Разказ от Ани Демирова
.
…а ти? Ти обичаше ли го?
Той се стресна и я погледна смутен…
– Ама как да го обичам?! Та аз дори не съм го виждал!
…
…Ееех, отдавна беше това. Може би преди сто години.
В едно забутано селооо, път до него нямаше. Само старци и твар живееха в него. Я се родят едно-две копеленца, я не. И повечето умираха, хайванчетата, залудо ей тъй…
Черно беше това село. Далиии зарад онова блато, дето му виката “Свършека“, де да знам, ама който отидеше там, рядко се връщаше.
Има-няма, току все някой на умряло пищеше. Нивите раждаха от немай къде. Слънцето сякаш насила излизаше, а залезът кървеше като млада козичка родилка, на която са убили козлето. И що тъй ли, питаш? Ми, зарад тоя звяр сигур, тъмен и неведом, дето се беше появил. Той беше виновният за всичко. Пропище целото село от него.
Животните убиваше, стоката рушеше, къщята преобръщаше, родилките плашеше, пометваха… И що щеше, не го знам. Угодия немаше, ейййй….
Всяка вечер у дворо на всекоя къща му оставяха еденье. То чорбици ли не щеш, то печено ли… от топлио лебец до лютите чушки имаше. Всичко опустошаваше, голям гладник беше! Но най-обичаше тестяно. Банички, питчици с масълце и сиренье, кифлички с домашно сладко от кайсии. Ако ги имаше, на другият ден не правеше толкоз зулуми. Ама тая година пшеницата не върза, нивите бяха прегорели… и… стана тя, що стана…
Пешко, дето отговаряше за „Свършека“, се беше напил. А Цвета я хванаа болките баш кога не требваше. И идеше буря… Най-черната буря, дето се беше случвала в село от незапомнени дни.
Имаше един кош до „свършека”, там фърляха всичко. Ръце, крака, бебета, дробове, сърца… А! Сърца най-много имаше. Разбити бяха на пихтия. Пешо отговаряше за бутането на останките в блатото. Да не смърди. Ама Цвета, дето му беше още от ранни години легнала на сърце, легнала, но не и пристанала, нея вечер трябваше да роди, но и тя даде дан за „свършека“. А Пешо се беше напил от мъка. Взел ракията и докато не видял дъното, не престанал.
Фърлиха бебето на Цвета в шестио месец. В коша. Казват, май женско било. Развоня се тази ми ти смрад из цялото село. Всички повръщаха, не се дишаше. Небето пищеше. Дереше се! Ни звезди имаше, ни Луна, ни дяволи. И тогава… тогава може би се роди този звяр.
Нещо стана… Всичко от оня кош беше изчезнало на сутринта. Всичко! От тогаз почнаха бедите в селото.
Емнаха се мъжете един ден, решиха се… кога звярът беше изплашил дъщерята на кмета и тя пометна. Казват, че убивал деца и големи.
Ма не тъй кат убийство, ми… от дерт, сякаш умирали, ей тъй на.. никой не знаеше от какво. Но той беше виновният! Звярът! Примамиха го мъжете с храна и го затвориха в един железен… кутия ли, дом ли… де да знам.
Без прозорци. Само една дупка оставиха долу ей тъй… приземи…
Уж храна да му дават, та да го изследват учени хора и пари за това да получат. Чукундури!
Блъскаше се той! Малииии, как се блъскаше в тия ми ти железа!
Виеше. Никой не можеше да спи. Виковете му пронизваха, като нож деряха. Храна му носеха, вода. Нищо не взимаше. Още по-силно виеше. Не излизаха хората на нивите. Змия им легна в пазвата. Опустя всичко, почерне. Ама Цвета пак хвана. Ей, тая Цвета от въздуха прихващаше сякаш. И тоя път го роди.
Момче беше. Едвам оцеле. Жилаво копеленце излезе. По мръкнало се роди, та затва Черньо го кръстиха. Все у железника се навърташе. Биеше го майка му, ама той – не, та не. При звярът ходеше и казваше, че му говорел… Хората за луд го мислеха. От него страняха…
Цвета посърна, посиве… с глава наведена все одеше.
Ама звярът тогаз се усмири. Тишина настана. Нивите живнаха. Небето се усмихна. Луната слезе. Неземни цветя пораснаха в градините и по полята.
