Разказ от Илияна Каракочева
Очаквах екскурзията отдавна. Събирах парите в плик с прозорче, от онези, в които пускат сметки за парното, и всеки месец пресмятах със свито сърце още колко трябва да спестя, за да замина за Хърватия. Бях слушала много за красотата на градовете и природатата ú. Бях гледала филми за Загреб и Дубровник. „Мечтите се постигат, ако силно го искаш“. Повтарях си го и подминавах витрините, на които красива рокля или хубави сандали ме молеха да ги осиновя.
През юни парите вече бяха достатъчни. Усмихвах се по-топло от лятното слънчице навън и с разтуптяно сърце се обадих в туристическата агенция.
– Приятно изкарване, нека бъде незабравимо пътуване за вас – пожела ми служителката в офиса и аз жадувах с цялото си сърце да стане така.
Приготвях си багажа старателно, опитвайки се да предвидя какво може да ми потрябва в неочаквани кризисни ситуации. Слагах и изваждах неща от сака, подреждах и преподреждах. Най-после щях да докосна магическата красота на място, за което знаех само от интернет, книгите и разказите на мои познати.
Вечерта преди тръгване въобще не спах. Въртях се като калайджия в леглото и си мислех колко незабравимо ще бъде пътуването, и какви спомени ще добавя в албума на сърцето.
Сутринта проверих още веднъж документите и парите, и пълна с надежди за хубави мигове, бодро потеглих към автогарата.
По време на екскурзии хората бързо се сближават. Изпадат в неочаквани откровения, споделят радости, болки, проблеми в службата и семейството. Жената на седалката до мен се оказа лекарка в престижна болница, пътуваща със своя син и съпруг. Понеже искали места един до друг, аз се оказах до прозореца в тяхната редичка.
Искрено се зарадвах. Лекар в автобуса, при това от престижна болница! Ако не дай Боже нещо се случеше, имаше кой да помогне веднага. Радвах се на компанията на лъчезарната пухкава сладкодумка, слушах с внимание разказите ú за различни интересни случаи, за проблемите ú в службата. Симпатична сладурана – както и да я погледнеш. Тя беше много мила и с другите пътуващи – любезно им обясняваше къде се намира нейният кабинет, как ще им обърне специално внимание и ще направи всичко по силите си да им помогне, като често повтаряше:
– Нали всички сме человеци божии, трябва да си помагаме.
Усмихвах се и благодарях на Бог за щастието да имам такава спътничка. Струваше ми се, че освен добър специалист, тя е и прекрасен човек.
Аз съм селско момиче, никога нито съм го крила, нито съм се срамувала от това. Винаги съм се гордяла с моите корени и с онова, на което са ме учили моите баби и дядовци. Едно от нещата, които от дете правя винаги, щом тръгне автобус или влак, с който пътувам, е едно особено прекръстване, което завършва с ръка на сърцето, после с докосване на устните и челото. Баба винаги казваше: „Така Господ, Света Богородица и всички ангели ще осветяват пътя ни напред и обратно.“ Забелязах, че лекарката се подсмихва иронично, когато автобусът потегля след почивка, а аз се прекръствах и молех за закрила всички добри сили по пътя ни.
– Да не си от някоя секта – ме попита малко рязко тя. – Прекалено често се кръстиш.
Обясних ú за какво става въпрос, на което жената отговори с „Аха“.
Не обърнах внимание и продължих да гледам завладяващата красота на местата, покрай които минавахме. Хърватия наистина е изключително място – с уникална природа, работливи и мили хора, с красиви старинни забележителност и топло слънчево морско крайбрежие.
Бяхме в градчето Трогир, наричано още Малката Венеция. Разглеждахме местната катедрала, площада, крепостта, местата, където бяха снимани части от филма „Игра на тронове“, бутиците с красиви рокли и обувки от Италия, магазините с типични за страната продукти с лавандула.
Търсех лавандулов мед за баща ми – надеждата, че този природен еликсир ще подобри имунната му система, не ме напускаше, и аз упорито проверявах магазинче след магазинче. В едно от тях се засякохме с лекарката. След няколко разменени изречения, в които ú обясних какво търся и защо, тя се обърна към продавачката и попита на лош английски:
– А лавандуловият мед лавандулов ли е?
Жената я погледна първо изненадано, после реши, че не е разбрала въпроса. Накрая лицето ú се зачерви и ядосано отговори, че този магазин е отворила майката на майката на майка ú и че такава обида досега не е получавала в живота си. Допълни, че в нейния магазин всичко е само първокачествено, защото работи с натурални продукти, и завърши с това, че не знае откъде идва госпожата, но в нейния магазин щом на етикета пише, че е лавундулов мед, не е акациев.
