Разказ от Иво Георгиев
През нощта срещу 22 юли 2008 година Иван Добряк, потомък на белогвардейци, дошли от Русия през Турция, и страстен любител на чая, седна да пише за смъртта на баща си. Написа първата дума – “когато” и спря. Каза си: “Дано този разказ стане най-тъжният на света. Трябва да е най-тъжният на света.”
И си даде сметка, че когато един син погребва баща си, всеки път се случва нещо мистериозно, непонятно и недоловимо, извън сезоните. Нещо, което сякаш се случва на страничен човек. На някой безделник, който е седнал в отсрещното кафене, пие чай оолонг с мляко и мед, и гледа невъзмутимо как в блока отпред, непознат, леко брадясал тип кърши ръце и се чуди какво да прави, защото баща му преди час издъхнал.
Той въздъхна и продължи да пише.
Когато бащата на Иван Добряк отишъл да поръча некролога за смъртта на своя баща, в печатницата го накарали да седне на някаква жалка, оцапана с мастило масичка, и да съчини текста. Седнал той опечален и докато в главата му се гонели думи, които все му се стрували кухи и изтъркани, като “мъка”, “непрежалим”, “твоята доброта”, “липсваш ни”, изведнъж усетил, че в крачола на панталона му се напъхало нещо голямо и внезапно. Църкащо и раздиращо. Истински жив снаряд, дошъл сякаш от друг свят. Плъх. Баща му се стреснал, изпуснал химикала – или по-вероятно – химическия молив, защото това станало през шейсет и седма година, може би извикал, инстинктивно хванал плъха през крачола и с погнуса започнал да го стиска с ръце. Хората от печатницата, които били в стаята, явно нямали бащи за погребване този ден и започнали да се хилят на резките и паникьосани движения на своя клиент. Ето тази поотупана от прахта – тук пишещият се почеса зад ухото защото не му хареса женския род на думата “прах” и реши да я сложи в мъжки – та, тази поотупана от праха случка, свързана с погребението на неговия дядо, беше запомнил Иван, разказана от баща му. Споменът с плъха в панталона и кикотът на мъжете в печатницата се беше запечатал трайно в съзнанието му като негов личен спомен – и без да е записван някъде, беше надживял баналния текст в некролога.
Четиридесет и една години по-късно, когато на двадесети април 2008 година към осем вечерта бащата на Иван Добряк бил в предсмъртна агония, синът излязъл на южния балкон на апартамента, погледнал от високото светлините на града, вдъхнал свеж въздух и се обадил на “Бърза помощ”. Линейката дошла бързо и с това се свършили хубавите неща през този ден. С помощта на лекаря, който не си струвало да бъде описван, и на шофьора, който бил облечен с анцуг “Пума” и се казвал Галилей, свалили баща му от петия етаж на блок “Плутон” до колата. Иван Добряк тръгнал със своя автомобил след линейката и скоро след пристигането в спешното отделение, една лекарка – нито млада, нито много стара, с добре тренирана безцеремонност му съобщила, че дядото умира и е най-добре да си го прибере обратно у дома, та там да си умре. “Дядото” – така казала онази нито млада, нито много стара кокошка. И той – с чужда помощ – успял да го качи на задната седалка на своето “Волво”, шестнайсет или седемнайсет годишно, и потеглил обратно към блока, като преди това преглътнал няколко пъти на сухо. Пиело му се чай. С повечко коняк.
Пристигнал Иван и побързал да погледне отчаяно нагоре към петия етаж. Отвъд антените на блок “Плутон” съчувствено му намигали разни малки и големи мечки, касиопеи и андромеди, но на него съчувствието на звездите не му вършело работа. Минавало вече десет вечерта и не се виждал нито кьорав, нито пиян човек наоколо, който да му помогне да качат баща му по етажите. Баща му, който берял душа. Псувал и се вайкал Иван Добряк поне петнадесет минути, като дори си дал сметка, че все още не му е останало време да му стане тъжно. Не след дълго, от горния край на циганската махала видял да се задават напето две момчета. Били може би на осемнадесет-деветнадесет години, наконтени и ухаещи на евтини аромати, с гел в косите – сякаш статисти от филм на Кустурица. Със свито сърце – нали си бил плах по природа, той пристъпил към тях и им обяснил, че баща му е в колата – в онази шведска таратайка и умира, но че трябва да го качат на петия етаж, където да си довърши работата на спокойствие.