Успокоиха се хората. Въздъхнаха, в пазвата си плюеха, в небето гледаха, та се кръстеха. Само за Цвета мира нямаше. Едничък й беше Черньо.
Не можа да се примири, реши край да сложи на тази работа… Отишла, казват, една нощ кога Черньо по тъмно шукнал и от дома излязъл… проследила го и се скрила до железника… да говорят ги чула…
– Обичаш ли ме? – проговорил звярът с нежен женски глас.
– Разбира се, че те обичам, колко пъти ще питаш? – отговорил Черньо.
– Само мен ли? – продължил звярът.
– Само теб.
Уплашила се тогаз Цвета и през сълзи дома се прибрала. После черно облече и го не свали. Млъкна. На никого не продума.
А Пешо се озлоби. Намрази и Черньо, и звяра. Чули го в кръчмата да казва, че някой ден щял да го пусне тоя звяр, в дън гори и дъбрави да си иде.
Откак вдовец стана, пропи се тоя човек и се развали. И пак почна за Цвета да гледа.
Всички в селото знаеха, че все за нея мисли, но той дума не даваше да се издума за нея. Тъйййй… отдалеч я гледаше…. отдалеч я чуваше.
А времето течеше, Черньо възмъжа. Стана му време за жененье. Почна по седенки да оди, момите да задява. Голям майтапчия беше, момите с глас разсмиваше.
Не ставаше седенка без него.
Еййй, пощуря тогаз звярът. В железника се заблъска. Пак да вие почна, селото сън не хващаше. Реката придойде, нивите наводни, пшеницата изгни. Почерни се па селото… Хората озлобеха. Натиснаха Цвета с Черньо да приказва, звярът да укроти. И тя… майчината си болка потули, със сина си говори, при звяра го прати. И тя след него тихо отиде…
– Защо беснееш, защо дивееш? Не виждаш ли какво правиш? – заприказвал Черньо. – Не можем с тебе двама да сме най-близки…
– Ти мъката ми стори, не ме обичаш вече… – отвърнал му звярът.
– Ти за мене си като тази клетка, хубаво ли ти е в нея?! А? Кажи! Да дишам не ми даваш, сърцето ми връзваш. Вятър съм аз, така не мога…
– Не съм клетка аз. И ти вятър не си. Но през тебе горите виждах, през тебе слънцето ме топлеше, през твоите очи гледах… и нищо друго не исках…
Ударил камък връз пътя Черньо, ядосал се…
– Няма да я бъде тая!
– Последен път беше тая среща – продумал звярът.
– Ти все си тука. Аз пак ще дойда – замахнал с ръка Черньо към железника и си тръгнал.
– Няма да ме намериш вече – прошепнал едва звярът след него.
Тръпки побили Черньо, но вече бил тръгнал. Не се върнал обратно.
*
На другия ден още Черньо се ожени за Биляна. Ни убава беше тая мома, ни лошава, ама на шегите му уйдисваше, смех му правеше. Леко и въдушно някак на душата му беше.
Голяма сватба вдигнаха. Целото село на хорото се хвана. Цвета засмянаааа, разцъфна, просветли се. Черното хвърли, шарено си тури.
…а звярът замлъкна. Ни виеше, ни блъскаше. С мъката си други не убиваше. Пакости не правеше. Умря сякаш… и забравиха го…
Роди се на Черньо момиче. Сълзица го кръстиха. Чеее… беше бело и русо, чисто, прозрачно като капчица… Ама поболе се. На легло легна, трескаво очи мяташе, хората плашеше… От града доктор извикаха, рамене вдигна, отиде си. Помръкна Черньо, по Биляна викна, на нея си го изкара.
В чудо се видя горката жена и една нощ при звяра тръгна. С манечката. На ръце я занесла там. Казват, цела нощ останала и на заранта се върнала.
Тогава Черньо я удари. За първи и последен път, но тя се поболя от мъка и три дни след туй почина.
А Сълзица оживе. Болестта й мина, оправи се.
Па израсна чисто и прозрачно като капчинка… само едната му кунка стана по-тъмна и с черна козина, гъста като на вълк.
Завилня Черньо, побесня… при звяра тръгна… По пътя смрад, не се диша… С ръка си закрил устата си, повръщал, но стигнал.
– Наказваш ли ме? Отмъщаваш ли, а?