– Какво се прави на обидена? – възмутено изкоментира на излизане лекарката с мъжа си ситуацията. – Не стига, че си пълни гушата от туристи като нас, ами и се цупи.
Когато семейството вече не се чуваше, помолих жената зад щанда да ми опакова бурканче мед за подарък.
– Вие няма ли да ме попитате дали лавандуловият мед е лавандулов? – попита ме все още ядосана продавачката, която видя, че говорех с лекарката.
– Не, госпожо – отговорих смутена, благодарих за покупката, пожелах хубав ден и излязох.
Прибирахме се късно вечерта към България. Горещината прегръщаше автобуса и колоните от коли, които бързаха да се приберат. На две от почивките засякохме големи групи турски коли, които се прибираха по родните места.
В тоалетните беше препълнено, опашката изнервяше всички. Малко момиченце, което не можеше повече да чака, се разплака и аз му отстъпих мястото си. Можех да издържа до следващото спиране на сръбската граница.
– Не трябваше да правиш това – поучи ме лекарката. – Първо мисли за себе си, после за чуждите деца.
– Нали всички сме человеци божии и трябва да си помагаме? – не се стърпях аз.
Лекарката се усмихна снизходително.
На сръбската граница чакахме повече от час. Засякохме същата група турски коли, които блокираха всички ленти. Хората бяха уморени и изнервени от чакането.
Стигнахме до онази отсечка между двете граници и заседнахме. Часовете минаваха, а автобусната колона не помръдваше. Екскурзоводът ни посъветва да се разтъпчем около буса, но да не се отдалечаваме – ако тръгне колоната, да се качим веднага. Минаваше 22 часа и ми се искаше само да легна и да заспя, не исках да мисля за оставащия път, припомнях си хубавите моменти от изминалите дни и си мислех, че наистина ще останат слънчеви светулки в паметта ми от тях.
Излязох пред автобуса. Срещу мен имаше кола със семейство – бащата на волана, около петдесетгодишен, голяма дъщеря до него и отзад майка и баба. Направи ми впечатление, че човекът бе много блед и бяха отворили всички прозорци на колата.
Тъкмо тръгнах към тоалетната и писъците на момичето от колата ме накараха да се обърна.
– Помощ! Баща ми! Помощ! – пищеше отчаяно младото момиче на турски и английски.
Група момчета, скандинавци, ако съдя по цвета на косите, очите и езика, на който говореха, тръгнали към тоалетната, се върнаха, наплискаха човека с вода, извадиха го от колата и го положиха да легне на асфалта. Момче от групата хукна към българската граница, второ момче – към сръбската, а аз – към автобуса.
– Бързо – задъхана извиках на лекарката. – Човек умира в колата до автобуса… Елате веднага!
– Първо, не понасям някой да ми дава заповеди – с леден тон се обърна към мен тя. – Второ – не понасям турци. И трето – няма да правя каквото и да е безплатно. Четвърто – аз съм на почивка, а не на работа, да се оправят.
Сърцето ми замръзна. Слушах и не можех да повярвам.
– Но вие сте лекар! – не се предавах аз. – Нали всички сме человеци божии?
– Я стига селски глупости! – сопна се ядосано докторката. – Не ме занимавай повече!
Изтичах обратно към човека на асфалта. Как съжалявах, че моят баща не бе тук! Той беше истински лекар и би помогнал веднага. Стиснах ръце и направих единственото, което можех в момента – започнах да се моля на глас линейката да дойде бързо и този баща да оживее.
Изведнъж дочух до себе си друг шепот – една полякиня бе стиснала ръце също и се молеше за спасението на този непознат човек. Срещу мен на асфалта, на колене се молеше и една туркиня.
След десет минути дойде линейка откъм Сърбия. Момичето, дъщеря на пострадалия, плачеше така, че сълзите на много от нас напираха. Стана ясно, че никой от жените не шофира. Едно от скандинавските момчета седна на волана, а останалите три се качиха в своята кола, завиха и застанаха зад турската – ясно беше, че ще придружат семейството до болницата. Полицейският патрул също зави зад тях. Лекарите качиха мъжа в линейката и потеглиха.
Изсвирването на нашия автобус ме накара да се върна към мястото, откъдето бях дошла. Разменихме погледи с полякинята и туркинята. Хората се разотиваха по колите си и всеки в душата си пожелаваше дано в болницата спасят пострадалия човек.
Качвайки се в буса, демонстративно взех нещата си и седнах най-отзад. Докато приближавахме София, мислех върху всичко, което се случи и бях абсолютно сигурна, че никога няма да забравя нито тази екскурзия и человеците божии, с които ме срещна Съдбата, нито урока, който за пореден път животът ми даде.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същата авторка вж. тук, тук и тук.
.
