Отскоро и аз, обикновеният български емигрант, избягалият от трудностите, нехаещ за Родината чуждопоклонник, разбрах, че си имам „водачи“, или казано с милата на сърцето ми чуждица – „лидери“.
Да ви кажа, зарадвах се. Досега бях някакъв безроден самотник, един нещастен Робинзон, на разпадащ се дървен сал, опитващ се да крепи на него себе си и семейството си, сред разбушувалите се вълни на световния океан.
Но ето, че един ден супермодерна бяла океанска яхта се приближи към сала ми, носейки на борда си гигантите на мисълта, надеждата на българщината, предводителите на българската емиграция.
На вид те не се отличават много от Киса Воробянинов и Остап Бендер, описани толкова добре от Илф и Петров. Високи слаби мъже на средна възраст, късо подстригани (помните премеждието на Киса с боята за коса – „Титаник“). Те умеят чудесно да надуват бузи, да гледат строго, да посипват обилно речта си с фрески и английски думички и по европейски звучащи фрази.
Темата „Европа ще ни помогне“ витае във въздуха, а мислите им са изпълнени със стремежи към златото на тъщата, скрито в партийни сметки още във времената на социалистическата номенклатура. В ролята на тъщата до тях се е изправила родната политическа елита.
Яхтата на спасението е върхът на лукса. Най-известните съвременни български певици, писатели и актьори се грижат за забавлението на пътниците. На борда цари лека и приятна атмосфера на пълно взаимно разбиране. Даже и когато ви хвърлят в морето на обилно кръжащите около яхтата акули, това става с европейска усмивка, под звуците на шедьоврите на Кончита Вурст.
И ето, чудо! Гигантът на мисълта, бащата на българската демокрация, предводителят на българските емигранти ми подава ръка и ме кани на борда. До него мило ми се усмихва този атлетичен типаж с ослепително бели зъби и весел безгрижен поглед.
Ах, колко е лесно само… Една крачка ме дели от трапа и съм там, сред хайвера с шампанско, сьомгата, певиците и писателите. Какво чакам? Напред!
Обръщам се и за последен път, хвърлям поглед към семейството ми, приятелите емигранти, всеки борещ се на своя си сал със стихията, поглеждам към световния океан с неговата ярост, но и спокойствие, урагани, но и чудни изумрудено зелени води и сапфирено небе. От двайсет години се боря сам с вълните на океана, подкрепян от любовта в очите на жена ми и децата ми, и окуражението в погледа на приятелите емигранти от другите салове.
„Дай ми, моля те, веслото“ – казвам на жена ми. Тя ми го подава, аз опирам края на старото си дървено весло в борда на яхтата и оттласквам със сила сала си от нея. После обръщам гръб на яхтата и се провиквам към кръстника ми, който плава недалеч от мен: „Ей, кръстник! Да ти се намират здрави конци, че да си позакърпя платното?“. Той се усмихва и ми махва с ръка.
Виктор Хинов
