Снежина Мечева, Мария Спирова и Силвия Атипова
пред в. „Култура“
Културата никога не се е съобразявала с териториални граници (освен насила) и днес, след емигрантските вълни през последните 25 години, българската култура е от Канада до Австралия. И тя не се носи (по света) от киселото мляко и службите на черковно-славянски, макар че не липсват, не се носи и от издадени книги, открити изложби или красиви гласове, макар че и те не липсват. Не се носи дори от, минало през кръвта, чувство за групова принадлежност, а от конструирането на индивидуалната идентичност, от отговора на въпроса: кой съм. За да го чуем от устата на двата милиона българи извън България, се обърнахме на посоки към три от тях – Снежина Мечева, Мария Спирова и Силвия Атипова.
Направихме го в чест на 24 май, но и защото тукашният национализъм все търси начин да ни убеди, че тези, които не са тук, не са наши. Готов е да се откаже от нашето, само и само да прокара фронт между наше и чуждо. Безнадеждно усилие, защото българската културна идентичност отдавна вече се конструира в диалог между културите. В това отношение началото на XXI век прилича на началото на XX, на времето на Пенчо Славейков.
Култура
1.
Как да погледна „отвън” българската култура? „Калъпът” ми е скроен в България.
Има и такива, дето мечтаят да са други. Аз си знам какво ми е дадено – от майка (Родопите), от татко (любовта към киното – първо към българското), от батко ми (силата, че го има в България), от приятелите (уют от детството, когато си най-обичан).
Помага ли, пречи ли на живота в чужбина, на социализацията, на общуването с „местната” култура, как живее българинът с културата, която носи?.. Един искрен поглед без патетика…
За да те обичат, ти трябва първо да се харесваш. В чужбина си посланик на всичко, което носи името българско. Съседът, колегата, приятелят извайва представата си за България чрез българина, когото познава. Всеки от нас, живеещ в чужбина, има собствен поглед, собствено поведение. Мога да говоря само от свое име, не мога да категоризирам всички. Трудно ще ми е да направя отговорите си не патетични по много причини. На първо място, защото съм учител по български език и литература на подрастващи, а за да ти вярват, когато ги учиш на език, литература, традиции, история, когато си учител по България – трябва да си ентусиаст, вярващ, да заразяваш. Как без патетика (поне малко, но искрена)?
Живея от близо 30 години в Лондон и това, че съм българка, че уважавам произхода си, културата, езика на народа ми, само ми е помагало. Когато закупихме дом, коментарите на съседите ми били: „О, какво ще правим сега с тези комунисти?”. Признаха ми го впоследствие. Така се приемаше България през 80-те години. Сега съседите ми имат прекрасни спомени от гостуванията си в родината ни, други са се запътили натам това лято с четирите си деца. Ето го позитивното посланичество.
Като директор на едно от най-големите български училища в чужбина, за мен отговорността да се съхрани българското е мисия. Мисия е на всички преподаватели в българските училища в чужбина. Това не е патетичен отговор, това е изстрадан отговор. Когато виждаш, че хич не е лесно да те приемат (особено в английска среда, в която може да има много различни мнения, но никой не откровеничи, защото векове са култивирали изисканото поведение), си длъжен да дадеш на тези деца, живеещи в чуждото, самочувствие. Да им предоставиш едно училище, което да е втори дом за тях, и да идват в него не защото са им нужни дипломи, а защото в това училище ги очакват с любов. Там учат какво да съхранят от България, за да са стъпили здраво на краката си и да имат нужните отговори, ако в английското училище си позволят да ги подценят по една или друга причина. Тези деца, например, масово през март раздават мартенички на приятелите си в чуждото училище и всяка година това вече се очаква. Моите съседи също не ми позволяват да ги забравя на 1 март. Една наша ученичка – Яна, се закичи с мартеници на 1 март, но учителят й по география я изгони от час (тук не дават да се ходи с бижута или подобни украшения в училище). Тя му обяснява, че това е национален празник, че е традиция, че не е бижу, а символ. Учителят решава, че си измисля. Тогава Яна, много гневна, отива при директора, заявява, че поне учителят по география е редно да знае малко повече за традициите на държавите в Европа и казва, че няма да влезе в час никога повече, ако не й позволят да носи българския символ. Е, познайте кой победил? България!
Това самочувствие – да са българи и да бранят българското, децата ни получават у дома, но и при нас, в училището.