Напарфюмираните жители на циганския квартал веднага се съгласили да помогнат. Насочили се към колата, сподирени от миризмите си. Хванали одеялото с умиращия – двама откъм главата и един откъм краката, и го понесли. Дори и за трима носачи старецът бил тежък, което се дължало по-скоро на тежкия му характер, отколкото на кльощавото тяло. Той и като млад бил фин човек – не бил от онези ръбати “гардероби”, дето деформират пространството около себе си.
Тримата живи понесли умиращия нагоре по петте смълчани етажа на живота. На това място Иван Добряк се почеса зад ухото и си каза: “Баси, това последното се получи като клише “а ла Коелю”, после ще трябва да го махна”.
Баща му наистина тежал – синът и двете циганчета пухтели и от време на време трябвало да спират, за да си почиват, като отпускали одеялото с тялото направо върху цимента. Два пъти главата на издъхващия издрънчавала в някоя стълба и циганчетата се извинявали на Иван, а на него му се свивало сърцето. Свивало му се защото това бил неговият баща, по дяволите, а в такъв момент главата на бащата е нещо свято за всеки син. Но от стареца нямало никаква реакция, никакъв стон. Наистина си отивал и му било вече все едно дали го носят цигани или ангели, и дали му праскат главата в стълбите. Било му все едно, наистина. А лицето му – Боже мой, лицето било титулната страница на вехт палимпсест. Да – така оприличавал Иван баща си. И колкото повече се вглеждал в него, осветен от жълтите крушки на стълбището, се уверявал, че той е последният завършен надпис от палимпсест, писан и трит, писан и трит, стотици и хиляди пъти. Стотици и хиляди животи. Най-последният, още недописан, е самият Иван, част от тази поредица „ръкописи” баща-син, баща-син…
Стигнали петия етаж като насън и влезли в апартамента, след което благодарил на момчетата и те си тръгнали.
Синът не запомнил лицата им, не бил добър физиономист, но си казал, че няма да забрави това, което направили за него тези две момчета.
Това бил последният път в живота на бащата на Иван Добряк. На сутринта на двадесет и първи април 2008 г., когато тъмнината вече започвала безнадеждно да се разпада, той починал.
На същият този двадесет и първи април, обаче, се случило нещо още по-странно.
Цялата нощ омърлушеният син прекарал в стаята с голямата бащина библиотека. Гърбовете на книгите го гледали от рафтовете и се опитвали допълнително да го натъжат. Какво беше баща ми – замислял се той? И си казвал: “Нещо… тъжно-омировско имаше в него, може би… И профилът му беше един такъв… като на тъжен и мъдър герой от “Илиада”. И достолепен. Не беше от онези хленчещи, храчещи и треперещи палячовци, които с право биваха определяни като “дъртофелници”.“
Прелистил някои древногръцки автори – любимите на баща му, прелистил и двата превода на “Фауст” на Гьоте – от които баща му знаел цели пасажи наизуст и често сравнявал кой превод е по-добър. От време на време се чувало успокоителното скърцане на невидим дървояд в паркета под него, което му припомнило, че библиотеката си имала собствена миризма и звуци, различни от тези на другите стаи.
Докато разгръщал “Човекоядецът” на Жак Шесекс, през цялото време си казвал, че в никакъв случай той не би употребил такава метафора за своя баща. Може да е бил властен, може да е бил тежък характер и в мислите си синът да го беше убивал и погребвал много пъти, но не бил “изсмуквал”, не бил “изяждал” неговото “аз”. “Понякога, разбира се, беше гадняр, но аз бях от малкото хора, които го обичаха” – си казал Иван.