…но глас не дочул, ни дума, ни нищо… Огледал се, дупка видял от другата страна на железника… Миризмата страшна била, червата си изповръщал, но отишъл… Влязал в кутията и що да види… Сърца! Човешки! Размазани били на пихтия страшна…
Викнал тогава Черньо, с цялото си гърло викнал…
– Нали ме обичаше, а? Обичаше ме! Къде си сега, защо си отиде? Пет пари твоята обич не струва! Не струвааа…
***
– Тате, тате, виж! Виж какви цветя! Неземни са, нямаше ги тук преди!
– Забравила си, Сълзице, отдавна не сме идвали тук – отвърна баща й.
– Не, тате! Сигурна съм! Бих ги запомнила, защото са неземни. Виж ги!
Беше му криво… Не беше минавал близо до това място откак… Погледна ги и на мига си ги спомни. Разтърси го нещо отвътре…
– Но какво ти е, тате? Защо трепериш?
– Нищо. Студено ми стана… Да се връщаме!
– Не! Обеща да ме заведеш до железника! Обеща, обеща, обеща ми! – затропа с крачета Сълзица.
– Добре, добре, да вървим.
Повървяха още малко и стигнаха мястото. Беше закътано вътре в гората, далеч от селото. Дърветата скриваха слънцето и не пускаха лъчите му. Тревата беше мека като кадифе, недокосната от човешки крак. Онези неземни цветя бяха навсякъде и опиваха с чудния си аромат. Гледката на изоставения железник беше като рана сред тази мрачна красота. Дори да не знаеш историята й, би ти се свило сърцето…
Желязото бе хванало ръжда и тук-там бе обрасло с мъх, който сякаш искаше да стопли студената му същност. Не смърдеше вече. Но Черньо повърна.
– Тате! Тате, добре ли си?
Той се избърса с ръкава си и намръщен я погледна.
– Добре съм! Нищо ми няма! Сега ще тръгваме ли?
– Мъчно ли ти е за него? – попита тя внимателно.
– Как да ти е мъчно за нещо, когато дори не си знаел точно какво е?
– Ами точно затова трябва да ти е мъчно, тате! Много си глупав! – засмя се.
– Мечтите са за вятърничевите! – изтърси той.
– Така ли? Ами нали ти си вятър, казвал си ми…
– Не съм! – прекъсна я. – Дърво съм, само се преструвах на вятър.
– Но защо?
– Та кой ще обикне едно дърво, Сълзице?
– Звярът.
Баща й не отговори нищо и пое по пътя за връщане.
-…а ти? Ти обичаше ли го?
Той се стресна и я погледна смутен:
– Ама как да го обичам?! Та аз дори не съм го виждал! Само говорих с него.
В същият този миг тъмнината и козината от ръчичката на Сълзица плъпнаха сякаш и покриха цялото й тяло, дори лицето й. Останаха само пъстрите й очички.
Баща й дори не можа да извика. Грабна я в ръцете си и заплака. Плака много и дълго. Хлипа глухо, както много пъти бе правил и преди, когато криеше сълзите от дъщеря си. Но този път беше по-лошо.
По тъмно я върна в града. И тя вече не излезе от стаята си.
Съветва се бащата с всевъзможни лекари и лечители. Никой нищо не разбра, никой нищо не можа да направи.
Един ден обаче, когато Черньо се прибираше вкъщи, видя непозната жена, която бързо вървеше пред него. Тя държеше някакъв лист в ръката си, поглеждаше към листа и пак тръгваше.
Когато стигна до неговата къща, жената изчезна. Сякаш се изпари, а листът остана на земята и вятърът го мяташе като риба на сухо. Черньо вдигна листа и го погледна. Някакво упътване беше за някаква билка – бял бор. Смачка го пренебрежително в джоба си и се прибра.
Сълзица не беше добре от няколко дни. Не ставаше от леглото, тресеше я и правеше странни движения с очи… Говореше несвързано, а през нощта бълнуваше.
Това го отведе в спомените му отпреди години, когато тя беше мъничка и се беше разболяла по същия начин. Спомни си как удари жена си тогава и как тя почина от мъка три дни след това. Приближи се до прозореца, впери поглед навън, погледна към небето и въздъхна: “Черньо… Черен съм аз, черен…“.
Постели си на земята до леглото на дъщеря си и легна. Тази нощ не можа да заспи.
Тежки мисли го бяха налегнали, а и Сълзица се въртеше като опетлана сърничка.