Или друг пример за пазители на традициите ни. В Лондон най-известната българка е нашият преподавател по народно пеене г-жа Десислава Стефанова. Възпитаник е на ансамблите „Загорче” и „Филип Кутев”. Когато дойде в Лондон и реши да направи хор по българско народно пеене (не от българи, от чужденци), започна с малко. Сега пълни залите и катедралите, а почитателите й са от всички краища на света. 100 души чакат на опашка да бъдат приети в хора й. Тя озвучи с песните на България филма „Троя” с Брад Пит, многобройни театрални и телевизионни постановки в Англия, изнесе концерт в „Албърт хол” с групата Doves. Нейният хор получи наградата на БиБиСи „Хор на годината – 2006”. Такъв български хор за народно пеене тя направи и в Швейцария.
Да носиш с достойнство културата на народа си, да я даряваш на непознаващите я – това осмисля живота в чужбина. Не е решение да се свиваш като различен и непознат. Решение е да подадеш ръка на чуждото, да го оцениш, да възприемеш най-доброто, да подариш и ти най-хубавото, на което си научен и което те прави личност. А то е заслуга на корените ти. Ако са здрави – и ти си здрав човек.
Снежина Мечева
директор на Българското училище към Посолството в Лондон,
говорител на Асоциацията на българските училища в чужбина
2.
Българската култура е маниакален преследвач. Където и да идеш по света, тя е по петите ти. Ти не я виждаш, но тя те гледа. Всяка твоя мисъл е подслушана, всеки твой жест – докладван.
–
Българската култура е лудото Джоре: седи и плете шарен чорап на вечния домашен праг, от който никога не можеш да се отдалечиш – нито на връх Статуята на свободата, нито вдън токийското метро. Плете и те гледа укоризнено. Крачиш ти, после тичаш, мяташ се на влакове и самолети и – нищо. Като се обърнеш, разстоянието е все същото.
–
Българската култура е западнал чифлик. Иска ти се да го продадеш, ама не можеш – срам те е от мъртвия ти дядо. И така живееш – вкопчен в нотариалния акт на спомените, в призовката на кръвта – с неясното чувство, че да се въртиш в кръг и да влачиш, влачиш, влачиш, е това, което те прави българин. И идентичността е присъда без право на обжалване.
Впрочем, българската култура е джобен Народен съд – всеки път те разтерзава и разстрелва, но ти продължаваш да се връщаш на скамейката с надеждата, че този път ще бъдеш помилван.
–
Българската култура не звучи като родопска песен. Звучи като цъкане с език.
–
В българската култура не виждаш хоризонт – накъдето и да се огледаш, все планини или води ти препречват пътя, не те пускат да излезеш.
Горда Стара планина, до ней Дунава синей…
Всеки химн прокламира пред света откъде произлиза законната власт и какви са ценностите на нацията, която го реве с пълно гърло по стадиони и празници – англичаните заставят бога да пази кралицата, американците се обясняват в любов на храброто си републиканско знаме, французите въоръжават гражданите срещу тиранията. В българския химн хора няма, няма и богове – има само природа, слънце, земя, вода. Един-единствен куплет, останал след всички редакции – единствените думи, с които сякаш всички сме могли да се съгласим. Не е чудно, че тези дни не можахме да се разберем за лого на България – в българската култура няма символи, има предмети. Гъмжи от погачи и шевици, не от личности и стремежи.
Българската култура пребивава в „земен рай”. А раят, както знаем, е просто градина, в която никога нищо не се случва и всичко идва човеку даром. И понеже българската култура е райска, сиреч градинска, тя фетишизира оградите и всичко отвъд тях, чужбината. Границите са свещени и неприкосновени, а отвъд е мистерия – вълнуваща, но недостижима, забранена. Който прояви любопитство, тутакси е в грехопадение. България е оранжерия, очертание на картата, територия, природен парк.
Сиреч – резерват.
За един резерват най-важното нещо са оградите, които го делят от останалия, живеещия, променящия се свят. Вътре, каквото и да става, се върти в кръг, няма развитие, защото времето е забранено. На децата първо баем с приказки за конски опашки и златни векове, а после, когато те затърсят примери за подражание, жестоко ги травматизираме с фиксация по минали несправедливости. И така, докато научат, че са под обсада, че целият свят е срещу тях и всеки порив е обречен на провал.
Колкото и да е стара, българската култура е непълнолетна – защото не знае какво да прави нито с настоящето, нито с бъдещето си.
В една култура на обсаденото минало добри са само мъртвите – в зависимост от това по колко ужасен начин са умрели, не по причина на това какво са правили, докато са живели. Понеже всяка власт човешка се ползва от живите, от стремящите се, от протегналите се към ябълката, то властта е винаги подозрителна и неестествена, отбягвана. Затова имаме оранжерия с изпотрошени стъкла (все от някъде трябва да изхвърляме дръзналите да управляват), а не държава. Във вакуума, оставен от идеята за държавност, българската култура се пълни по принуда с още празнини – тя е безбожна, беззаконна и безправна. От век и половина се гнусим да се погледнем в очите и да се разберем какво е легитимен авторитет – внасяме царе, внасяме окупатори, внасяме ценности, но все ги дъвчем и ги изплюваме.