Когато се уморил от закодираната печал на книгите, притворил очи и тръгнал след спомените. Те го блъскали с лакти и го държали буден. Буден го държали почти цялата нощ, а когато заспал за малко, пак сънувал… спомени. Споменувал… Вървят редом с баща си в неопределено време, в неопределена посока. По тъмно, на връщане от ресторант, където са били само двамата, минават край къща с двор – оттам ги залайва куче, и баща му започва и той да лае на шега– защото е подпийнал и развеселен, а от къщата изскача намусен мъжага и се кара: “Я не дразни кучето, че ако дойда”. На това баща му отговаря гръмовно: “А ела, де – ела…”. Разбира се – мъжагата не идва. Една нищо и никаква случка, но много скъпоценна за паметта на Иван. И пак в тази сънена неопределеност – татко му му обяснява – кой знае по какъв повод, че понякога се случва на човек да му е тъжно, а малкият Ванко пита неразбиращо: ”Тате, сега понякога ли е”. И после двамата дълго се смеят. И Иван се усмихнал насън, защото бил забравил, че е затиснат от една безформена, тъжна тежест – тежестта на последния надпис на палимпсеста, който трябва да носи и спомена за всички предишни.
На сутринта помогнал на майка си да облекат мъртвия с чисти дрехи и тръгнал към личния лекар да вземе смъртния акт. По пътя му направило впечатление, че денят е необичайно ясен и слънчев, което не предвещавало нищо хубаво според познаващите знаците на съдбата. Часът бил може би девет сутринта, а може би девет и десет. Дори видял щъркел да се вие над главата му и се заковал на място. Изхъмкал: “Хм!”, защото много ясно си спомнял, че в “Речника на символите” на Ханс Бидерман, на буквата “щ”, веднага след “щраус” пишело за щъркела, че това била птицата, която пренасяла душите на хората, а също и, че е символ на синовната обич.
Влязъл при лекаря и започнал да обяснява какво и що. Онзи го гледал втренчено. Попитал го как се казва. После започнал да се обръща на малко име към него и да говори за скапания живот, който им се случил да живеят – и на Иван, и най-вече на него самия. Колко гадно било всичко, което ставало в тази скапана държава, в този скапан град, в този скапан лекарски кабинет, как той бил недооценен и неразбран, как дъщерите му се мъчели не знам къде си в други скапани градове и не били щастливи – ей Богу, не били изобщо щастливи, и все ей такива. През цялото време докато говорел, лицето му изглеждало опустошено и восъчно. Като лице на покойник. Иван се опитвал да участва в разговора с някоя съчувствена фраза, с кимане, където смятал за необходимо, като два пъти успял да подметне – за да не се натрапва, че все пак да не се бавят, ами да пишат акта за смъртта, че го чакали още сума ти задачи – погребение не се стягало за десет минути. Но го подмятал, ей така вежливо и по мравешки търпеливо. Защото все пак си давал сметка, че проявата на всякаква суета, перчене или злоба дори, в този момент би била неуместна. А и нали помнел как на разсъмване – едва преди няколко часа, прочел в една от библиите в библиотеката на баща си, че тъгата пораждала търпение, търпението – изпитание, изпитанието – надежда.
Така изтекли петнадесет, може би дори двадесет минути. Иван все още не бил почувствал голямата тъга, онази разкъсваща мъка, която казват, трябвало да чувства всеки син, погребващ баща си. Междувременно, разбрал още, че на човека, който трябвало да му издаде важния документ, му било много гадно и от факта, че през целия си скапан живот трябвало да носи два различни номера обувки. Просто двата му крака били различно големи – левият бил 42-и, а десният – 41-и номер. Онзи дори се опитал – все така с восъчно изражение, да си повдигне десния крак за повече нагледност, но не му се получило много добре. Та, били изтекли вече петнадесет или двадесет минути, когато лекарят – в един момент, който бил натоварен с нещо много трудно за определяне – нещо, в което съвсем сигурно имало и абсурдност, и ирония, и лудост – този същият лекар се навел бавно към основата на бюрото, пред което седял, и пак бавно надигнал оттам голяма бутилка – 700 мл – с водка. Две ли, три ли здрави глътки потънали вдън восъчната фасада, след което бутилката била върната на забавен каданс обратно, откъдето се появила. Точно тогава Иван Добряк разбрал, че няма да получи никакъв смъртен акт от този сфинкс с двата различни номера обувки. Нямало да получи смъртен акт – това го разбрал ясно. Прозрял и друго – че лекарят всъщност не е пиян, а мъртъв – Боже мили! – той живеел своята смърт. Затова лицето му изглеждало мъртвешко.