Имаше температура. Стана да смени компреса на челото й. Тя се стресна и започна да бръщолеви: ,,Бял бор… бял! Бял бор!“ – повтаряше все. Бащата смени компреса й, гушна я и тя се успокои. После се за листа, който намери пред входа на къщата. Отиде, взе го от джоба си, поизглади го и зачете.
„БЯЛ БОР /Pinus Sylvestris/
Вина и самоупрекване
Белият бор олицетворява душевните качества на разкаянието и опрощението. В отрицателните аспекти на бора човек вътрешно се чувства обвързан с вината.
Характеристика на индивида
Живее с упреци към себе си, с чувство за вина и липса на смелост. На несъзнавано ниво вината има нужда от наказание. В обикновен разговор често търси извинение.
Извинява се, когато е болен. Трудно прощава, поемайки вината върху себе си.
Често има усещането за гузна съвест. Чувства се отговорен за грешките на другите.
Поставя си високи изисквания, в сравнение с изискванията към другите.
Дори и при успех се упреква вътрешно, че не всичко е, както трябва.
Има отрицателно схващане за същността си, подценявайки способностите си – т.нар. отрицателен нарцисизъм.
Свръхотговорен към работата, която върши.
С чувство за малоценност, живеещ в очакване да бъде наказан.
Не очаква нищо за себе си. Позволява да се държат зле с него, без да се бунтува.
Трудно приема похвали или награди, защото си мисли, че не ги заслужава.
Често поведението му е детско и страхливо. Възприема секса като грях.
Стига до деградация на личността, до мазохизъм и примиряване с нещастията и прекалените натоварвания.
Типични мисловни модели:
Аз съм виновен за всичко.“
…не можа да го дочете. Сълзите му попречиха. Тръгнаха от душата му първо, бавно през очите излязоха, а като излязоха, не спряха…
Сякаш заключени са били. От него самия. Никой не знаеше тогава… за кого и какво плачеше… За себе си ли, за дъщеря си ли, или за онова време, когато звярът му проговори с човешки глас.
Глас, който щеше да запомни завинаги. Нежен и мек като кадифе…
Обеща си, че ще намери лек за Сълзица, преди да си отиде от този свят.
Надяваше се и неговото сърце да сложат в онзи кош. Пешо отново да се запие и…
После се сети, че няма да се запие, защото Цвета, майка му, по която тъгуваше Пешо, отдавна бе починала. Поклати глава и се приготви да спи. Развиделяваше се. Беше четири сутринта.
Още на другия ден намери лекарството от листа. И Сълзичка се оправи бързо.
Температурата спадна. Започна пак да се смее, само козината й остана… все така гъста, черна и стряскаща.
Понякога привечер я извеждаше навън. Водеше я в градината да подиша свеж въздух. Тя обгръщаше стволовете на дърветата и се усмихваше. Казваше, че й говорят.
А той само кимаше с глава и не продумваше. Можеше ли точно той да я кори?
Един я изведе, но й предложи да отидат на някое друго място. Реши се да я отведе до една местност, за която беше чувал странни неща. Хрумна му ей така изведнъж и просто тръгнаха натам. Вървяха през гората… По едно време нещо стегна сърцето му и той поспря, дъх да си вземе. Увери я да продължи, че ще я чака да го вземе на връщане.
Сълзица продължи с неохота, не искаше да го разочарова. Вървеше, мислейки за баща си: „За звяра се сети пак сигурно…“.
Стигна до някакво място с едно причудливо дърво. Стъмваше се все повече и тя трудно успяваше да го разгледа. Напрягаше очите си, а някаква странна сила я накара силно да го пожелае да го види! Тогава изведнъж го видя! Сякаш бял ден беше.
Ощипа се, както пишеха в книгите, за да се увери, че не сънува.
„Знаех си… – усмихна се тя. – Разбира се, че не сънувам.“
Дървото беше невероятно! Кората беше в бяло и лилаво. Лилавото образуваше някакви странни фигури върху бялата кора. А листата! Листата бяхаааа… многобройни, хиляди, милиони мънички… и приличаха на сърчица. Цветовете им бяха оранжеви, жълти и червени. Като огън бяха!
– Неземно е! – възкликна тя.
Нещо прошумоля и се раздвижи. Тя се уплаши и се отдръпна. Пребледня…
– Какво му е толкова неземното? Дърво като дърво – обади се някой.
