Режисьорът Тед Кочев: България и Македония са едно
.
Интервю на Патриция Николова,
Най-удивителният гост на 20-ото юбилейно издание на международния София филм фест е холивудският режисьор с български корени Тед Кочев, който се връща в България след 55 години. „Обичам България”, „Българите са моите хора” и „Винаги съм се чувствал българин” са фразите, които Кочев не се умори да повтаря множество пъти, докато публика, медии и почитатели го разпитваха предимно за снимките на „Първа кръв” (1982 г., със Силвестър Сталоун в ролята на Рамбо). И докато получаваше най-престижните отличия и награди, сред които наградата на Столичната община за принос към света на киноизкуството и наградата „Златен век” звезда от министерството на културата, 85-годишният Кочев не спря да изтъква, че за него това са най-големите му отличия.
– Г-н Кочев, каква е тайната на съхранената ви идентичност?
– Аз съм българин и винаги съм бил българин. Ще ви кажа защо. Когато бях дете, домът на семейството ми в Торонто беше украсен като типична пловдивска къща. Вкъщи говорихме само на български. Въпреки че съм роден в Торонто, аз много късно започнах да говоря на английски. Дори когато започнах да ходя на училище, в началото говорех само на български. Вкъщи майка ми готвеше само български гозби: боб, леща, кебапчета, сарми с месо и със зеле, както и пълнени чушки, моето любимо ястие. Обожавам още баклава и баница със сирене…
– А четяхте ли книги на български?
– Да, да. Ние бяхме едно голямо българско и македонско семейство.
– Баща ви е от Пловдив, а майка ви е от Южна Македония. Правите ли разлика между българско и македонско семейство?
– Не. Никога.
– Как приемате съществуването на различни държави като България и Македония?
– За мен тези държави винаги са били едно. Винаги.
– Знаете ли, че България първа призна независимостта на Македония?
– Да, знам. Но да ви кажа ли нещо забавно? Аз ползвам три думи за едно и също нещо: „диня” на български, „любеница” на македонски и „карпуз” на турски (смее се). В Торонто имаше цяла улица с македонски и български семейства, всички деца на тази улица си играехме заедно и всички бяхме едно – българи. Там бяха моите братовчеди и приятелите ми. Макар и в Канада, чувствахме се като в малко македонско село.
– Каква е историята на семейството ви, което идва от село Въмпел, Южна Македония?
– Имам готов сценарий и мечтата ми е да го реализирам като филм. Там е описана подробно историята, за която ме питате. Това, което се е случило, е свързано с Илинденско-Преображенското въстание в Македония и Одрин в рамките на Османската империя. Въстанието е потушено от турците и всички македонци са много жестоко наказани. Опожарени са страшно много македонски градове и села, зверски убити са всички хора там. Прадядо ми обаче решил да избяга. Притежавал е много успешно и богато селско стопанство, но е решил да изостави всичко, за да се спаси заедно с цялото си семейство. Имал е петима синове с много деца, всички работели в стопанството му, а когато вечеряли заедно всяка вечер, събирали са се над 50 човека. Когато турците заплашили, че ще ги убият, прадядо ми решил, че единственото спасение е да се бяга. Турците нахлули в празната им къща, изгорили дома им, убили всичките им животни и изхвърлили труповете им в кладенците на двора, за да отровят водата. Така единственият изход е бил отново бягството. Семейството се е разделило наполовина – 24 души са се придвижвали през планините, а другите 24 са минавали през речната долина. Всеки на тяхно място би решил, че по-сигурното придвижване е през планините, но не и с преследващата ги турска кавалерия. В планината турците стреляли по роднините ми и ги убили по много жесток начин, наоколо всичко било в кръв… Избили ги всичките с изключение на едно 8-годишно момче, което е оцеляло, защото родителите му го предпазили с телата си. Но това не е всичко! Детето чуло как турският капитан казва: „Уверете се, че всички са мъртви. Отрежете част от дясното ухо на всеки!”. Когато стигнали до единствения жив човек, това дете мълчало, докато режели ухото му… и отново оцеляло. По-късно успяло да се събере заедно с другата половина от семейството по линия на майка ми, които успели да се доберат до България. Живеели са във Варна. В Канада аз успях да разпозная това пораснало вече дете като мой чичо именно по липсващата част от ухото му.
– Кога планирате да снимате филм по тази драматична фамилна история? След филма ви за оцеляването на българските евреи или преди това?