И като излизал – спомнял си го много добре – забелязал отвън да чакат майка с детенце, побрало цялата вселенска печал в погледа си, и още двама-трима души за преглед. Станало му много жално, но и смешно как ли щял да протече прегледът на болното детенце при мъртвия лекар, който бил недоволен от скапания живот. И съжалил детенцето. Почувствал се като много посредствен и тъжен актьор в Шекспирова трагедия.
Ето това се случило с Иван Добряк, потомъкът на белогвардейци, дошли от Русия през Турция, в деня на погребението на баща му, когото той оприличавал на палимпсест.
Всичко това му минаваше през ума в продължение на много дни и накрая седна да го напише в нощта срещу 22 юли 2008 година. Нещо му подсказваше, че тъгата, която описа току-що в разказа си, не е същата, която изпитваше в деня на смъртта на баща си – и то не като количество (о, да – със сигурност един ден новите технологии ще измислят и “тъгомер”), а като качество. Мина му и още по-абсурдната мисъл, че онзи Иван, който е погребвал баща си тогава, не е същият Иван, който описа същото събитие днес.
След като привърши с писането, той притвори очи, допи си последната глътка поизстинал чай и си представи как някой, който го е прочел, му казва: “Е, извинявай братче, не ти е лош разказът, бе, ама изобщо не е тъжен”. Все така с притворени очи, си представи как отваря уста и отвръща, но не се чува звук. Но той знае какво е отвърнал – че човек и за тъгата трябва да има търпение. Тъгата е нещо диво и коварно. Точно когато си подготвен за нея и я очакваш– тя не идва. Но може да те връхлети за част от секундата, когато най-малко очакваш и да ти разкатае фамилията. Защото и на него самият не му било много тъжно в деня на погребението. Станало му тъжно чак на четиридесетия ден, в едно празно купе на влака Варна-Пловдив. И едва тогава заплакал. Заплакал за пръв, а може би и за последен път в живота си. Разциврил се като баба, загубила единадесет внука едновременно, и дълго време не можел да се успокои. Понеже един син може да пие чай всеки ден, но веднъж погребва баща си. Само веднъж.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Иво Георгиев е автор на стихосбирките „В по-лошата половина на гората“ (1998), за която през 1999 г. получава една от наградите „Южна пролет“ в Хасково, и „От вътрешната страна на очакването“ (2003). За първата му стихосбирка доц. Елка Димитрова от Института за литература при БАН казва, че това е „Книга – гавра с тривиалните масови митове за щастието, но – гавра и с безизходицата – едно също така тривиално следствие от краха на тези митове.” Георгиев е автор и на сборника с разкази „Исус ми прати SMS“ (Изд. ”Арс”, 2009), както на романа „Уроборос” (ИК „Жанет 45”, 2013) . За „Уробос“ Силвия Томова пише: „Книгата е шеметна, но и ерудирана. Провокация, в която се преплитат средновековна ерес, любовна авантюра и екзотично пътешествие.“ През 2002 г. Иво Георгиев издава албум с авторски песни – “ГрАДЪТ на сНЕЖНИЯ човек” и става лауреат на “Поетични струни” в Харманли. Готов за издаване е и следващият му сборник с разкази, който е възможно да излезе до края на тази година. Още творби на Иво Георгиев могат да се видят в неговия блог.
.
