Както мъдро е написал Апостола: „Ние сме във времето и времето е в нас”. И тук не иде реч за времето като климатично понятие или битовизъм, а за времето като историческа действителност, която крие в себе си огромно противоречие. Защото това е време, разкъсано на съставните си части – минало, настояще и бъдеще. И тези части непрекъснато се борят една с друга. Бъдещето възстава срещу миналото, а миналото се бори срещу изхвърлящото го начало на бъдещето.
Историческият процес е всъщност една непрекъсната трагична и мъчителна борба между тези разкъсани части от уж единното понятие „време”. Тази разпокъсаност е странна и заплашителна, превръщаща понятието „време” в призрак, защото ако анализираме трите му части – момента на миналото, настоящето и бъдещето – безпомощно ще констатираме, че и трите са призрачни. Настоящето е само безкрайно малко мигновение, когато миналото вече го няма, а бъдещето все още не е настъпило. Нишката на времето е разкъсана на три части, в които едната част изяжда следващата, което води до изчезване на всякаква реалност. Бъдещето е убиец на всеки предидущ момент от времето. Бъдещето поглъща миналото, за да се превърне в също такова минало, което на свой ред да бъде погълнато от следващото бъдеще. Именно разривът между минало и бъдеще е основният дефект и зло във времето на съвременната ни историческа действителност.
Времето на историческата ни действителност само носи не само живот, носи и смърт, защото създавайки живота, то захвърля в бездната на небитието миналото, неговите поуки, неговите достижения, неговото наследство. Ако допуснем за момент, че миналото, преминаващо във вечността, е изгубило своята реалност, а истинската реалност е единствено моментното ни настояще и възникващото бъдеще на утрешния ден, ние трябва окончателно да загърбим реалността на историческото, защото то не е нищо друго, освен реалност на миналото. Как е станало така, че се питаме дали са реалност всички исторически епохи, цялото грандиозно минало на човечеството, с най-великите му личности, творения, изпитания и обрати? Като историята на древните Египет, Елада, Рим, еврейския народ, християнството, Средновековието, Ренесанса, Реформацията, Великата френска революция, войните на ХХ век? Преминало в историята, това минало вече не съществува, но принадлежи към носеща следи във всичко действителност; и е несъизмеримо по-голямо от неродилото се още бъдеще. Не води ли това отрицание на познанието на целия процес на историческото действие до днешното измамно въздействие на някакви бързо сменящи се призрачни мигове, поглъщани от следващите? В тази пагубна действителност се води борба срещу разпадането на връзката между минало и бъдеще във времето, без което това би станало толкова безвъзвратно и окончателно, че състоянието на света би било като на безумец, загубил окончателно паметта си. И с какво да се борим за преодоляване на това пагубно въздействие?
Паметта е онова начало, което води непрекъсната борба със смъртоносната забрава и прекъсването на свързващите нишки. Тя е основната форма, чрез която възприемаме реалността на миналото в нашето съвременно, безпаметно време. Миналото продължава да съществува в съзнанието ни именно и само чрез паметта, защото поддържа историческата връзка между времената. Паметта е фундаментът на историята. Без нея не би имало история, защото и да се твори история, настоящето би било отрязано от миналото и бъдещето така, че възприемането на историята би било невъзможно. Чрез нея ние възстановяваме отминалото от нас, поради което тя е основата на всичко историческо. Паметта съхранява бащиното начало, нашата връзка с всичко, което е било преди нас. Забравата на бащиното начало би означавало окончателна забрава на миналото. Това би довело до онова безумие, при което човечеството би съществувало в отломки от времето, без всякакви връзки между съставните му части. Именно поради това футуристичното чувство за живот, изградено в култа към „светлото бъдеще” и към всеки настоящ миг („Живей тук и сега!“), е вид лудост за човечеството, при която връзката на битието би била разкъсана окончателно и бихме загубили всяка възможност за възприемане на историческия процес.
Историческото действие се изгражда не само върху това да се запази връзката между минало, настояще и бъдеще, но и върху това да може миналото да продължи в бъдещето. Да не се допусне нашето духовно обедняване без великите богатства на миналото, но и да не бъдем лишени от възможността да се обогатяваме със сътворимостта на бъдещето. Съчетанието на тези две начала е необходимо за процеса на историята. По своята същност историята е именно такава връзка и свързано действие. Чрез нея в сегашното ни време (което поглъща, изтребва и лишава от памет) може да се съхрани връзката с онзи особен времеви поток, в който няма разрив между минало, настояще и бъдеще.
Култът към бъдещето и загърбването на миналото, присъщи на различните теории за прогреса, подчиняват живота на човешките общества с обещания за просперитет. Но всъщност това е вид отвързване на световното зло. Как завършиха обещанията за „Хилядолетен райх”, за „световна революция и победа на комунизма”? А как ще завършат обещанията за консумативния „рай“ на „глобалното общество“ – в който големите материални и културни различия продължават да дълбаят разломи, въпреки всички идеологически заклинания и илюзии за обратното?
Но въпреки всички опити за изтриване от паметта на народите за тяхното минало – велико или трагично, с възходи и падения, заменяйки го с поредните мантри за безконечен прогрес, тя е жива. В книгите, архивите, храмовете, в руините на дворци и крепости, в потъналите в забрава гробове на предците, във фолклора, в епосите, в жития и предания за светци и народни герои. И всякакви опити за изтриването на тази памет от съзнанието на хората и народите, и подменянето им с бързия миг на едно изяждащо всичко друго днес, в крайна сметка са обречени на провал. Защото, за разлика от повечето си управници, народите са мъдри и имат верни инстинкти за историчност и оцеляване.
Светослав Атаджанов