– Кой си ти? Уплаши ме! – ядоса се Сълзица.
– Ето на, пак сгафих. Ами куц съм, затова. В това и в други неща…
– В кои други? – беше любопитна.
– В много. Ходих да поплувам и реших да се поразходя преди времето да се развали.
– Къде ходи да плуваш?
Той не отговори.
– Защо мислиш, че си куц?
Пак не отговори.
– Ако можех да пиша приказки, щях да напиша една, дълга, красива и тайнствена. Но нямам причина, нищо не ме вдъхновява.
– Мен ме вдъхнови – каза той.
– Кога? – бързо попита тя.
– Току-що! – усмихна се той.
– Как те вдъхнови? Защо?
Той не отговори.
– Ясно. Не ме харесваш, затова не искаш да отговориш на въпросите ми.
– Спокойно, Сълзичке, няма нужда да бързаш. Имаме време.
– Откъде знаеш името ми? Кой си ти?
– Аз знам всичко за теб. Ти можеш да чувстваш вместо мен, но още не го знаеш.
– Аз съм грозна. Цялата съм в козина и приличам на…
– Ти си една чиста и прозрачна сълзичка… Виждам те!
– И аз се опитвах да ти кажа, че не си куц, но ти…
– Не става така. Не бързай толкова. Нали знаеш… трябва си подходящ момент, да ти дойде отвътре. Тогава става. Или не става.
– Хм… както кажеш…
Сълзица се нацупи и сърдито закрачи обратно. Към баща си.
Когато наближи, той не се обърна да я посрещне. Това й се видя странно и тя извика:
– Тате?! Върнах се!
Но той отново не отговори. Тя втурна към него запъхтяно…
Беше седнал, опрял гръб в едно дърво.
Разтърси го с ръка и той се свлече на тревата.
– Тате?! Татенце, татенце…
Беше неин ред да плаче цяла нощ. Там… в гората, прегърнала мъртвото тяло на баща си. На сутринта се прибра вкъщи. Обади се на роднини и им съобщи тъжната вест. Помоли да й помогнат за тялото. Трябваше обаче сама да отиде в града и да намери погребална фирма, с която да го погребе.
На другия ден тръгна по тъмно пеш към града. Беше първата, която влезе в погребалната фирма в студената сутрин, когато слънцето едвам се беше подало.
– От какво да бъде ковчегът? – попита служителят, когото намери вътре.
– Бор – каза тя изведнъж. – Бял бор!
…и картините от онази вечер се заредиха в главата й. Как баща й си постели на земята до нея, за да се грижи, когато беше болна. Как й донесе някакво вълшебно лекарство, от което оздравя бързо. Само козината й остана…
Тогава се сепна и рязко погледна служителя от траурната фирма.
– Няма, няма проблем, ще бъде от бял бор – отвърна той.
– Виждате ли ме? – треперейки попита тя.
– Да, госпожице, виждам ви!
– Защо не се плашите? – трепереше тя още по-силно.
– Да се плаша ли? От какво?
– Имате ли огледало?
– Едва ли тук ще се намери. Няма кой да го пробва – усмихна се той, но осъзна, че не е трябвало да казва това и усмивката му се изкриви.
– И вкъщи нямаме огледала – прошепна тя.
Служителят не отговори. Може би я сметна за полудяла. Сълзица усети това. „Мисли си, че е от скръбта“ – рече си тя наум.
Едва тогава се осмели да погледне към ръцете си. Дааа… едва тогава се сети за себе си.
Бяха бели, почти прозрачно бели, от истинска човешка кожа.
И тя отново беше онази Сълзица, чиста и прозрачна като капчица.
,,Белият бор води до осъзнаване, че човек не бива да се чувства вечно виновен. Есенцията му носи енергията на прошката.
Човек признава и приема своите грешки, без да преувеличава тяхното значение. Проявява търпение, смирение и вътрешна скромност.
Носи чувство за разкаяние, но не и за вина. В това състояние има дълбоко разбиране за човешката същност и особено за човешките чувства.
Помага да се осъзнае колко е важно да подкрепяме себе си и истински да се зарадваме.“
Сълзица може би щеше вече да може да разкаже първата си дълга, плашеща и красива приказка на куция непознат, който беше срещнала в гората, ако го срещнеше пак. И той щеше да проходи с нея…
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка вж. тук и тук.
.