– Първо ще бъде филмът за спасяването на българските евреи от цар Борис III.
– Какво знаете за тази част от историята? Какви документи сте чели?
– Чел съм всяка книга по темата. Знам много. Освен това съм говорил със Симеон Сакскобургготски, с княгина Мария Луиза и с принц Херман, така че знам всичко.
– Какво ви казаха те?
– Казаха ми всичко.
– Чели ли сте книгата на Михаел Бар-Зоар „Извън хватката на Хитлер”?
– Да, разбира се.
– А книгата на Габриеле Нисим „Човекът, който спря Хитлер”, посветена на Димитър Пешев?
– Чел съм всички книги.
– Знаете ли кои са патриарх Кирил и екзарх Стефан, и каква е тяхната роля за оцеляването на българските евреи?
– Да, да. Написал съм сценарий и сега само трябва да намеря парите. Първа задача: „Напиши сценарий”, втора задача: „Намери пари” (смее се).
– Вие не отговорихте на въпроса ми.
– Какъв беше въпросът?
– Каква гледна точка ще има вашият филм относно оцеляването на българските евреи?
– Спасителят е цар Борис III.
– А ролите на българския парламент, църква, интелектуалци?
– Цар Борис III.
Защо според вас той е спасил българските евреи?
Гледайте филма ми.
– Но филмът ви още не е готов, а вие го обявихте предварително.
– Защото е бил хуманист и защото е заявил на Хитлер, че е цар на всички хора в България: арменци, турци, християни, евреи… всички те са част от един народ и царят няма да позволи нито един от тях да бъде убит!
– Вероятно знаете, че цар Борис III е водил много интересен дневник по време на войната, но след това този дневник безследно изчезва.
– Аз ще питам Симеон къде е този дневник. Непременно.
– Интересно е, че сте запазили своята идентичност толкова години, без да сте идвали в България в продължение на десетилетия.
– В моето сърце аз съм българин. Никога не успях да стана канадец. Защото аз съм различен. Ето защо и филмите ми са за хора, които са аутсайдери.
– Скоро ще получите и специален документ – българско гражданство.
– Да. Това е много важно за мен. Цялото ми детство мина като един сън за България. Всяка година родителите ми планираха да се върнат, но все не успяваха…
– Защо решихте да подадете молба за българско гражданство чак сега? Защо не по-рано?
– Направих го сега, защото съм поканен тук и получих това прекрасно признание и почит. Освен това моментът е идеален да го направя, защото ми е по-лесно да получа този документ сега, отколкото преди. И освен това като български гражданин и също като европеец ще ми бъде по-лесно да намеря пари за моя филм за цар Борис III. Но това не е основната причина. Причината е сантиментална.
– След като получихте това високо отличие от ръцете на министъра на културата Вежди Рашидов, вероятно ще ви бъде по-лесно да реализирате този филм?
– Надявам се. Много харесвам творбите на Рашидов, той е страхотен скулптор. Забележителен творец. Знаете ли, аз колекционирам скулптури. Имам две творби на Роден в къщата ми. Много бих се радвал да си купя една скулптура от Рашидов. Може би той ще ми даде? (Смее се.)
– Какво означава за вас получаването на наградата „Златен век”?
– Означава признание, че съм българин. Чувствам се като българин и в Канада, и в България. Това наистина е много важно за мен.
ВИЗИТКА:
Тед Кочев е роден в Торонто, Канада, в семейството на български емигранти – баща му е от Пловдив, а майка му е от село Въмбел, Южна Македония. След като завършва английска литература в Торонто, той работи като режисьор в СВС – Canadian Broadcasting Corporation. После заминава за Великобритания, живее там 17 години и също работи като сценарист и режисьор. Първият му ментор е Сидни Нюман, който го провокира да се пробва като режисьор със самостоятелен филм. Големият му пробив в киното идва, след като се връща в Канада в началото на 70-те, когато през 1974-та прави „Чиракуването на Дъди Крейвиц”. Следват славните му режисьорски години в Холивуд. Режисирал е Джейн и Питър Фонда, Джийн Хекман, но името му най-често се свързва с “Рамбо: Първа кръв” и Силвестър Сталоун и комедията „Уикендът на Барни”. Зрителите на СФФ вече успяха да гледат някои от емблематичните филми на Кочев, сред които особено силно впечатление направи „Да се събудиш в страх” (Wake in Fright).
.
