Имам удоволствието да живея в хубавия кв. „Левски” във Варна срещу околовръстния път, над който се простира зелена вилна зона, чак до върха на Франгенското плато. Но има нещо, което постоянно ме вкисва. Точно срещу блока ни са заградени два обширни парцела, стопанисвани от фирми за приемане на вторични суровини, всъщност отпадъците от бита. А малко по-надолу в уличката, по която с труд се провира градският автобус, залепен за двора с красивия парк на Втори корпус на Варненския икономически университет, се кипри друг пункт, точно срещу редицата от жилищни блокове. Може би за илюстрация какво очаква учещите се там студенти, усвояващи основите на липсващата в страната ни икономика, след като завършат. Така че обикаляйки квартала, неволно съм непосредствен наблюдател и свидетел на случващото се.
След справка в интернет разбрах, че основните фирми в България по оползотворяване на отпадъците от хартиени и пластмасови опаковки са Екопак, Екобулпак, Репак, Булекопак, Рекопак и Импак Корпорейшън. Но къде са представителите на главните изпълнители в тази дейност? На РОМПАК, КЛОШАРПАК и ПЕНСИОНЕРПАК? Тези, които виждаме ежедневно да ровят и пресортират изцяло съдържанието на контейнерите, за да съберат в студ и пек заветните боклуци за по 5-10 лв. Също и хилядите безработни и изпаднали в крайна нужда хора. Към боклука са насочени погледите на всички – на кучетата, котките, клошарите, ромите, пенсионерите, и най-много на бизнеса. Той е от национално значение. Храни всички и най-много последните. Колкото и да се отвращават от събирачите на боклука, те са като бактериите в храносмилателния тракт. Оползотворяват всичко, което съдържа калории, въпреки все по-обедняващото меню на нацията ни. Те са еманацията на оцеляването. Все пак всичко има предел. Но знае ли се? Както върви, скоро всички ще ровим в казаните.
Конкуренцията около контейнерите е голяма и често се разиграват сбивания и баталии – за това кой да разфасова изхвърлени хладилник или стара електрическа печка. Големите градове с контейнерите си за смет и в покрайнините с все още ненарязани за скраб, изоставени промишлени и други обекти, съдържащи метал и други полезни неща, привличат като магнит всички несретници от социалното дъно. Виждайки как всеки втори бута раздрънкана детска количка, страничен наблюдател би помислил, че страната ни изживява демографски „baby boom„. Но вглеждайки се по-внимателно установява, че това не са майки с отрочетата си, а поредните събирачи на отпадъци. Всяка сутрин два-три буса разтоварват пред пунктовете срещу блока ни група роми от съседното село Каменар, барабар с драгоценните им колички, че и те са вече кът, и хукват да тарашат контейнерите из квартала, ако вече не са ги изпреварили пенсионерите. Фактът, че в страната доскоро нямаше изграден нито един завод за оползотворяване и изгаряне на отпадъци говори, че сегашното статукво е „социалното” решение на управляващите за самоиздръжка на увеличаващата се армия от бедняци, за които липсва каквато и да е друга алтернатива. От новинарскте хроники узнаваме, че като се поопразнят контейнерите от полезно съдържание, се увеличат криминалните набези. Много шахти остават без метални капаци и решетки, предизвиквайки аварии. Дерайлират влакове, заради демонтирани релси. Или се разбиват и дори изчезват цели контейнери.
Някакви политици с „неясни лица” ни обещават по медиите непрекъснато нещо, както се пее в популярната песен. За реиндустриализация, за задържане на младите в страната, за връщане на емигриралите, за някакво светло бъдеще. И се питам, дали поне един от тях е заставал до някой от пунктовете, където ежедневно се стичат стотици несретници, без разлика на етнос, възраст и образование, за да разтоварят набъбналите чували с пластмасови отпадъци и тук-таме някоя стара креватна пружина, че дори и кофи с ръждясали гвоздеи. За тях няма делник, няма празник. Работят и в почивните дни. Тече непрекъснат процес на разграждане и дооглозгване от неуморните ни съвременни термити на построеното преди светлия 10 ноември 1989 г.
Замисляме ли се за рисковете за живота и здравето на тази нерегистрирана трудова армия? Ровещи с голи ръце из вонящите боклуци, бъкащи от инфекциозни, дразнещи, токсични, канцерогенни и всякакви опасни вещества. Рушащи с кирки и лостове постройки за металната арматура в тях. Разбиващи с чукове неексплоадирали снаряди и мини, катерещи се по ЖР-тата на високото напрежение, за да срежат парчета меден кабел, изравящи от земята силови или телефонни кабели, прекъсвайки електрозахранването и съобщенията на цели населени места. Криминалната и съдебна хроника изобилстват с факти за затрупани под бетона, изгорели от токова мълния хора, разкъсани от детонация на мини и снаряди. Хак им е – защото са се озовали на дъното. Но финансовият министър и на тях е намерил цаката. Като не може да ги обложи с данък по адрес или месторабота, вече им го удържат направо на пункта, от сумата за предаденото. Така че да не ги смятат за тунеядци. И те плащат лептата си на държавата, която не ги базари за нищо.
Иронията е, че огромните планини от ламарини, железа, натрошени автомобили и въобще метал се натоварват на пристанището на кораби и заминават за претопяване извън страната ни. В която не остана и помен от собствена металургична промишленост. Но, оглеждайки се внимателно, констатираме, че цялата ни Родина се е превърнала в едно огромно сметище с хилядите автокъщи за продажба на употребявани коли, както и хиляди магазини за дрехи, мебели и вещи Second Hand. И всички ние сме се превърнали домовете си в складове на все още годни за употреба вещи, изхвърлени в богатите страни на ЕС поради овехтяване, преминал гаранционен срок, артисали от разпродажби, или направо оставени пред домовете мебели, бяла и черна техника, които са били заменени с нови и по-лъскави. И, че не се различаваме съществено от бутащите количките с отпадъци, защото повечето от нас отдавна станаха „мениджъри” по управление и оползотворяване на бълвания от богатите страни все още годен боклук. Караме употребяваните коли от бленувани преди години модели, както и се киприм с маркови дрехи от реномирани модни къщи, поизносени и захвърлени за доизносване от бедните им европейски брат’чеди. Неволно правя аналогия с прословутите с търговските си способности преди години полски туристи. Продаващи на нашенци при пристигане козметиката си „Бич може”, а при отпътуване от страната – поизпраните си бикини.
Светослав Атаджанов