Проклетият чорап на Джорето никога няма да ни прилегне – защото от една страна го плетем, а от другата го разплитаме.
–
Българската култура е направена от скитане. От напускане, от преместване, от бягане, от дирене. Питайте Паисий, Раковски, Левски, Ботев, Берон, Евлоги и Христо Георгиеви – преследвачът е бил и по техните пети.
И химнът ни е написан по пътя от Виена, с копнеж по рая.
–
Българската култура се разплита като чорап.
Петата на чорапа е забита в пръстта на градината, където цъфтят омагьосаните орхидеи на свръхоценностеното минало. Пръстите пропълзяха под оградата и откриха дивите ягоди на настоящето. Ако нишките успеят да се сберат отново, чорапът най-сетне ще прилегне и заедно ще захапем ябълката на бъдещето.
От библейски времена напускането на градината се преживява като падение и грях – връщане назад не може да има. Но в българската градина няма бог и няма правила. Затова и невъзвращенците се връщат, и родолюбците заминават. Ако един ден се срещнем и си разкажем едни на други какво сме препатили, ще спрем да сме култура на наивността и ще станем култура на опита.
Раят е илюзия – рано или късно всички биваме прогонени, за да пораснем. И от утробите, и от фантазиите си. Българската култура иска да порасне, но я е страх. Днес сякаш от тези, които прекатериха оградите, за да видят какво има от другата страна. Като всеки детски страх, и този е разбираем, но безпочвен. И отминава.
Мария Спирова
Оксфорд
3.
През пролетта на 2015 г. се озовах в Уганда, източна Африка. Една сутрин се събудих и осъзнах, че около мен няма нищо, което да ми е познато. Докато гледах през дупката в стената (тя не се нуждаеше от рамка и стъкло, за да се нарече прозорец, защото в Екваториална Африка никога не става достатъчно студено) към „църквата” отсреща, бивш магазин за дрехи, на чиято фасада все още беше изписано Масака Фешън, се почувствах странно oсвободена.
Разсъблечена от всякаква придадена културна идентичност, започнах да осъзнавам неща за себе си, за които преди това не бях подозирала. Като например, че мизерията в Африка не ме тормози. На втория ден престанах да я забелязвам. Или че, противно на очакванията ми, нямах нищо против сюрия деца да тичат след мен и да крещят „музунго” (в превод бял човек), напротив: намирах тяхната задружност и веселост за странно ободряващи.
Подобни процеси на преоткриване на себе си се случват на всички пътуващи хора. Всяко прекрачване отвъд териториалните граници неизбежно води и до прекрачване на границите на комфорта. Даденостите в родината, като изградена социална мрежа или познаване на езика, отпадат. Разбира се, за мен като българка беше трудно да се опитам да „принадлежа” на Африка, предвид цвета на кожата ми, но в Европа и Северна Америка нещата са поставени по-друг начин само на пръв прочит.
Едно от най-големите предизвикателства пред дълготрайната българска емиграция е да успее да се приобщи към осиновяващото общество, без да загуби конкурентните предимства, които й дава собствената идентичност. Пътувайки из Европа съм срещала българи по цялата социалната стълбица: от чистачки в бензиностанциите по немските аутобани и продавачки на маслини в белгийски села, през мениджъри на средно ниво в магазини и офиси, собственици на малки и по-големи частни бизнеси, до шефове по високите етажи на европейската администрация и мултинационалните компании.
Индивидуалностите са безкрайни, но има една черта, която ми се струва обединяващата: безверието. „Безверие” в най-общия, нерелигиозен смисъл на думата. Те не вярват на системата, на авторитети, на обещания и често не вярват дори в собственото си бъдеще. Безверието, ако прерасне в критично мислене, би могло да бъде страховито конкурентно предимство, но също би могло да се изроди в мнителност и незачитане на елементарни норми и правила. Случка на голяма група българи в метро в Мумбай, Индия: купуват билети, но само до следващата спирка, а не до крайната дестинация, защото не допускат, че в метрото в Индия може да има контрол. На крайната дестинация се налага да платят глоба. Автоматичното съотнасяне на хаоса по улиците към инфраструктурите не винаги работи.
Безверието под формата на критично мислене би могло да спасява животи, буквално. Моя приятелка, педиатър в малко населено място в Есекс, Англия, сподели с мен, че едно от най-ценните й качества като диагностик е, че не вярва на пациентите си. „Нито дума”, каза тя. Каквото и да й кажат, го проверява многократно. Понякога хроничният синузит се оказва топче, завряно в носа.
