На 18 май 2016 г. се проведе заседание на Комисията по политиките за българите в чужбина към Народното събрание, с дневен ред „Възможности за подпомагане на дейността на българските дружества, организации и медии в чужбина“. На заседанието присъстваха представители на Министерството на външните работи, на Министерството на културата, на Държавната агенция за българите в чужбина. Министерство на образованието не беше изпратило представител на това заседание.
Според това, което казаха на заседанието представителите на Външно министерство и на Министерство на културата, тези ведомства работели добре с българските общности в чужбина, споменати бяха културни мероприятия, различни дейности и пр. Проблемът бил само в това, че нямат бюджет, който да е предвиден за подпомагането на тези дейности и на български организации и медии в чужбина. (За съжаление обаче, както е в доста случаи, на заседанието не можеше да се чуе гласът на нито един представител на която и да било българска организация или общност зад граница, който да потвърди, отрече или допълни казаното от служители на МВнР и МК.)
Представителят на ДАБЧ Димитър Владимиров разказа за своето посещение на Втория форум на българските училища от Западното полукълбо, който се проведе наскоро в Чикаго, и в който взеха участие, освен представители на ДАБЧ, и председателят на Комисията по политиките за българите в чужбина Румен Йончев, и евродепутатът от ВМРО Ангел Джамбазки. Самият форум бе открит от българския вицепрезидент Маргарита Попова, но в неговото финансово обезпечаване, както спомена и Владимиров, българската държава нямаше никакво участие. Димитър Владимиров каза още, че ДАБЧ поддържа контакт със стотици български организации в чужбина, но няма бюджет за дейности извън границите на България.
Депутатът от Патриотичния фронт и член на комисията Юлиан Ангелов каза, че трябва да се създаде отделен фонд, който да е за подпомагане на български организации и медии зад граница.
Председателят на комисията Румен Йончев каза, че Държавната агенция за българите в чужбина трябва да разработи конкретна програма за това за кого и как ще се харчат средствата, по какви критерии и пр., за да се поиска и аргументира тяхното отпускане. Бяха изказани различни идеи за това дали към бюджетите на ДАБЧ или на Външно министерство да бъдат отпуснати тези средства, дали да бъдат в отделен фонд и т.н. Йончев подчерта, че няма смисъл да се създава нова държавна структура, която да оперира със средствата, които биха били отделени за български организации и медии в чужбина, но че е добре една институция, като например ДАБЧ, да предлага за кого и как да се отпускат тези средства, а друга – като например Министерство на финансите – да одобрява тяхното отпускане.
Това заседание се състоя същият ден, в който Народното събрание отхвърли ветото на президента Плевнелиев над последните промени в Изборния кодекс, орязващи правата за гласуване на българските граждани в чужбина. Но тази тема не бе повдигната по никакъв начин и не бе предмет на това заседание. Така че същият ден, в който депутатите от ПФ, ГЕРБ, БДЦ и пр. – сред които са и членове на Комисията по политиките за българите в чужбина – отхвърлиха ветото на президента, се проведе това заседание на комисията, чиято основна цел е да изработва политики за българите зад граница и да оптимизира връзките на българската държава с нейната диаспора.
Тези връзки, обаче, както и изграждането на добри политики и на доверие, ако щете, между представителите на различни български институции и на една трета вече от българската нация, която живее извън границите на България, едва ли могат да бъдат добре поддържани и заздравени с политика, която орязва избирателни права; която дълго обещава МИР „Чужбина“, но не го създава; която казва, че ресорни министерства имали активни контакти, участие, съдействие и пр. в различни събития на български училища, културни центрове и пр. в чужбина, и само в парите е проблемът, но той едва ли е само там. Колкото и важно да е това българската държава да отдели наистина достатъчно средства за целенасочена, адекватна политика към огромната, различна и пръсната къде ли не по света българска диаспора.
Защото ако представителите на различни институции се доверят на някакво усещане за самодостатъчност при определянето на конкретни политики за българите зад граница в една или друга сфера; ако не променят някои нагласи за отчитане на дейност, която далеч не винаги е това, което се обявява, че е; ако не се изправят и пред предизвикателството да не се оправдават с това, че различни активни българи зад граница и техни организации могат да имат и имат различни мнения по едни или други въпроси, но това не бива да се използва от институциите като аргумент да не свършат отдавна отлагани неща; несвършени при различни правителства и състави на парламента – няма как да се очаква нещо съществено да се промени, нещо несвършено да се свърши и пр. Да не говорим, че дори нещо свършено може да бъде върнато назад.
За да не случва вече проекти като например този за е-консулски услуги, да бъдат обявявани от съответното министерство – в случая МВнР като много успешни, а българите зад граница да не ги смятат за такива; за да не се случва предвидени в Закон, създаден още в далечната 2000 г., Обществени съвети към посолства и консулства да продължават да бъдат предвидени само на хартия; за да не се случват и промени в изборното законодателство, които решават сложни задачи по прост начин и които делят българите в България от българите в други страни по света. И да се разбере все пак, че когато представители на различни институции разказват едни пред други колко добре работели те, всеки в своята сфера, с българите извън страната и с техни организации, подобни разкази и отчитане на дейности едва ли ще убедят хилядите, милиони вече наши сънародници зад граница, че депутати, министри, държавни служители и пр. наистина мислят и за тях, за българите и българските граждани извън пределите на страната.
Че българските дипломатически представители си вършат добре работата всички и участват достатъчно активно в живота на съответните местни общности. Че българските консулски служители правят всичко по силите си, за да улесняват, а не да затрудняват българските граждани в съответните страни, когато те имат нужда от техните услуги. Че българското Външно министерство е стигнало дотам да осъзнае най-накрая, че трябва да има един отдел, и най-малкият да е, чиято основна задача да е свързана с работата с различните българските общности зад граница, и исторически, и емиграционни, където да се концентрира и специализира адекватен институционален и човешки ресурс. Че Комисията по политиките за българите в чужбина към НС се е отворила достатъчно към представители на самите общности и техни организации, когато обсъжда теми, които пряко ги касаят. Че българските депутати не се интересуват само от партийни сметки, когато гласуват промени в изборното законодателство. Както и, че създаването на фонд и отделянето на средства от държавния бюджет за подпомагане на български организации и медии зад граница – което по принцип разбира се е една много добра идея, плод на реална необходимост – не би могло да проработи така, че средствата да се харчат наистина по предназначение, ако тези средства започнат да се разпределят по някои неписани закони на българската администрация, които предполагат система на лични връзки и лицеприятности. Освен това подпомагането на български медии зад граница, което също беше тема на споменатото заседание на Комисията по политиките за българите в чужбина, не бива да се превръща във фактор за подчиненост и зависимости – което, както е добре известно, е характерно за много български медии в страната.
Мариана Христова
