете, разбира се, че ние, вашите братя в Гърция, никога не сме имали истинска свобода и никога не сме се радвали на равноправие, на което се радват жителите от гръцки произход в тази страна. Днес положението е още по-непоносимо. Ние живеем в една атмосфера на всецяло удушване, не знаейки какво ще се случи с нас от минута на минута и без да знаем нещо за съдбата на много от нашите братя… Употребяването на нашия майчин български език се счита за най-голямо престъпление, за което военните съдилища налагат най-тежки наказания”.
За съжаление през този период в комунизирана България нито ред не е написан в защита на борещите се българи.
Спас Ташев
По време на НР България, доколкото ми е известно (не знам точно кога, може би през 60-те, но наистина не знам точното време и година), е било сключено споразумение между България и Гърция, чрез което България се е отказала от всякакви претенции относно етническите българи, останали в тази страна. (Предполагам, че e възможно и на това споразумение да са се дължали донякъде сравнително топлите отношения, които имаше между НР България, страна от соцлагера тогава, и Р. Гърция, която беше от другата страна на „Желязната завеса“.)
Колкото до 1948 г., която Наум Христов споменава в коментара си, това е време на най-предателската политика на тогавашните управници, които предават не само българите в Гърция, не само българите в Македония и в Западните Покрайнини, но и карат насила българите в Пиринска Македония, която остава в пределите на България, да учат прясно създадения отделен македонския език и да се пишат македонци като отделен от българския етнос.
Що се отнася до наше време, днешната българска държава няма на практика отношение към българите в Гърция. И макар че Гърция е страна член на ЕС от много време, никой не протестира срещу това, че етническите българи в тази страна са подлагани и днес на страх и унижения да не афишират своя произход, понеже нали са „славяногласни гърци“. Че нямат право да се записват с български имена, да учат майчиния си език в училища и пр. Колкото от тях въобще са издържали на многогодишната асимилация и натиск.
Що се отнася пък за помаците в Гърция, там има един друг голям парадокс. Тези хора учат в държавните гръцки училища турския език като майчин. А турският не е техен майчин език. При всичките големи спорове и противоречия, които има във времето между Гърция и Турция, гръцката политика е стигнала дотам, че да поощрява създаването на отделен помашки език, който обаче не се учи в училищата, щото то и такъв отделен език няма. Но сакън, както се казва, някой да каже на тези хора, че езикът, на който говорят, техния майчин език, е български. Това по никакъв начин не се допуска. Но са били признати в последните години като малцинство (за разлика от православните българи в Гърция, чийто етнически произход не се признава и даже се преследва), и като такова имат право учат за майчин език турски.
Може само да се съжалява за тази официална политика на Р. Гърция към гръцките граждани православни българи, както и към помаците, която продължава и в наше време. И за липсата на каквато и да било политика или внимание към „славяногласните гърци“ в Гърция (да не говорим за „турскогласните“ помаци) от страна на Р. България.
Да сте жив и здрав! И дано хората помняъ по-дълго!
Тъй като самия аз съм един от тези 29.000 дечица отвлечени от така наречените“гръцки комунисти“с оглед да разчистят Егейска Македония от българския елемент през 1948 година, искам да попитам и да споделя следното: Къде е била и къде е все още „майка“ България???
Голяма трагедия се е разиграла с македонските българи в днешна Северна Гърцияза което за съжеление българската държава все още не иска да знае, за да не разсърди южната ни съседка, ДО КОГА??/
Да и аз съм роден в въздуха, както и остсаналите 29.000 дечица, аз все още нямам точна рождена дата, също така нвмам и свидетелство за раждане, понеже е било нарочно унищожено от гръцките власти, но със сигурност зная че съм роден на стотина метра от гроба на на великия ни Цар Самуил Българск, намиращ са в малкото Преспанско Езеро.
Този текст на Спас Ташев е писан преди години, но тогава никой не му обръща внимание. Той се сеща за него и го намира и изважда от архива си, покрай премиерата на документалния филм „Родена във въздуха“. Г-н Ташев следи страницата на това събитие във Фейсбук и този филм го подсеща за този му текст.
Да, всичко написано е вярно, но не цялостно. Вече не сме 1945 година, а сме 2015 – та и никой не пречи по настоящем на българските граждани от „македонски“ произход или да издирят селата на дедите си, или да посетят поне гроба на Цар Самуил. Лично аз тръгвам за „там“ за трети път тази година следващия петък.