До 10 ноември 1989 г. на българите им бяха спестени проблемите с търсенето на конкурентни предимства на чуждите пазари. Редките, кратки и „позволени“ пътувания в чужбина бяха толкова необичайно явление, че дори да си стоиш през цялото време в хотелската стая и да ядеш само в хотелския ресторант – баща ми в странство – пак щеше да имаш удивителни истории за разказване. Достатъчно е да споменеш необичайния цвят на хляба, размера на парчето шунка отгоре и странните сосове, с които местните поливат храната си, и разговорът потръгва.
От гледна точка на възможността за напускане на страната и евентуално завръщане в нея, българската емиграция може да се раздели на три периода. Първият е отпреди 10 ноември, или по времето на зрелия социализъм, когато емигрантите бяха разглеждани като „бегълци” и „невъзвращенци”, а семействата им често тормозени. Вторият период е от началото на 90-те години на миналия век, непосредствено след политическата промяна и падането на забраната за пътуване – този период продължава, грубо казано, около 15 години и се различава от последния, настоящ период, заради навлизането на новите технологии и достъпността на всякакъв вид транспорт.
Разликите във възприемането на „родината“ между поколенията емигранти са значителни. На протест, организиран от българската общност в Женева, Швейцария, българин на видима пенсионна възраст поисква да подържи знамето. Очите му са пълни със сълзи, ръцете му треперят от вълнение. „От тридесет години съм тук”, обяснява той, „така й не можах да стана като тях“. Късен български емигрант би задал въпроса: „Защо тогава този човек не се прибере в България?”. За него, който е напуснал страната без проблем и знае, че може да се върне по всяко време, да стоиш на място, където не се чувстваш „свой”, е непонятна. Но за човек, измъкнал се от страната с риск за живота си, завръщането винаги ще носи нотка на опасност. За него фактът, че родината е на един кратък полет разстояние, е непонятен.
За разлика от емигрантите преди 10 ноември, които често са идеалисти и милеят за родината, икономическите емигранти от 90-те години са хора без илюзии. България, затънала в мизерия и прегърнала дарвинисткото – „по-силният оцелява”, произвежда тип емиграция, не много по-различна от днешните бежанци от Сирия и Близкия Изток. Дори отношението на западните страни към тях е било подобно: затваряне в лагер с лоша храна и още по-лоши житейски перспективи. Лекарите стават санитари; университетските преподаватели − учители, а учителите – чистачи. Огорчението за тези хора е вкусът на живота. В Лондон се запознах с Елена, която е от същия малък югоизточен град, в който живеят двете ми лели по майчина линия. Разочарована, че не е станала директор на местното училище, а пред нея е предпочетена партийна кандидатура, тя зарязва всичко и заминава за Англия. „Точно си бях купила апартамент. Платих да наредят паркет. По средата на реденето теглих ключа и заминах. Не знам дали ще се върна”.
Емиграцията от началото на XXI век е разтеглива – не само защото сроковете за нея са неясни: „докато имам договор”, „докато приключа докторантурата”, „докато съм с този човек”, а и защото България все по-малко изглежда далеч от Западна Европа, че дори и от Америка. Социалните мрежи и технологии позволяват да поддържаш постоянна връзка с приятели и роднини. Носталгията и неизбежното идеализиране са невъзможни.
Една от причините емиграцията да се засилва през последните години е, че драмата на заминаването липсва. Еуфорията от завръщането – също. „Дойдох в Холандия за 3 месеца на курс в университета в Амстердам. Оттогава съм живяла 6 месеца в Германия, две години в Белгия. Не знам кога ще се върна”. Това са думите на Ирена, тридесет и няколко годишна българка с две висши образования и няколко перфектно овладени чужди езика. Тези нови българи, космополити и априори граждани на Европа, съставляват голяма част от двумилионната българска емиграция. За новите емигранти конформистката сигурност на познатото отдавна отстъпва пред личната свобода и възможността за избор.
Впрочем, по официална статистика, българските граждани зад граница са едва 700 000. Това потвърждава липсата на модерна концепция за емиграция. Кой е емигрант? Този, който има двойно гражданство? Чиито деца са родени извън пределите на страната? Какъв е срокът, след който „отписваме” един член на обществото и го зачленяваме в аналите на емигрантския поток?
Може би е време да преосмислим териториалните граници като ориентир за идентичност. И да осъзнаем, че понякога, когато сме далеч, сме всъщност най-близо. До себе си и до идеала за родина.
Силвия Атипова
Лувен, Белгия
.
